Полковник Брандън отново изрази съжалението си, че е разочаровал компанията, но същевременно заяви, че заминаването му е неизбежно.

— Добре тогава, кога смяташ да се върнеш?

— Надявам се отново да ви видим в Бартън, — добави нейна светлост, — веднага щом ви е удобно да напуснете града, а ние ще трябва да отложим заминаването за Уайтуел до вашето завръщане.

— Много мило от ваша страна. Не зависи от мен обаче кога ще мога да се върна, затова не смея да се ангажирам с конкретен отговор.

— О, той трябва да се върне и ще се върне! — извика сър Джон. — Ако не се върне преди края на седмицата, аз ще отида и ще го доведа.

— Да, точно така, сър Джон, — провикна се мисис Дженингс, — и сигурно ще разберете по каква работа е ходил там.

— Не ми се ще да се бъркам в хорските работи, но предполагам, че е нещо, от което се срамува.

Един прислужник дойде да съобщи, че конете на полковник Брандън са готови.

— Няма да пътувате до града на кон, нали? — обади се сър Джон.

— Не, ще яздя само до Хонитон. Оттам ще взема пощенската кола.

— Е, щом си решил да вървиш, мога да ти пожелая приятно пътуване. Да беше си променил решението все пак.

— Уверявам те, това просто не зависи от мен.

Той се сбогува с всички.

— Ще имам ли някаква възможност да видя вас и сестрите ви в града тази зима, мис Дашууд?

— Страхувам се, че не.

— Е, тогава трябва да се сбогувам с вас за по-дълго, отколкото бих искал.

Той се поклони пред Мариан и не каза нито дума.

— Хайде, полковник, — каза мисис Дженингс — преди да си тръгнете, кажете ни по каква работа отивате там.

Той й пожела приятен ден и излезе от стаята, придружен от сър Джон.

Избухна хор от оплакване и вайкане, сдържан досега от доброто възпитание и накрая всички стигнаха до извода, че разочарованието съдържа в себе си известни предизвикателства.

— Мога да си представя по каква работа е тръгнал, — каза злорадо мисис Дженингс.

— Нима, госпожо? — извикаха почти всички.

— Да, сигурна съм, че става дума за мис Уилямс.

— И коя е мис Уилямс? — попита Мариан.

— Какво? Не знаете коя е мис Уилямс? Сигурна съм, че не може да не сте чували за нея. Скъпа моя, тя е родственица на полковника, и то много близка. Е, за да не шокирам младите дами, няма да кажа колко близка. — После сниши глас и се обърна към Елинор: — Тя му е родна дъщеря!

— Така ли!

— Точно така, и приликата им се вижда от пръв поглед! Май полковникът се кани да й остави цялото си наследство.

Сър Джон се върна и се присъедини от все сърце към вайкането по повод на така злощастно стеклите се обстоятелства, но все пак завърши със забележката, че след като така или иначе са се събрали, ще трябва да направят нещо за собственото си забавление и след известни разисквания всички стигнаха до извода, че биха могли да се забавляват единствено в Уайтуел, но в крайна сметка духът им би се примирил и с една разходка с карета из околността. Каретите бяха поръчани и тази на Уилъби дойде първа, а Мариан никога не бе изглеждала така щастлива както в мига, когато се качи в нея. Той подкара из имението много бързо и скоро каретата се изгуби от погледа на останалите. Не ги видяха изобщо до самото им завръщане, а те се завърнаха последни от всички. И двамата изглеждаха много щастливи след разходката, но казаха само, че са се движили все по алеите, докато другите сигурно са ходили нейде към хълмовете.

Пожелаха си весел ден и се разбраха, че вечерта ще се съберат да потанцуват. Сестрите Кери останаха за вечеря и сър Джон с огромно удоволствие отбеляза, че около масата са се събрали около двайсетина човека. Уилъби зае обичайното си място между двете по-големи госпожици Дашууд. Мисис Дженингс седна вдясно от Елинор, но не след дълго се наведе през нея и Уилъби, за да каже на Мариан (и то достатъчно високо, за да я чуят и другите двама): „Въпреки всичките ви номера успях да ви разкрия. Разбрах къде сте прекарали цяла сутрин.“

Мариан се изчерви и побърза да отговори:

— И къде, моля?

— Вие не знаете ли, — обади се Уилъби, — че бяхме в моята двуколка?

— Да, да, мистър Безочливост, много добре го знам, и бях твърдо решена да разбера къде сте ходили. Надявам се, че къщата ти харесва, Мариан. Знам, че е доста широка, и се надявам, че когато ви дойда на гости, ще я заваря ремонтирана, защото преди шест години тя силно се нуждаеше от това.

Мариан извърна притеснено глава. Мисис Дженингс се изсмя от все сърце, а Елинор се досети, че тя бе разпитала коняря на Уилъби и бе разбрала, че са ходили в Аленхъм, където Мариан бе прекарала много време в разходки из градината и разглеждане на къщата.

Елинор просто не вярваше на ушите си. Не беше възможно Уилъби да предложи и Мариан да се съгласи да влезе в къщата в присъствието на мисис Смит, с която сестра й почти не се познаваше.

След като излязоха от трапезарията, Елинор разпита сестра си и за своя огромна изненада разбра, че всичко, което мисис Дженингс бе наговорила, се оказа истина. Мариан дори се ядоса, че сестра й се е усъмнила в това.

— И защо трябва да ти е чудно, Елинор, че можем да отидем там и да разгледаме къщата? Нима самата ти не си изразявала желание да направиш същото?

— Така е, Мариан, но мисис Смит е там и аз не бих отишла, ако съм придружена само от мистър Уилъби.

— Все пак мистър Уилъби е единственият, който има право да показва тази къща и когато той се качи в отворената си карета, човек просто не би могъл да си представи с кой друг би могъл да отиде там. През целия си живот не съм прекарвала толкова приятна сутрин.

— Страхувам се, — отговори Елинор, — че приятността на едно занимание все още не означава, че е благоразумно.

— Тъкмо обратното, нищо не може да бъде по-силно доказателство срещу това, Елинор, защото ако в това, което съм направила имаше нещо неблагоразумно, щях да го усещам с разума си през цялото време, нали винаги съзнаваме кога допускаме грешка и това усещане би ми попречило да се почувствам щастлива.

— Но, мила моя Мариан, след като вече си дала повод за някои безочливи забележки, не трябва ли се притесниш най-после за дискретността на собственото си поведение?

— Ако безочливите забележки на мисис Дженингс са достатъчен повод да се усъмниш в неблагоразумието на нечие поведение, това означава, че ние съгрешаваме през всяка секунда от живота си. На укорите й държа не повече, отколкото на похвалите й. Не смятам, че съм направила нещо лошо като съм отишла в градината или в къщата на мисис Смит. Един ден те ще принадлежат на Уилъби, и тогава…

— Ти би имала оправдание да отидеш там, ако един ден те бъдат твои, Мариан.

При този намек Мариан се изчерви и това видимо й правеше чест. В продължение на десетина минути тя се опита да бъде много честна към себе си, после отново отиде при Елинор и добронамерено й каза, че „може би, Елинор, от моя страна наистина беше лекомислено да отида в Аленхъм, но мистър Уилъби толкова искаше да ми покаже мястото, а и мога да те уверя, че то наистина е очарователно. На горния етаж има една красива дневна, достатъчно голяма, за да се използва за всякакви случаи, а и мебелите са модерни и приятни за окото. Тя е ъглова стая и има прозорци откъм двете страни на къщата. От едната страна се вижда поляната за игра на кегли зад къщата, а по-натам е гората. От другата страна прозорците гледат към селото и църквата, а отвъд тях — към онези красиви стръмни възвишения, на които сме се възхищавали толкова често. Все пак аз не смятам това за някакво предимство, защото мебелите в останалата част на къщата са доста износени, но ако се мебелира отново, което според Уилъби ще струва само няколкостотин лири, от това ще стане най-приятната лятна къща в Англия.“

Ако не ги бяха прекъснали, Елинор щеше да чуе как сестра й описва останалите стаи в къщата с не по-малко въодушевление и възторг.

Глава 14

Полковник Брандън преустанови така внезапно гостуването си в Бартън Парк и така упорито отказа да разкрие причината за това, че в продължение на два-три дни умът на мисис Дженингс бе непрекъснато зает с тази загадка и не преставаше да се чуди, защото, като всеки човек, тя много обичаше да отгатва разни неща и изпитваше жив интерес към пристиганията и заминаванията на всичките си познати. Непрекъснато се питаше каква ли ще да е причината за това заминаване. Беше абсолютно сигурна, че е получил лоши новини и прехвърли в ума си всяко възможно нещастие, което може да сполети човек, при това с твърдата решимост да не изпусне някое от тях.

— Сигурна съм, че нещата са много печални — казваше тя. — Прочетох го по лицето му. Горкият човек! Страхувам се, че работите му не вървят добре. Имотът му в Делафорд никога не е давал повече от две хиляди на година, а и брат му остави много лоши капиталовложения. Сигурно са го повикали във връзка с парични въпроси, какво друго би могло да бъде? Питам се дали е така. Какво не бих дала, за да разбера истината! Може би е свързано с мис Уилямс — което си е право, той изглеждаше много разтревожен при споменаването на името й. Може би тя е в града и се е разболяла, пък и винаги ми се е виждала доста болнава. Хващам се на бас, на каквото искате, че става дума за мис Уилямс. Не е много вероятно да се разстрои толкова от парични въпроси точно в този момент, защото е разумен човек и досега сигурно е успял да оправи нещата в имението. Какво ли може да е станало? Може би положението на сестра му в Авиньон се е влошило и са изпратили да го повикат. Това може да обясни прибързаното му заминаване. Е, с цялото си сърце му пожелавам да не му се случва нищо лошо, и дано в сметките ми се включи и някоя добра съпруга.

Тя се чудеше и приказваше, а мнението й се менеше с всяка нова догадка и всичките й предположения изглеждаха еднакво възможни още в момента на възникването им. Макар че Елинор не беше безразлична към добруването на полковника, тя далеч не можеше да посвети ума си на тази загадка толкова, колкото се искаше на мисис Дженингс, защото, според момичето, тази случка не заслужаваше непрекъснато чудене и умуване върху различни варианти, а и умът й бе зает с въпрос от съвсем различно естество. Тя размишляваше върху необяснимото мълчание от страна на Уилъби и сестра й по въпроса за годежа им, след като и двамата знаеха, че това особено интересува всички останали. Продължаваха да не казват нищо и с всеки изминат ден мълчанието им изглеждаше все по-необяснимо и по-несъвместимо с принципите и на двамата. Елинор се питаше защо не открият тайната пред майка им и пред самата нея, след като държанието им един към друг недвусмислено говореше, че сигурно са сгодени.

Тя разбираше, че незабавността на този брак не зависи от тях, защото макар и независим в доходите си, Уилъби не можеше да бъде считан за богат. Сър Джон казваше, че от имота си Уилъби не получава повече от шестстотин-седемстотин лири годишно и въпреки това живееше на по-широка нога, а и самият Уилъби често се оплакваше от своята бедност. И все пак не можеше да си обясни тази тайнственост от тяхна страна по въпроса за евентуалния им годеж, която всъщност не скриваше нищо, а и беше в такъв разрез с техните разбирания и държание, че понякога дори тя се съмняваше в този годеж и това съмнение й пречеше да разпита Мариан.

Държанието на Уилъби бе достатъчно красноречиво. Той отдаваше на Мариан цялата нежност на своето влюбено сърце, а към останалите от семейството се държеше като обичан брат и зет. По всичко личеше, че обича и къщата като свой дом — тук той прекарваше много повече от времето си, отколкото в Аленхъм и ако не бяха специално поканени в Бартън Парк, беше съвсем сигурно, че сутрин той тръгваше от дома си, за да стигне в Бартън Котидж и да прекара деня там, близо до Мариан и пойнтера, който лежеше в краката й.

Една вечер, седмица след заминаването на полковник Бартън, той разкри сърцето си по-широко от обикновено и заговори за любимите си неща в Бартън котидж. Мисис Дашууд случайно спомена, че напролет смята да направи някои подобрения в къщата и той се противопостави от дън душа на всякакви промени в дома, който така обича и счита за съвършен.

— Какво! — възкликна той, — подобрения в тази къща! Не, никога не бих приел нещо от този род. Ако трябва да се съобразите с моите чувства, към стените й не бива се прибави дори камък и не бива да я разширявате дори с инч!