Болезнената гримаса, която се изписа по лицето на Боби Том, подсказа на Грейси, че на Боби Том му се щеше Лутър да не бе успял.

— Как сте, господин кмете?

— Свеж като репичка. Отслабнах с пет килограма, откакто се видяхме за последен път, Би Ти. По-лека бира и по-млади жени. Рецептата действа безотказно. Разбира се, не е нужно да го казваме на госпожа Бейнс.

— Не, сър, със сигурност няма да й го кажем.

— Бъди няма търпение да се видите.

— И аз много искам да го видя.

— А сега, Би Ти, да знаеш, че хората от организационния комитет за Хевънфеста започват малко да се изнервят. Очаквахме миналата седмица да дойдеш в Телароса, освен това трябва да сме сигурни, че ще доведеш всичките си приятели за голф турнира на знаменитостите в чест на Боби Том Дентън. Зная, че Хевънфестът е чак през октомври, но трябва още отсега да вдигнем шум. Сигурен съм, че ще е добре да изпишем няколко от тези известни имена по афишите. Свърза ли се вече с Майкъл Джордан и Джо Монтана?

— Напоследък бях доста зает. Но съм сигурен, че ще се съгласят да участват.

— Знаеш, че избрахме точно този уикенд, защото нито „Чикаго Старс“, нито „Каубоите“ ще имат мачове. Какво ще кажеш за Трой Ейкмън8?

— О, напълно сигурен съм, че той ще присъства.

— Това е добре. Това наистина е добре. — От високоговорителя се разнесе плътен смях. — Тули ме предупреди нищо да не казвам, докато не пристигнеш тук, но искам още сега да го узнаеш. — Последва още смях. — Миналата седмица уредихме наема на къщата. Ще започнем Хевънфеста с тържествено освещаване на родния дом на Боби Том Дентън!

— Ааа, човече… Лутър, цялата тази идея е пълна лудост! Не искам да има никакво освещаване на родния ми дом. Най-малкото, защото съм роден в болница като всички останали, така че в това няма никакъв смисъл. Просто съм отрасъл в тази къща. Мислех, че ще спреш това.

— Изненадан съм и съм наранен от отношението ти. Хората тук все приказват, че е само въпрос на време, преди славата да ти замае главата, а аз не се уморявам да им повтарям, че грешат. Но сега започвам да се чудя. Знаеш колко сме зле с финансите тук долу, на юг. Особено зле ще стане, направо катастрофално, ако онзи кучи син затвори филиала на „Росатех“. Единствената ми надежда е да превърнем Телароса в Меката на туризма.

— Като поставите паметна плоча на тази стара къща, това не значи, че ще превърнете Телароса в Меката на туризма. Лутър, аз не съм президент на Съединените щати. Аз бях само един футболист!

— Мисля, че прекалено дълго живя на север, Би Ти, и това ти е размътило ума. Ти си най-добрият уайд рисийвър в историята на този спорт. Тук на юг ние не забравяме подобни неща.

Боби Том стисна отчаяно очи. Когато ги отвори отново, заговори с безкрайно търпение:

— Лутър, казах, че ще помогна за организирането на голф турнира и ще го направя. Но още отсега предупреждавам, че няма да участвам в тази щуротия с родния ми дом.

— Разбира се, че ще участваш. Тули планира да възстанови детската ти стая точно каквато е била, когато си бил малък.

— Лутър…

— Между впрочем, доброволките подготвят книга с готварските рецепти на Боби Том, която ще се продава в магазина за подаръци, и искат да включат в края й специален раздел за знаменитости. Ивон Емърли каза да ти поръчам да се обадиш на Шер и на Кевин Костнър и на още няколко от познатите ти холивудски знаменитости, за да ти дадат някои от любимите си рецепти за руло „Стефани“ и други подобни.

Боби Том се загледа безизразно в правата лента на магистралата, по която в момента не се виждаха други автомобили.

— Навлизам в тунел, Лутър, и сигналът ще се изгуби. По-късно ще ти се обадя.

— Почакай само за минута, Би Ти. Още не сме говорили за…

Боби Том прекъсна разговора. С тежка въздишка се облегна назад в седалката.

Грейси бе попила всяка дума и макар да изгаряше от любопитство, не искаше да го дразни, затова предпочете да си държи езика зад зъбите.

Боби Том се извърна и я погледна.

— Хайде, започвай. Попитай ме как съм успял да не полудея, след като съм отраснал с такива откачалки.

— Той ми се стори… много ентусиазиран.

— Той е глупак, ето какъв е. Кметът на Телароса в Тексас е освидетелстван глупак. Цялата тази работа с Хевънфеста напълно излезе от контрол.

— А какво точно е Хевънфест?

— Това е тридневен празник, фестивал, който се провежда през октомври като част от налудничавия им план да съживят икономиката в района чрез привличане на туристи в Телароса. Спретват центъра на градчето, добавят една галерия за изкуството в Дивия запад и два-три нови ресторанта. Има прилично голф игрище, ранчо за летовници и второкласен хотел, и с това горе-долу се изчерпва всичко.

— Забрави да споменеш родното място на Боби Том Дентън.

— Не ми го напомняй.

— Каза го, все едно е нещо отчайващо.

— По-скоро е налудничаво. Мисля, че хората в Телароса са толкова изплашени как да запазят работата си, че мозъците им съвсем са изветрели.

— А защо го наричат Хевънфест?

— Хевън9 е първото име на града.

— Явно църквата е оказала силно влияние при основаването на някои градове в Дивия запад.

Боби Том се засмя.

— Каубоите нарекли градчето Хевън, защото там се намирал най-добрият публичен дом между Сан Антонио и Остин. Но в началото на двайсети век по-благоприличните граждани го прекръстили на Телароса.

— Разбирам. — Грейси имаше още цяла дузина въпроси към него, но усети, че не е в настроение за по-нататъшни разговори и тъй като не желаеше да го дразни, предпочете да си замълчи. Хрумна й, че да си знаменитост си има и своите отрицателни страни. Ако можеше да се съди по разговорите от тази сутрин, изглежда ужасно много хора искаха да получат частица от Боби Том Дентън.

Телефонът зазвъня. Боби Том въздъхна и разтри очите си.

— Грейси, имаш ли нещо против ти да поемеш обажданията и да казваш на който и да се обади, че съм на голф игрището?

По принцип Грейси не беше привърженик на лъжите, но той изглеждаше толкова изтощен, че тя се съгласи да направи това, за което я помоли.



След още седем часа Грейси с недоумение се взираше в олющената червена врата на един занемарен бар в Мемфис със странното име „Бар на лъжците“.

— Изминахме стотици километри, за да дойдем тук?

— За теб ще е полезен житейски урок. Друг път стъпвала ли си в бар?

— Разбира се, че съм стъпвала в бар. — Не сметна за необходимо да му признае, че говореше за бар към един съвсем приличен ресторант. Докато този бар тук се отличаваше само с неоновата си реклама, оформена като голяма, но пречупена буква „М“, унило примигваща над един мръсен прозорец, насред някаква окаяна уличка, чийто тротоар отпред бе заринат с боклуци. Но тъй като той вече я бе задържал при себе си по-дълго, отколкото бе очаквала, не желаеше повече да му възразява, макар в същото време да не искаше да изостави отговорността си.

— Опасявам се, че не разполагаме с време за това заведение.

— Грейси, скъпа, ако не свикнеш да приемаш живота по-безгрижно, ще те тресне някой инфаркт още преди да си прехвърлила четирийсетте.

Тя нервно захапа долната си устна. Вече беше събота вечерта. Заради това отклонение им оставаше да пропътуват още хиляда сто и двайсет километра до Телароса. Напомни си обаче, че не бяха длъжни да се появят в градчето преди понеделник сутринта, така че все пак разполагаха с достатъчно време, освен ако Боби Том не се впуснеше в някакви много продължителни забавления. Но дори и така не беше спокойна.

Все още не можеше да повярва, че бе решил да стигне до Телароса по пътя, минаващ през Мемфис, когато — както на няколко пъти бе изтъкнала — според пътната карта в жабката най-прекият път беше през Сейнт Луис. Но той не спираше да твърди, че не би могъл да я остави да пропилее нито ден повече от живота си, което неминуемо щяло да се случи, ако не посетят най-приятното място за забавления на изток от река Мисисипи. Само допреди няколко минути тя си бе въобразявала, че ще я отведе в някакъв малък, но изискан и скъп ресторант, може би с френска кухня.

— Не можем да останем много дълго — твърдо му заяви тя. — Ще са ни необходими още няколко часа път с колата, за да наваксаме това отклонение, преди да потърсим къде да пренощуваме.

— Както кажеш, скъпа.

Шумните звуци на кънтри и уестърн, долитащи от бара, започнаха да обиждат слуха й още от мига, в който той разтвори широко вратата и тя пристъпи в задимения „Бар на лъжците“. Квадратни дървени маси бяха разхвърляни върху изронен и изпоцапан под с шахматно подредени оранжеви и кафяви плочки. Вътре бе пълно с реклами на бира, с календари с момичета, оплюти от мухите, а по стените висяха еленови рога. След като погледът й набързо пробягна през тълпата, която никак не й допадна, Грейси докосна ръката му.

— Зная, че искаш да се отървеш от мен, но ще ти бъда особено благодарна, ако не го направиш тук.

— Не бива да се безпокоиш за това, скъпа. Или поне докато не ме ядосаш с нещо.

Докато тя се опитваше да преглътне това тревожно предупреждение, една силно гримирана брюнетка с тюркоазна пола и плътно прилепнала бяла блуза се хвърли в прегръдките му.

— Боби Том!

— Здравей, Триш.

Той се наведе да я целуне. В момента, в който устните им се докоснаха, тя разтвори уста и го засмука като прахосмукачка, за да притегли езика му, сякаш беше килим, от който прахта не беше обирана от месеци. Боби Том се отдръпна от нея, след което й подари една от своите изкусителни усмивки, от които омекваха колената на всички жени, които се озоваваха в опасна близост до него.

— Кълна ти се, Триш, че след всеки развод ставаш все по-красива. Шаг още ли е тук?

— Там е, в ъгъла, с Ей Джи и Уейн. Обадих се и на Пит, точно както ми поръча, когато ми се обади.

— Добро момиче. Здравейте, момчета.

Тримата мъже, седнали около една от правоъгълните маси в далечния ъгъл на бара, шумно се развикаха, за да го приветстват с добре дошъл. Двама от тях бяха чернокожи, а третият — бял. И тримата бяха едри като бронетранспортьори. Боби Том се отправи към тях, за да им стисне ръцете. Грейси забърза след него.

След ръкостисканията, потупванията по раменете и традиционните солени приятелски закачки, четиримата мъже се впуснаха в разговор на спортни теми с неразбираем за Грейси жаргон, преди Боби Том да си спомни за нейното съществуване.

— Това е Грейси, моят бодигард.

Тримата местни мъже я изгледаха с любопитство. Боби Том разговаряше предимно с онзи, когото наричаше Шаг, който приличаше на негов бивш съотборник. Шаг посочи към нея с бирената си бутилка.

— Че за какво ти е бодигард, Би Ти? Да не би да си ядосал някого?

— Нищо подобно. Тя е от ЦРУ.

— Без майтап?

— Не съм от ЦРУ — възрази тутакси Грейси. — И всъщност не съм му бодигард. Той го казва просто така, за да…

— Боби Том, ти ли си това? Момичета, Би Ти е тук!

— Здравей, Ели.

Една много секси блондинка с джинси в златист металик сплете ръце около кръста му. Още три жени се появиха от другата страна на бара. Мъжът, когото всички наричаха за по-кратко само Ей Джи, придърпа още една маса и така Грейси, без да знае какво да очаква, се озова на един стол между Боби Том и Ели. От погледа й не убягна, че Ели не остана никак доволна от това, че не седи до Боби Том, но когато Грейси й предложи да си разменят местата, усети как една силна мъжка ръка я стисна за бедрото.

Докато разговорът около нея течеше оживено, Грейси се запита какво ли целеше Боби Том. Макар всичко да свидетелстваше за обратното, тя усещаше, че той не се забавлява толкова много, колкото се преструваше. Защо Боби Том я бе довел чак тук, ако не искаше да бъде с тези хора? Сигурно изпитваше много по-голяма неохота да се завърне в родния си град, отколкото тя предполагаше, и затова съзнателно удължаваше пътуването.

Някой натика в ръката й бутилка с бира и тя така се разсея от потискащата представа как седи, с посивяла коса и приведени рамене на предната веранда в старческия дом „Сенчести поляни“, че отпи неусетно от бирата, преди да си спомни, че не пие алкохол. Остави бутилката настрани и се загледа безмълвно в стенния часовник с изрисувана на него реклама на „Джим Бийм“. Реши, че след половин час трябва да напомни на Боби Том, че е време да тръгват.