– И кога не е?

– Когато съм... – замислих се за минута. – Сама – довърших кисело. – Или заспала.

Не попитах за родителите си. Усещах го... грешно, сякаш вече нямах право да задавам въпроси за Джак и Рейни Лейн. Сърцето ме болеше от това.

– Къде отиваш?

– Ще се срещнем вътре.

– Защото, ако знам тайния заден вход, който ще използваш – казах саркастично, – може да го разпространя на всички Фае, нали? – той ми вярваше дори още по-малко, след като мислеше, че съм смъртната любовница на краля. Как ли щеше да се отнася с мен, ако мислеше, че съм самият Голям Лош?

– Мърдай, госпожице Лейн! – беше всичко, което каза.

Спуснах се в корема на кита, за да го намеря натъпкан до хрилете с хора и Ънсийли – само правостоящи в „Честър“ тази нощ.

Не можеше да съм кралят. Това щяха да са мои „деца“. А аз не изпитвах дори смътно бащински чувства. Чувствах се склонна да убивам. Това сложи край на колебанията ми. Аз бях човек. Нямах представа защо огледалото ме беше пропуснало, но накрая щях да разбера.

Огледах се наоколо шокирана. Нещата се бяха променили, докато ме нямаше. Светът просто се беше превърнал в нещо ново и различно без мен. Сега вече имаше и Сийли в „Честър“. Не бяха много и по всичко изглеждаше, че не се радваха на топли приветствия от страна на Ънсийли, но вече бях забелязала дузина, а хората откачаха покрай тях. Две от онези ужасни малки чудовища, които те караха да се смееш до смърт, се гмуркаха сред тълпата с мънички питиета в ръце, които се плискаха през ръбовете на чашите, докато съществата летяха. Три от заслепяващите светлини свистяха между масите. В една клетка, висяща от тавана, танцуваше гол мъж, гърчейки се в сексуален екстаз, обкръжен от ефирни нимфи с фини криле.

Продължих да оглеждам клуба и настръхнах. На една издигната платформа в под-клуба, който се грижеше за тези с вкус към много млади хора, стоеше златният бог, който беше утешил Дрий’лия, когато В’лане ù беше отнел устата.

Можех единствено да се опитам да не отида там, да го намушкам с копието си и да обявя В’лане за предател.

После ми хрумна по-добра идея.

Разбутах тълпата, качих се до него и казах:

– Хей, помниш ли ме?

Той ме пренебрегна. Предположих, че чува нормално редовно, ако идва тук често. Стоях до него и гледах над морето от глави.

– Аз съм жената, която беше с Даррок в нощта, когато се срещнахме на улицата. Искам да призовеш В’лане.

Главата на златния бог се извъртя. Върху безсмъртните му черти беше отпечатано презрение.

– Да призова В’лане. Тези две думи не вървят заедно в никой език, човеко.

– Носех името му върху езика си, докато Баронс не го изсмука. Нужен ми е. Сега – златният бог можеше да ме смути някога, но в момента имах копие в кобура и черна тайна в сърцето си и нищо вече не ме смущаваше. Исках В’лане тук и сега. Той трябваше да отговори на няколко въпроса.

– В’лане не ти е дал името си.

– Напротив, давал ми го е многократно. И гневът му към теб няма да познава граници, ако научи, че съм поискала да го доведеш при мен, а ти си отказал.

Той ме изгледа с каменно мълчание.

Свих рамене.

– Добре. Както желаеш. Само си спомни какво направи на Дрий’лия! – обърнах се и си тръгнах.

Той беше пред мен.

– Ей, к’во си мислиш, че пра’иш, мамка му? Ник’во пресяване в клуба! – извика някой. Златният бог трепна и се размота от ръката, около която се беше материализирал. Изглеждаше все едно тялото му беше се превърнало от материя в енергия. Мъжът, на когото принадлежеше ръката, беше млад, със зализана нагоре коса, сприхаво изражение и играещи неспокойни очи. Той стисна засегнатия си крайник, разтривайки го, и доби вид на заспал. После, изглежда, видя какво се беше пресяло току-що до него и очите му станаха кръгли почти комично.

В ръката на златния бог се появи питие. Той го предложи на мъжа с промърморено извинение:

– Не исках да наруша правилата на клуба. Ръката ти ще се оправи след миг.

– ’Сичко е яко, човече! – мъжът изпадна във възторг, когато прие питието. – Нямаш грижи – той се загледа към Фае с благоговение. – К’во мо’а да напра’а за теб? – каза той без дъх. – Човече, бих направил всичко, да знаеш! Изобщо всичко.

Златният бог се наведе и се доближи.

– Би ли умрял за мен?

– Всичко, човече! Но ти ще ме заведеш ли първо във Фае?

Наведох се към златния бог и притиснах уста към ухото му.

– Има копие в кобур под мишницата ми. Ти наруши правило и се преся. Обзалагам се, това значи, че и аз мога да наруша правило. Искаш ли да опиташ?

Той издаде съскащия Фае звук на отвращение. Но се отпусна и се изправи.

– Бъди добра малка фея – измърках – и върви да ми доведеш В’лане! – поколебах се, претегляйки следващите си думи. – Кажи му, че имам новини за Шинсар Дъб.

Смехът и всички гласове замряха, клубът утихна.

Движенията спряха.

Огледах се наоколо, попивайки обстановката. Изглеждаше сякаш цялото заведение беше хванато на стоп-кадър – всички се бяха вцепенили от простото споменаване на Шинсар Дъб.

Въпреки че клубът изглеждаше като мехур, замръзнал във времето, можех да се закълна, че усещах тежки очи върху себе си. Дали нямаше направена някаква магия върху това място, която караше всички да замръзнат в случай, че някой изрече името на забранената Книга на краля, с изключение на изговорилия думите и този, който беше направил магията?

Огледах под-клубовете.

Въздухът изсвистя между зъбите ми. Два балкона по-надолу един мъж в безупречен бял костюм на царствен бял стол беше заобиколен от десетки, облечени в бяло прислужници.

Не го бях виждала от онази нощ много отдавна, когато с Баронс бяхме претърсили Каза Бланк. Но и той като мен не беше замръзнал.

МакКейб ми кимна през морето от статуи.

Точно толкова внезапно, колкото всичко беше замръзнало, животът потече отново.

– Ти ме обиди, човеко – казваше златният бог, – и ще те убия за тази обида. Не тук. Не тази нощ. Но скоро.

– Разбира се, както кажеш – измърморих. – Просто го доведи тук! – обърнах се и започнах да разбутвам тълпата, но докато стигна до царствения бял стол, МакКейб беше изчезнал.

За да стигна до стълбите, трябваше да мина през под-нивото, на което работеше момчето със замечтани очи. Командата „право“ се тълкуваше в географско отношение и не изключваше спиране по пътя, а тъй като изгарях от жажда и имах няколко въпроса за таро карти, аз потропах с пръсти по плота за шот.

Почти не си спомнях какво е усещането да смесвам питиета и да купонясвам с приятели, пълна с невежество и лъскави мечти.

На петия стол от мен един цилиндър, закрит с паяжина, беше като тъмен, неизползван комин, който силно се нуждаеше от помитане.

Коса като слама забърсваше рамене, които бяха кокалести като дръжки на метли под строг раиран костюм. Фар дорка отново киснеше край момчето със замечтаните очи. Зловещо.

Никой не седеше до него. Цилиндърът се завъртя към мен, докато сядах през четири празни стола. Колода карти таро беше артистично подредена в горния джоб на костюма като спретната носна кърпа – ветрило от карти. Кокалестите глезени бяха кръстосани, излагайки на показ лачени кожени обувки с лъскави заострени върхове.

– Тежестта на света е на раменете ти? – извика той като някой от пътуващ цирк, който продава късмети на сергия.

Загледах се във вихрещото се торнадо под ръба на цилиндъра. Части от лице – половин зелено око и вежда, част от нос – се появиха и изчезнаха като късчета от снимки, откъснати от списание, за миг залепнали върху прозорец, после отнесени от следващия бурен порив. Внезапно разбрах, че елегантният и зловещ реквизит е древен колкото самите Фае. Дали фар дорка правеше цилиндъра или цилиндърът правеше фар дорка?

Родителите ми ме бяха възпитали да бъда учтива, старите навици умират трудно, затова ми беше трудно да си държа езика. Но грешката да говоря с него не беше от тези, които правех два пъти.

– Връзките те разочароват? – извика той с пресилената жизнерадостност на реклама. Почти очаквах услужливи зрителни помагала да се запремятат из въздуха, докато той предлагаше стоките си, каквито и да бяха те.

Извъртях очи. Човек определено можеше да каже това за мен.

– Може би точно това, което ти е нужно, е нощ в града! – ентусиазира се той с твърде ведър глас.

Изсумтях.

Той се разгъна от стола си, протягайки дългите си кокалести ръце.

– Подари ми един танц, любима! Казвали са ми, че съм като Фред Астер – той изтанцува един бърз степ и се приведе ниско в кръста, тънките му ръце бяха превзето разтворени.

Шот уиски се плъзна по бара. Гаврътнах го бързо.

– Виждам, че си научила урока си, красиво момиче.

– Уча много напоследък.

– Целият съм в слух.

– Колодата таро беше животът ми. Как?

– Казах ти. Пророчества. Във всякаква форма.

– Защо ми даде СВЕТЪТ?

– Не съм. Искаш ли да ти го дам?

– Флиртуваш ли с мен?

– А ако флиртувах?

– Може да избягам с писъци.

– Умно момиче.

Засмяхме се.

– Виждала ли си Крисчън напоследък?

– Да.

Ръцете му се заковаха върху бутилките и той зачака.

– Мисля, че се превръща в нещо.

– Всички неща се променят.

– Мисля, че става Ънсийли.

– Фае. Те са като морска звезда, красиво момиче.

– Как?

– Липсващите части израстват отново.

– Какво ми казваш?

– Баланс. Светът се нуждае от баланс.

– Мислех, че светът е ентропия[16].

– Загатва присъща идиотщина. Хората са. Вселените не са.

– Значи ако Ънсийли принц умре, накрая все някой ще го замести? Ако не Фае, човек?

– Чувам, че има и мъртви принцеси.

Задавих се. Дали една човешка жена би се променила от яденето на Ънсийли и би станала една от тях с времето? Какво още щяха да откраднат Фае от моя свят? Е, ъ... Какво щяхме аз и моите... Промених темата бързо.

– Кой ми даде картата?

Той изви палец към фар дорка.

Не повярвах и за минута.

– Какво трябваше да разбера от нея?

– Попитай него!

– Ти ми каза да не го правя.

– Това е проблем.

– Решение?

– Може би не става дума за света.

– За какво друго може да става дума?

– Имаш очи, КМ, използвай ги!

– Имаш уста, МЗО, използвай я!

Той се отдалечи, подхвърляйки бутилки като професионален жонгльор. Гледах как ръцете му летят и се опитвах да измисля как да го накарам да говори.

Той знаеше разни неща. Можех да го подуша. Той знаеше много неща.

Пет чаши за шот се настаниха на плота. Той ги наля и ги плъзна в пет различни посоки със завидна прецизност.

Погледнах към огледалото зад него. То беше наклонено надолу и отразяваше гладкия черен плот на бара. Видях себе си. Видях фар дорка. Видях десетки посетители, събрани до бара. Не беше натоварен бар. Това беше един от малките и не толкова популярни под-клубове. Нямаше секс или насилие тук, само паяжини и карти таро.

Момчето със замечтаните очи липсваше от отражението. Видях чаши и бутилки да проблясват, докато подскачаха във въздуха, но никой не ги подхвърляше.

Погледнах надолу към него, докато наливаше наперено.

Обратно нагоре. Нямаше отражение.

Потупах празната си чаша по плота. Друга се чукна в нея. Сърбах новата, гледах го и чаках да се върне.

Той се забави.

– Изглеждаш объркана, красиво момиче.

– Не те виждам в огледалото.

– Може би и аз не виждам теб.

Замръзнах. Възможно ли беше? Нямаше ли ме в огледалото?

Той се засмя.

– Шегувам се. Там си.

– Не е смешно.

– Това не е моето огледало.

– Какво значи това?

– Не отговарям за това, което показва. Или не.

– Кой си ти?

– Коя си ти?

Присвих очи.

– В началото ми се стори, че се опитваш да ми помогнеш. Явно съм сбъркала.

– Помощта е опасно лекарство.

– Защо?

– Трудно се измерва правилната доза. Особено ако има повече от един лекар.

Вдишах рязко. Очите му вече не бяха замечтани. Те бяха... Зяпнах. Те бяха... Хванах долната си устна със зъби и я прехапах. В какво гледах? Какво се случваше с мен?

Той вече не стоеше зад бара, а седеше на стол до мен, отляво, не... отдясно. Не, той беше на стола с мен. Ето го – зад мен, с уста, притисната до ухото ми.