Карън Мари Монинг

Разкритието на древния ръкопис

(книга  пета от поредицата "Треска")

На неустоимия М.

ПЪРВА ЧАСТ

Между идеята

и реалността,

между движението

и действието,

пада Сянката

– Т. С. ЕЛИЪТ

Усещам го дълбоко в мен,

под кожата е точно

и да призная трябва,

че се чувствам като чудовище.

– СКИЛЕТ, „ЧУДОВИЩЕ“

ИСКАШ ДА МЕ ПОЗНАВАШ?

ПРИЕМИ, ЧЕ СИ ЦЕНТЪРЪТ НА ЕДИН ОТ ВАШИТЕ КАЛЕЙДОСКОПИ И СГРАБЧВАШ ВРЕМЕТО КАТО ЦВЕТНИТЕ ЧАСТИЦИ, КОИТО ИЗРИГВАТ ОТ ТЕБ В МНОГО ИЗМЕРЕНИЯ, КОИТО НЕПРЕСТАННО СЕ РАЗТЯГАТ НАВЪН В ЕДИН ВЕЧНО РАЗШИРЯВАЩ СЕ, ВЕЧНО ПРОМЕНЯЩ СЕ БЕЗКРАЕН РЕД! ПРОЗРИ, ЧЕ МОЖЕШ ДА ИЗБИРАШ И ДА РАЗШИРЯВАШ ВСЯКО ОТ ТЕЗИ БЕЗБРОЙНИ ИЗМЕРЕНИЯ И ЧЕ С ВСЕКИ ИЗБОР ТЕ СЕ РАЗШИРЯВАТ И СЕ ПРОМЕНЯТ ОТНОВО! БЕЗКРАЙНОСТТА Е СМЕСЕНА ЕКСПОНЕНЦИАЛНО. РАЗБЕРИ, ЧЕ НЯМА ТАКОВА НЕЩО КАТО РЕАЛНОСТ: КАТО ФАЛШИВИЯ БОГ, КОЙТО ТВОЯТА РАСА ПОЧИТА С ТАКАВА СЛЯПА ВЯРНОСТ! РЕАЛНОСТ ОЗНАЧАВА ЕДИНИЧНА ВЪЗМОЖНОСТ.

ОБВИНЯВАТЕ МЕ В ИЛЮЗИЯ. ВИЕ – С ВАШЕТО АБСУРДНО ПОНЯТИЕ ЗА ЛИНЕАРНО ВРЕМЕ. ПОСТРОЯВАТЕ СИ ЗАТВОР ОТ ЧАСОВНИЦИ И КАЛЕНДАРИ. ДРЪНЧИТЕ С РЕШЕТКИ, ИЗКОВАНИ ОТ ЧАСОВЕ И ДНИ И СТЕ ТАПИЦИРАЛИ ВРАТАТА С МИНАЛО, НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ.

ХИЛАВИТЕ УМОВЕ СЕ НУЖДАЯТ ОТ ХИЛАВИ ПЕЩЕРИ.

ВИЕ НЕ МОЖЕТЕ ДА СЕ ВЗИРАТЕ В ИСТИНСКОТО ЛИЦЕ НА ВРЕМЕТО, ТАКА КАКТО НЕ МОЖЕТЕ ДА ГЛЕДАТЕ МЕН.

ДА ВЪЗПРИЕМЕТЕ СЕБЕ СИ КАТО ЦЕНТЪР, ДА СХВАНЕТЕ ЕДНОВРЕМЕННО ВСИЧКИ КОМБИНАЦИИ ОТ ВСИЧКИ ВЪЗМОЖНОСТИ, ЩОМ ТРЯБВА ДА ИЗБЕРЕТЕ ДА СЕ ПРИДВИЖИТЕ В КОЯТО И ДА Е ПОСОКА („ПОСОКА“ Е МНОГО ОГРАНИЧЕН МЕТОД ДА СЕ ОПИТВА ДА СЕ ИЗРАЗИ КОНЦЕПЦИЯ, ЗА КОЯТО РАСАТА ВИ НЯМА ДУМА), ТОВА Е ДА БЪДЕШ МЕН.

– Разговори с Шинсар Дъб


Едно


Надеждата дава сили. Страхът убива.

Някой много умен ми го беше казал веднъж.

Всеки път, щом реша, че ставам по-мъдра и че успявам повече да контролирам действията си, се забивам в ситуация, която ме кара да осъзная мъчително, че съм успяла единствено да заменя един комплект заблуди с по-сложен и по-привлекателен комплект заблуди. Това съм аз – кралицата на самозаблудата.

Точно сега се мразя. Повече, отколкото смятах, че е възможно.

Клеча на ръба на скалата, пищя, проклинам деня, в който съм се родила и ми се иска биологичната ми майка да ме беше удавила при раждането ми. Животът е твърде труден, твърде непосилен, за да се справя. Никой не ми е казвал, че ще има дни като този. Как може никой да не ми каже, че ще има дни като този? Как са могли да ме оставят да израсна така – щастлива и розова, и глупава?

Болката, която изпитвам, е по-лоша от всичко, което Шинсар Дъб някога ми е причинявала. Поне когато Книгата ме смазва, знам, че вината не е моя.

Този момент?

Mea culpa[1]. За началото на края и за целия път вината е моя – признавам това и никога няма да мога да се скрия от този факт.

Бях решила, че съм загубила всичко.

Колко невежа съм била! Той ме предупреди. Имах още толкова много за губене!

Искам да умра.

Това е единственият начин да спра болката.

Преди месеци, в една адски дълга нощ в пещерата под Бърен, също исках да умра, но не беше същото. Малуш щеше да ме измъчва до безкрай и смъртта ми щеше да бъде единствената възможност да го лиша от това извратено удоволствие. А след като смъртта ми беше неизбежна, не виждах смисъл да я отлагам.

Тогава бях сгрешила. Бях се отказала от надеждата и едва не умрях заради това.

Щях да умря, ако не беше Баронс.

От него научих, че никога не трябва да губя надежда.

Тази проста истина е господар на всяка ситуация, на всеки избор. Всяка сутрин, когато се събудим, трябва да изберем между надеждата и страха и да приложим една от тези емоции за всичко, което правим. Независимо дали посрещаме нещата, които идват към нас, с радост, или с подозрение...

Надеждата дава сили...

Нито веднъж не си позволих да изпитам някаква надежда за личността, която лежи по очи в локва от кръв. Нито веднъж не използвах надеждата, за да укрепя връзката ни. Поставих бремето на отношенията ни да почива върху по-широки рамене. На страха и подозрението. Недоверието диктуваше всяко мое действие.

А сега е твърде късно да върна нещо назад.

Спирам да пищя и започвам да се смея. Чувствам лудостта в това.

Не ми пука.

Копието ми стърчи жестоко, присмива ми се. Спомням си как го откраднах.

За миг се връщам на тъмните, хлъзгави от дъжда дъблински улици и си припомням как двамата с Баронс се спускаме в системите на канализацията, как нахлуваме в частното скривалище за религиозни артефакти на Роки О’Баниън. Баронс носи дънки и черна тениска. Мускулите се движат по тялото му, докато той отмества капака на канализацията с лекотата, с която някой друг мъж би хвърлял фризби в парка.

Той е обезпокоително сексапилен, както за мъже, така и за жени, по начин, който къса нервите. С Баронс не си сигурен дали ще бъдеш изчукан, или ще бъдеш обърнат наопаки и ще се превърнеш в нова, неразпознаваема личност, която се носи по течението и няма място, където да хвърли котва, в море без дъно и без правила.

Никога не съм била имунизирана към него. Имаше просто степени на отрицание.

Отдихът ми е твърде кратък. Споменът изчезва и отново съм изправена пред реалността, която заплашва да разбие здравия ми разум.

Страхът убива...

Буквално.

Не мога да го кажа. Не мога да го помисля. Не мога да започна да го поемам.

Прегръщам колене и се люлея.

Джерико Баронс е мъртъв.

Той лежи по корем неподвижен. Нито е помръднал, нито си е поел въздух през малката вечност, през която аз пищя. Не мога да го усетя в кожата му. При всички други случаи бях в състояние да го усетя близо до мен – наелектризиращ, по-голям от живота, като една необятност, натъпкана в малък съд. Дух в бутилка. Това беше Баронс – смъртоносна сила с тапа, която я спира. Едва.

Люлея се напред-назад.

Въпрос за един милион долара: Какво си ти, Баронс? Отговорът му в редките случаи, когато даваше такъв, беше винаги един и същ:

„Този, който никога няма да позволи да умреш“.

Вярвах му. Проклет да е!

– Е, ти се издъни, Баронс. Сама съм и имам сериозен проблем, затова стани!

Той не помръдва. Наоколо има прекалено много кръв. Пресягам се със сетивата ми на шийте зрящ. Не усещам нищо на скалата, освен мен.

Пищя.

Нищо чудно, че ми каза никога да не звъня на номера в телефона, който ми беше програмирал като АУ (Ако умираш), освен ако наистина не умирам. След време отново започнах да се смея. Не той се беше издънил. А аз. Дали бях изиграна, или бях дирижирала цялото това фиаско съвсем сама?

Мислех, че Баронс е непобедим.

Очаквам да помръдне. Да се претърколи. Да седне. Да се изцери магически. Да ми хвърли един от суровите си погледи и да каже: „Стегни се, госпожице Лейн! Аз съм Ънсийли кралят. Не мога да умра“.

Това беше един от най-големите от хилядите страхове за него, на които се отдавах – че той е този, който е създал Шинсар Дъб и че я иска обратно по някаква причина, но не може да я залови сам. В един или друг момент бях обмисляла всяка възможност: Фае, полу-Фае, върколак, вампир, древно прокълнато същество от зората на времето, може би точно това, което той и Крисчън се бяха опитали да призоват на Хелоуин в замъка Келтър – ключова тук беше думата безсмъртен. Безсмъртен като неубиваем.

– Стани, Баронс! – крещя. – Мръдни се, проклет да си!

Боя се да го докосна. Боя се, че ако го направя, тялото му ще бъде забележимо изстинало. Че ще усетя крехкостта на плътта му, смъртността на Баронс. Думите „крехкост“, „смъртност“ и „Баронс“, събрани заедно в една и съща мисъл, са също такова богохулство, каквото би било да минаваш през Ватикана и да трошиш кръстовете по стените.

Клеча на десет крачки от тялото му.

Стоя далеч, защото ако се приближа, ще трябва да го обърна и да погледна в очите му. И какво ще стане, ако те са празни като на Алина?

Тогава ще знам, че си е заминал, както знам, че тя вече е твърде далеч отвъд, за да я достигна и тя да чуе как казвам: „Съжалявам, Алина! Иска ми се да се бях обаждала по-често. Иска ми се да бях чула истината зад баналните ни сестрински разговори. Иска ми се да бях дошла в Дъблин и да се бях била до теб или да бях бесняла срещу теб, защото ти също си действала от страх, Алина, а не от надежда, иначе щеше да ми се довериш и да ти помогна“.

Или може би просто да се извиня на Баронс: „Съжалявам, че съм твърде млада, за да мога да разгранича приоритетите си като теб, защото не съм изстрадала това, което си изстрадал ти, по дяволите, а после да те притисна към някоя стена и да те целувам, докато вече не можеш да дишаш, да направя това, което исках да направя първия ден, в който те видях в проклетата ти книжарница. Да смутя теб, както ти смущаваше мен, да те накарам да ме видиш, да те накарам да ме искаш – розовата мен! – да разбия самоконтрола ти, да те сваля на колене, въпреки че си бях казвала, че никога няма да искам мъж като теб, че си твърде стар, твърде сексуален, повече животно, отколкото мъж, с един крак в блатото и без никакво желание да излезеш напълно навън, когато истината беше, че бях ужасена от начина, по който ме караше да се чувствам. Не беше начинът, по който момчетата карат момичетата да се чувстват – мечти за бъдеще с бебета и дървени огради, а неистова, силна, груба загуба на себе си. Сякаш не можеш да живееш, ако този мъж не е вътре в теб, около теб и с теб през цялото време и има значение единствено какво мисли той за теб. Останалата част от света може да върви по дяволите. И дори тогава знаех, че можеш да ме промениш. Кой иска да е около някого, който може да го промени? Това е твърде много власт, за да бъде дадена на друг. Беше по-лесно да се боря с теб, отколкото да призная, че у мен има неоткрити кътчета, които жадуваха за неща, неприети в никоя част от света, който познавах. А най-лошото от всичко е, че ме извади от съня в моя Барби свят и сега съм тук и съм напълно будна, копеле такова! Не бих могла да съм по-будна, а ти ме изостави...“.

Мисля, че ще пищя, докато той стане.

Баронс беше този, който ми каза да не вярвам, че нещо е мъртво, докато не го изгоря, не разръчкам пепелта му, а после не изчакам ден-два, за да видя дали нещо няма да се вдигне от нея.

Със сигурност не се очаква да го изгоря.

Не мисля, че има някакви обстоятелства, при които бих могла да го направя.

Ще клеча.

Ще пищя.

И той ще стане. Мрази, когато съм мелодраматична.

Докато го чакам да се съживи, се ослушвам за драскане по ръба на скалата. Наполовина очаквам Риодан да довлече почупеното си, окървавено тяло през ръба. Може би той също не е наистина мъртъв. Все пак сме в света на Фае или поне в Сребрата. Кой знае кой свят е това? Може водата да има възстановителни сили. Трябва ли да опитам да вкарам Баронс в нея? Може би сме във Фантазия и ужасното нещо, което се случи, е кошмар и аз ще се събудя на дивана в „Книги и дреболии Баронс“, а знаменитият, вбесяващ собственик ще повдигне вежда и ще ме погледне с онзи поглед, аз ще кажа нещо смислено и животът отново ще бъде чудесен, отново натъпкан с чудовища и дъжд, точно както го харесвам.

Клеча.

Няма дращене по камъните или по глината.

Мъжът с копието в гърба не помръдва.

Сърцето ми е пълно с дупки.

Той даде живота си за мен. Баронс даде живота си за мен. Моят егоистичен, арогантен, константен задник беше константна скала под краката ми, беше готов да умре, за да мога да живея аз.

Защо, по дяволите, би го направил?

Как да живея с това?

Хрумва ми ужасна мисъл. Толкова ужасна, че за няколко мига затъмнява дори скръбта ми. Никога нямаше да го убия, ако не се беше появил Риодан. Дали Риодан ме беше измамил? Дали е дошъл тук, за да убие Баронс, който не е бил непобедим, а просто труден за убиване? Може би Баронс е можело да бъде убит само в животинската си форма и Риодан е знаел, че трябва да бъде тук, за да ме защити. Дали не е било сложна хитрост, която няма нищо общо с мен? Дали Риодан не е работил с ЛГ, дали не са искали да премахнат Баронс от пътя си, за да им е по-лесно да се справят с мен и дали отвличането на родителите ми не е било просто трик с ръцете? „Гледай там, докато убиваме мъжа, който заплашва всички ни!“ Или може би Баронс е бил прокълнат да изживее някаква адска присъда и да може да бъде убит само от някой, на когото има доверие, а той вярваше на мен. Под цялата тази студена арогантност, под присмеха, под непрестанния натиск, дали не ми беше дал тази най-лична част от себе си – доверието, което не бях заслужила. Не бих могла да докажа това твърдение по-сигурно, отколкото ако го бях намушкала в гърба?