Сюзън Филипс - Рай в Тексас

— Къде смяташ, че е най-добре да сложим ключодържателите, Грейси?

Грейси тъкмо бе привършила с разопаковането на последния от сувенирите — бели порцеланови пепелници във формата на щата Тексас. Розов Купидон обозначаваше местоположението на Телароса, а червеният надпис отстрани гласеше:

Въпросът за ключодържателите бе поставен от Тули Чандлър, председателка на Комитета за родното място на Боби Том и съпруга на най-добрия зъболекар в града. Тули стоеше зад щанда на това, което в момента представляваше малък магазин за сувенири, а някога беше остъклената веранда в къщата на Сузи и Хойт Дентън. Преобразуването на някогашния дом на Боби Том в туристическа атракция още не бе напълно завършено, макар че Хевънфестът беше само след три седмици.

Сузи и Хойт се бяха отървали от оригиналните мебели на къщата още преди години, когато се бяха изнесли, но комитетът бе претърсил мазета и магазини с мебели втора ръка, за да открие подобни, а на няколко пъти дори бе попадал на самите оригинали. По-голямата част от къщата бе декорирана в тъмнозелено и златно, много популярни навремето, но Сузи беше използвала ярки нюанси на ябълковочервено, тогава доста нетрадиционни, които дори и сега придаваха определено очарование на мястото.

Макар че бе поела изцяло отговорността за организиране на пътуването и настаняването на известните спортисти, Грейси пак разполагаше с доста свободно време. След разправията с Боби Том преди близо три седмици, тя прекарваше по-голямата част от вечерите си в „Гористите хълмове“ или работеше тук, като помагаше на Тери Джо и Тули да подготвят родния дом.

Сега гледаше критично ключодържателите. Както върху толкова други вещи в магазина за сувенири, и върху тях се виждаше образът на Боби Том, макар че той не бе давал съгласието си. Флуоресцентният оранжев пластмасов диск го показваше в действие: скочил във въздуха с тяло, извито в елегантна дъга, с протегнати ръце, за да улови топката. Но синьо-белия екип на Далас бе доста нескопосано изрисуван върху този на „Чикаго Старс“, заедно с яркия надпис: „Той трябваше да бъде Каубой“.

— Може би не е зле да ги окачим зад стойката с пощенските картички? — предложи Грейси.

— О, не съм съгласна — поклати глава Тули. — Никой няма да ги види там.

Тъкмо на това се надяваше и Грейси. Искаше й се Боби Том да спре тази незаконна търговия, но нямаше намерения да повдига въпроса, когато и без това помежду им цареше достатъчно напрежение. Говореха си учтиво, а когато наоколо имаше други хора, той обвиваше ръка около талията й, но двамата прекарваха много малко време сами, а всяка нощ се оттегляха в отделните си спални.

Грейси тъкмо отнесе пепелниците до лавиците и започна да ги подрежда, когато Тери Джо дойде откъм дневната с молив, затъкнат зад ухото й и клипборд в ръка.

— Някой откри ли онази липсваща кутия с чашите за кафе?

— Не още — отвърна Тули.

— Сигурно съм ги завряла на някое шантаво място. Кълна се, че откакто Уей Сойър обяви, че няма да затваря „Росатех“, съм толкова разсеяна, че дори не мога да мисля с главата си.

— Лутър го направи почетен председател на фестивала — оповести Тули, сякаш вече не бяха обсъждали този факт поне няколко пъти.

Съобщението на Уей Сойър остави всички в града замаяни от облекчение, а той се бе превърнал от врага на Телароса в неговия герой.

— Нещата за този град най-после започнаха да се подреждат — усмихна се Тери Джо и огледа стъклените витрини покрай прозорците. Точно пред нея се мъдреха подредени магнити за хладилник с надпис: „Налудувах се в Хевън, Тексас!“.

— Спомням си лятото, когато господин Дентън построи тази остъклена веранда. С Боби Том имахме навик да играем тук на дама, а Сузи ни носеше гроздов сок. — Въздъхна. — Възстановяването на тази къща е като пътуване обратно в детството ми. Всеки път щом влезе през вратата, Сузи казва, че се връща с двайсет години назад, но мисля, че й е трудно да идва тук, защото господин Дентън не е наоколо, за да сподели спомените й. Не зная. Напоследък тя не прилича на себе си.

Грейси също се тревожеше за Сузи. След онзи следобед в Сан Антонио, всеки път, когато я срещнеше, й се струваше все по-слаба и крехка. Докато поставяше последния от пепелниците върху лавицата, реши, че може би моментът е подходящ да спомене идеята, която същия ден бе споделила и със Сузи.

— Жалко, че къщата ще бъде празна през повечето време.

— Е, ние не можем да направим нищо по въпроса — рече Тули. — Туристите ще идват само през почивните дни или за специални поводи, като фестивала.

— Все пак е жалко, че ще е затворена през останалото време, особено когато може да се използва в помощ на хората.

— Какво имаш предвид?

— Забелязах, че в Телароса няма център за възрастни хора. Тази къща не е голяма, но има стая за отдих, а дневната е удобна. Мислех си, че ще е идеално място за възрастните хора — да се съберат да поиграят карти или да изработят заедно нещо, или да чуят някоя интересна лекция. „Гористите хълмове“ не са много далеч. Там наистина е доста пренаселено и навярно някои от тамошните обитатели, които са по-подвижни, биха могат да идват тук няколко пъти в седмицата, за да се позабавляват.

Тули сложи ръка на кръста си.

— Как сама не се сетих за това?

— Идеята е добра — съгласи се Тери Джо. — Сигурна съм, че бихме могли да намерим доброволци, които да организират всичко. Защо да не учредим комитет? Веднага щом се прибера, ще се обадя на свекърва си.

Грейси изпусна въздишка на облекчение. Филмовата компания свършваше работата си тук след няколко седмици и мисълта, че ще остави, макар и малък отпечатък върху града, който бе започнала да обича и много щеше да й липсва, я караше да се чувства по-добре.

Няколко часа по-късно Боби Том спря пикапа си пред къщата, в която бе отраснал. Тъндърбърдът му бе единствената кола, останала на алеята, така че знаеше, че Грейси все още е там, но останалите доброволки навярно си бяха тръгнали, за да приготвят вечерята за семействата си. Докато гледаше малкото, бяло бунгало, го изпълни странното чувство, че времето е спряло и той отново е дете. Почти очакваше да види баща си да излиза от гаража със старата червена косачка за трева и примигна решително. Господи, баща му толкова му липсваше.

Самотата го прониза. Чувстваше се откъснат от всичко важно в живота си. След случката в Сан Антонио преди три седмици двамата с майка му само си разменяха любезности, а той не смееше да си признае колко много му липсва Грейси. Не че не я виждаше през деня по време на снимките, ала не беше същото. Тя се отнасяше към него все едно не беше нищо повече от неин работодател — правеше каквото я помоли, а след това изчезваше. Ако някой му беше казал, че ще му липсва начина, по който се опитваше да му нарежда, щеше да му заяви, че е луд, но не можеше да отрече факта, че отчуждението й оставяше голяма празнота в живота му.

Все пак трябваше да й покаже кой е шефът и след като бе сигурен, че тя вече го е осъзнала, беше време двамата да се изправят лице в лице. Възнамеряваше недвусмислено да й заяви, че леденият период в отношенията им е приключил. Тя можеше да бъде дяволски упорита, но веднъж, след като я накара да млъкне и започне да я целува, всичко отново щеше да бъде наред. До полунощ вече щеше да е в леглото му, където й беше мястото.

Когато излезе от пикапа си, колата на Сузи спря на алеята зад него. Тя му махна леко, докато излизаше от колата си, сетне я заобиколи, за да отвори багажника. Стигна при нея, тъкмо когато тя вадеше голям кашон от багажника.

— Какво е това?

— Старите ти купи от началното училище до завършването на гимназията.

Той взе кашона от ръцете й.

— Не си го смъкнала сама от тавана, нали?

— Качих се няколко пъти.

— Трябваше да ми се обадиш.

Майка му сви рамене. Той видя сенките под очите й и забеляза леката бледност на лицето й. Сузи винаги се бе грижила толкова добре за себе си, че той никога не си бе помислял, че остарява, но този следобед всяка една от петдесет и двете години й личаха, че дори можеха да се прибавят и няколко отгоре. Освен това изглеждаше много нещастна и се почувства виновен, че може би той е причината за тези тъмни кръгове. Думите на Грейси изплуваха в съзнанието му и го накараха да се почувства още по-зле. Беше се опитала да му каже, че майка му се нуждае от подкрепата му, но той не бе пожелал да я чуе.

Боби Том премести кашона под мишницата си и се покашля.

— Съжалявам, че напоследък не можах да прекарвам повече време с теб. Работихме по дванайсет часа на ден и… ами, бях зает — завърши неубедително.

Тя явно не искаше да го погледне в очите.

— Зная защо не идваш у дома и съжалявам. — Гласът й леко потрепери. — Вината е моя. Зная го.

— Мамо…

— Повече няма да го видя. Обещавам ти.

Заля го огромна вълна на облекчение. Въпреки факта, че Уей Сойър беше героят на града, имаше нещо в този мъж, което Боби Том никак не харесваше. Плъзна ръка по раменете й и я прегърна.

— Радвам се.

— Беше… трудно е да се обясни.

— Не си длъжна да го правиш. Просто ще го забравим.

— Да. Така навярно ще е най-добре.

Пръстите на свободната му ръка се преплетоха с нейните и той я поведе към къщата.

— Какво ще кажеш да ви заведа двете с Грейси на вечеря? Може да отидем в заведението на О’Лиъри.

— Благодаря, но имам заседание на Комитета.

— Изглеждаш уморена. Може би трябва да го даваш малко по-кротко.

— Добре съм. Просто миналата вечер четох до късно. — Тя мина пред него по бетонните стъпала, които водеха до малката площадка. Ръката й се протегна машинално да завърти дръжката, но вратата беше заключена. Той понечи да натисне звънеца, ала ръката му застина във въздуха, когато тя започна да дърпа дръжката като обезумяла.

— По дяволите!

— Заключено е — рече той, изумен от държанието й.

— Отговори ми! — Тя заудря с юмрук по вратата, а лицето й се сгърчи от отчаяние. — Отговори ми, по дяволите!

— Мамо? — обзе го страх и Боби Том остави кашона с купите на площадката.

— Защо той не ми отговаря? — извика тя, докато по страните й се стичаха сълзи. — Защо не е тук, за да ме посрещне?

— Мамо? — Той се опита да я притегли в обятията си, но тя се възпротиви. — Мамо, всичко е наред.

— Искам си съпруга!

— Зная. — Боби Том я улови за ръцете. Раменете й натежаха и той не знаеше как да й помогне. Мислеше, че през годините болката й от загубата на баща му е стихнала, ала мъката й изглеждаше все така силна, както в деня на погребението му.

Грейси отвори вратата в отговор на тропането, ала усмивката й помръкна, когато видя състоянието на Сузи.

— Какво не е наред? Какво се е случило?

— Ще я заведа у дома — рече той.

— Не! — Сузи се изскубна от ръцете му и изтри сълзите си с опакото на ръката си. — Съжалявам. Аз… извинявам се и на двамата. Не зная какво ми стана, толкова се срамувам.

— Не е нужно да се срамуваш. Аз съм ти син.

Грейси излезе на верандата.

— Идването ти тук е извадило наяве всички болезнени емоции. Не би била човешко същество, ако не реагираш.

— Все пак това не е извинение. — Сузи се усмихна на двамата със слаба, неубедителна усмивка. — Вече съм добре — наистина съм добре — но не мисля, че мога да вляза вътре. — Посочи към кашона. — Имаш ли нещо против да сложиш тези неща на полицата в спалнята? Боби Том ще ти покаже къде стоят.

— Разбира се — отвърна Грейси.