— О, не. Не, благодаря ти… трябва да тръгвам.

Боби Том най-после проговори.

— Малко е късно да шофираш сама до вкъщи.

— Ще пренощувам тук. С една приятелка ще присъстваме на симфоничен концерт в Центъра по изкуствата.

— Коя приятелка?

Грейси направо виждаше как Сузи се свива и рухва под силата на неодобрението му и му беше бясна, задето така я измъчваше. Ако майка му искаше да се вижда с господин Сойър, това си беше нейна работа, а не негова и Сузи би трябвало да му каже. Но в този момент тя изглеждаше повече като дете, докато Боби Том се бе вживял в ролята на строг, критичен родител.

— Не я познаваш. — Ръката на Сузи се стрелна към косата й. — Е, довиждане на всички, насладете се на десерта си. — Напусна забързано ресторанта, а когато стигна до тротоара, зави наляво, в противоположна посока на тази, в която бе поел Уей Сойър.



Сърцето на Сузи блъскаше диво в гърдите й. Имаше чувството, че току-що са я заловили в изневяра и знаеше, че Боби Том никога няма да й го прости. Втурна се по тротоара, избягвайки двойки с бебета и групи японски туристи. Ниските токчета на дълбоко изрязаните й обувки, в кафяво и черно, отекваха върху неравните плочи в трескав каданс. Беше изминал близо месец от онази забранена нощ, която двамата с Уей прекараха заедно, и оттогава вече нищо не беше същото.

Спомняше си колко нежен беше той с нея на следващата сутрин, въпреки осъдителното й мълчание. Докато пътуваха с колата към игрището за голф, той й каза, че никога повече няма да я докосне, но би искал да я вижда. Тя се държа, като че ли нямаше избор — все едно той щеше да затвори „Росатех“, ако не направи това, за което настоява — ала тайно в сърцето знаеше, че не е истина. Въпреки коравата му фасада, подобна жестокост не бе в природата му.

В крайна сметка тя продължи да се среща с него. Докато помежду им нямаше физически контакт, тя си казваше, че това не е предателство, така че нямаше да навреди никому. И тъй като не можеше да признае пред себе си истината, си позволи да се преструва, че е с него против волята си. Докато играеха голф, разговаряха за градините си и пътуваха из щата, за да се срещат с деловите му партньори, тя играеше ролята на неохотна домакиня, като че ли съдбата на Телароса лежеше на раменете й. И той, понеже държеше на нея, я оставяше да се опитва да се заблуждава.

Но случилото се преди малко бе сложило край на това. Само за няколко минути крехкият свят на илюзии, който си бе изградила, се разби на парчета. Господ да й прости, тя искаше да бъде с него. Времето, прекарано с него, беше като ярки, цветни щрихи върху монотонната и скучна картина на ежедневието й. Той я караше да се смее, да се чувства отново млада. Караше я да вярва, че в живота все още има обещания и надежда, запълваше мъчителната й самота. Но позволявайки му да стане толкова важен за нея, тя бе предала брачните си клетви и сега безчестието й бе станало достояние на единствения човек на тази земя, от когото най-много искаше да скрие слабостта си.

Портиерът я пусна в сградата, където живееше Уей, и тя взе малкия асансьор до апартамента му. Затършува в чантата си за ключа, който й бе дал, но преди да го пъхне в ключалката, вратата се отвори.

Върху лицето му бе изписано същото мрачно изражение, което помнеше от ранните им срещи и тя почти очакваше да чуе някое язвително подмятане, ала вместо това той затвори вратата и я притегли в обятията си.

— Добре ли си?

Само за миг Сузи си позволи да отпусне глава върху гърдите му, ала дори тази кратка утеха беше предателство към Хойт.

— Не знаех, че той ще е там — отрони тя, когато се отдръпна. — Беше толкова неочаквано.

— Няма да му позволя да те тормози заради това.

— Той е мой син. Не можеш да му попречиш.

Уей пристъпи до прозореца, подпря длан на стената и се загледа навън.

— Ако можеше да видиш изражението на лицето си, докато стояхме там… — Раменете му се отпуснаха тежко и той пое дълбоко дъх. — Той не ми повярва, когато му казах, че сме се срещнали случайно. Не бях много убедителен. Съжалявам.

Уей беше горд мъж и тя разбираше какво му е струвало да излъже заради нея.

— Аз също съжалявам.

Мъжът се извърна към нея, а изражението му беше толкова мрачно и безнадеждно, че й се искаше да се разплаче.

— Не мога да живея повече така, Сузи. Не мога да продължавам да се крия. Искам да вървя по тротоара в Телароса с теб и да ме поканиш в дома си. — Изгледа я дълго и изпитателно. — Искам да мога да те докосвам.

Тя се свлече на дивана. Знаеше, че краят наближава, но не искаше да го приеме.

— Съжалявам — повтори.

— Трябва да те оставя да си отидеш — промълви той тихо.

Паниката я сграбчи и отпуснатите покрай тялото й ръце се свиха в юмруци.

— Използваш случилото се преди малко, за да се измъкнеш, нали? Получи си забавлението и сега си готов да се отървеш от мен и да преместиш „Росатех“.

Дори и да беше изненадан от несправедливото й обвинение, не го показа.

— Това няма нищо общо с „Росатех“. Надявах се, че вече си го разбрала.

Тя запрати по него болката и вината си.

— Мъжете като теб имат ли нещо като корпоративна съблекалня, където да си разправят един на друг забавни истории за всички жени, които са съблазнили със заплахите си? Сигурно са ти се присмели, задето си набелязал такава старица като мен, когато би могъл да имаш някоя млада манекенка с пищни гърди.

— Сузи, престани — рече Уей уморено. — Никога не съм искал да те заплашвам.

— Сигурен ли си, че не искаш отново да ме чукаш? — Гласът й се задави от напиращите сълзи. — Или ти бях толкова противна, че само веднъж ти беше предостатъчно?

— Сузи… — Приближи се към нея и тя разбра, че иска да я вземе в прегръдките си, за да я утеши, ала преди да успее да я докосне, тя скочи от дивана и се отдалечи от него.

— Радвам се, че слагаш край — заяви разпалено. — И без това никога не съм го искала. Единственото ми желание е да забравя всичко това и животът ми да стане отново такъв, какъвто беше преди да вляза в кабинета ти.

— А аз пък не искам. Бях дяволски самотен. — Застана пред нея, но не я докосна. — Сузи, от четири години си вдовица. Кажи ми защо не можем да бъдем заедно. Все още ли ме мразиш толкова много?

Гневът й се стопи и тя поклати бавно глава.

— Изобщо не те мразя.

— Никога не съм имал намерение да местя „Росатех“. Знаеш го, нали? Аз съм този, който пусна слуха. Бях като малко дете. Исках да си го върна на града заради начина, по който се отнасяха с майка ми през всички онези години. Тя е била шестнайсетгодишно хлапе, Сузи, и е била брутално изнасилена от трима мъже, но никой не е бил наказан. При все това никога не съм възнамерявал да те въвличам в това и няма да си простя, че го сторих.

Тя извърна лице в мълчалива молба да не казва нито дума повече, ала той не можеше да се спре.

— Онзи следобед, когато дойде в кабинета ми, ми бе достатъчен само един твой поглед, за да се почувствам отново като онова хлапе, идващо от бедните покрайнини на града.

— И ме наказа заради това.

— Нямах намерение да го правя. Никога не съм възнамерявал да те изнудвам, за да спиш с мен — сигурно досега вече си го разбрала — но когато онази нощ влезе в спалнята ми, беше толкова красива, а аз те желаех толкова силно, че не можах да се откажа от теб.

Очите й плувнаха в сълзи.

— Ти ме насили! Вината не беше моя! Ти ме накара да ти се отдам! — Но дори в собствените й уши думите прозвучаха като на малко дете, нежелаещо да поеме отговорност за постъпките си и обвиняващо всички наоколо.

Той я погледна с толкова тъжни и остарели очи, че й се искаше да заплаче с глас. Когато заговори, гласът му бе дрезгав, натежал от болка.

— Права си, Сузи. Аз те насилих. Вината беше моя. Само моя.

Искаше й се да замълчи и да остави нещата така, ала вътрешното й чувство за почтеност се разбунтува.

— Не, не беше. От мен се искаше само да кажа „не“.

— Много дълго си била сама. Ти си страстна жена и аз се възползвах от това.

— Моля те, не лъжи заради мен; аз достатъчно се самозалъгвам. — Пое си дъх на пресекулки. — Ти не си ме насилил. Ако исках, можех да си тръгна по всяко време.

— И защо не го направи?

— Защото… беше толкова хубаво.

Уей я докосна.

— Ти го знаеш, нали, че се влюбих в теб през онази нощ? Или може би се е случило преди трийсет години и аз така и не съм го преодолял.

Тя притисна върховете на пръстите си към устните му.

— Не го казвай. Не е вярно.

— Влюбих се в теб, Сузи, макар да знаех, че никога не бих могъл да си съпернича с Хойт.

— Това няма нищо общо със съперничеството. Той беше моят живот. Оженихме се завинаги. И когато съм с теб, аз го предавам.

— Това е лудост. Ти си вдовица, а в тази страна жените не се убиват върху погребалното ложе на съпрузите си.

— Той беше моят живот — повтори тя, не знаейки как иначе да изрази чувствата си. — Никога няма да има друг.

— Сузи…

Сълзите отново напираха в очите й.

— Съжалявам, Уей. Никога не съм искала да те нараня. Аз… аз много държа на теб.

Той не успя да прикрие горчивината си.

— Очевидно не достатъчно, за да изхвърлиш плевелите от градината си и отново да започнеш да живееш.

Тя видя болката, която му причиняваше и имаше чувството, че пронизва собственото й тяло.

— Ти видя как реагира Боби Том. Исках да умра.

Лицето му се сгърчи, все едно го бе ударила.

— В такъв случай няма какво повече да си кажем, нали? Не желая да те карам да се срамуваш.

— Уей…

— Приготви багажа си. Колата ще те чака долу. — И без да дочака отговора й, той излезе от апартамента.

Тя изтича в стаята за гости, където спеше след онази първа нощ, и нахвърля набързо вещите си в куфара. Докато сълзите се стичаха по страните й, си повтаряше, че кошмарът е свършил. Някой ден щеше да успее да си прости за това, което се бе случило и да продължи с остатъка от живота си. От сега нататък щеше да е в безопасност.

И много самотна.



Разправията избухна като лятна буря: бърза, неочаквана, помитаща всичко по пътя си. Докато двете двойки пътуваха към Телароса, Грейси обмисляше какво трябва да предприеме заради грубото поведение на Боби Том към майка му в ресторанта. Когато Натали и Антон си тръгнаха и двамата най-после останаха сами, тя реши да не казва нищо. Знаеше колко много Боби Том обича Сузи и сега, след като бе имал време да поохлади страстите си, Грейси не се съмняваше, че е готов да се извини на майка си.

Ала не й отне много време, за да разбере, че дълбоко греши. Боби Том влезе в дневната и захвърли шапката си на дивана.

— Утре сутринта се обади на майка ми и й кажи, че няма да отидем на вечеря във вторник.

Грейси го последва, когато той нахлу в кабинета си.

— Тя ще е разочарована. Каза, че ще приготви специални ястия за теб.

— Ще й се наложи да си ги изяде сама. — Изтегна се в удобния, кожен стол зад бюрото. Без да обръща внимание на звънящия телефон, взе купчината с поща, която Грейси бе подредила, давайки й ясен знак, че повече не се нуждае от услугите й.

— Зная, че си разстроен, но не смяташ ли, че би трябвало да проявиш малко повече разбиране по въпроса?

Ноздрите му се издуха от гняв.

— Ти да не би да повярва на онези глупости, които надрънка Сойър, че случайно я е срещнал в ресторанта?

— И какво значение има? И двамата са зрели хора.

— Какво значение има? — Той скочи от стола и заобиколи бюрото, за да се изправи с лице срещу нея. — Двамата се срещат, ето какво!

Телефонният секретар се включи и някакъв мъж на име Чарли започна да оставя съобщение за лодка, която Боби Том смятал да купи от него.