— Не се притеснявайте, — каза мис Дашууд, — няма да направим нищо такова, тъй като и без това мама никога няма да има достатъчно пари.

— От все сърце се радвам да чуя това, — извика той. — Ако не може да използва по-добре парите си, нека винаги си остане бедна.

— Благодаря ви, Уилъби. Можете да сте сигурен обаче, че не бих пожертвала вашата обич или пък обичта на друг, когото обичам, заради всички ремонти на света. Можете да разчитате на това и каквото и да ми остане след равносметката ми напролет, ще предпочета по-скоро да не го използвам, отколкото да го употребя по начин, който ще се окаже болезнен за вас. Все пак толкова ли сте привързани към този дом, та не виждате в него необходимост от подобрения?

— Да, — каза той. — За мен този дом е съвършен. Нещо повече, смятам го за единствения вид къща, в която човек може да намери щастие, и ако бях по-богат, веднага щях да съборя Коум и да го построя отново по точния план на този дом.

— Предполагам, със същите тесни и тъмни стълби, и с кухненски комин, който пуши? — каза Елинор.

— Да, — извика нетърпеливо той, — с всичко в него, без да променя нито едно от неговите удобства или неудобства, ако това би довело до някаква разлика. Тогава и само тогава бих могъл да се почувствам в Коум толкова щастлив, колкото съм се чувствал в Бартън.

— Мога единствено да се лаская от мисълта, — обади се Елинор — че дори и при липсата на по-хубави стаи и по-широко стълбище ще смятате дома си за съвършен така, както смятате за съвършена тази къща.

— Разбира се, съществуват определени обстоятелства, които правят този дом особено скъп за мен, — каза Уилъби — но завинаги ще обичам това място повече от всяко друго на света.

Мисис Дашууд погледна доволно към Мариан, която така изразително бе вперила поглед в Уилъби, сякаш разбира съвсем точно какво иска да каже той.

— Когато преди една година дойдох в Аленхъм — добави той, — толкова често съм си мечтаел Бартън Котидж да бъде обитаван! Не е имало случай да мина покрай къщата и да не се възхитя на нейното разположение, а и да не ми стане болно, че там не живее никой. Тогава не можех и да си представя, че първата новина, която мисис Смит ще ми съобщи, преди да дойда, ще бъде за това, че къщата е наета! В същия миг изпитах задоволство и любопитство към това събитие, което може да се обясни единствено с предчувствие за щастието, което ме е очаквало тук. Сигурно е било точно така, нали, Мариан? — обърна се той тихо към нея. После продължи с обичайния си тон: — И да развалите такава къща, мисис Дашууд! С някакви си въображаеми подобрения вие ще отнемете нейната простота! Този скъп за сърцето ми салон, където се запознахме и където сме прекарали толкова щастливи дни, ще принизите до положението на обикновено антре, през което всеки ще минава нетърпеливо — ще минава през стаята, в която е имало повече удобства и настроение, отколкото в най-обширните и прекрасни помещения на света!

Мисис Дашууд го увери още веднъж, че няма да предприеме подобни опити за ремонт.

— Вие сте добра жена, — отговори той с топлота. — Олекна ми от вашето обещание. Ако ми обещаете и още нещо, ще се почувствам наистина щастлив. Кажете ми, че не само домът ви ще си остане същият, но и винаги ще ви намирам тук, непроменени като него, че винаги ще ме посрещате със същата топлота, която прави всичко тук толкова скъпо за мен.

Обещанието бе дадено с охота и през цялата вечер в поведението на Уилъби се чувстваше колко ги обича и колко е щастлив от това.

— Ще ви видим ли утре на вечеря? — каза мисис Дашууд преди той да си тръгне. — Не ви моля да дойдете още сутринта, защото отиваме в Бартън Парк на гости у лейди Мидълтън.

Той обеща да дойде на другия ден преди четири часа следобед.

Глава 15

На другия ден мисис Дашууд и две от дъщерите й отидоха на гости у лейди Мидълтън, а Мариан не тръгна с тях, като се извини с някакъв дребен претекст, че е заета. Майка й охотно се съгласи дъщеря й да остане в къщи, като направи заключение, че предишната вечер Уилъби е обещал да я посети в тяхно отсъствие.

Когато се върнаха от Бартън Парк, видяха пред къщата слугата и лекия кабриолет на Уилъби, което убеди мисис Дашууд в правотата на догадките й. Бе успяла да предвиди всичко до тук, ала когато влязоха, видя нещо съвсем неочаквано. Едва бяха пристъпили в антрето и Мариан изтича от салона с кърпичка до очите, очевидно дълбоко разстроена. Тя хукна нагоре по стълбите без дори да ги види. Изненадани и разтревожени, те отидоха право в стаята, от която тя току-що бе излязла, и намериха там само Уилъби, облегнат на камината с гръб към тях. Той се обърна при влизането им и по лицето му личеше, че е не по-малко разстроен от Мариан.

— Какво е станало с нея? — извика мисис Дашууд. — Да не би да е болна?

— Не, надявам се, — отговори той като се опита да изглежда бодър и след малко добави с пресилена усмивка, — по-скоро аз съм болният, защото ме измъчва горчиво разочарование.

— Разочарование!

— Да, защото не мога да спазя уговорката си с вас. Тази сутрин мисис Смит упражни правата на богатството към бедния роднина и ме изпраща в Лондон по работа. Току-що приех разпорежданията й, взех си довиждане с Аленхъм и както виждате, изпълнен с въодушевление идвам да се сбогувам и с вас.

— В Лондон? И заминавате още тази сутрин?

— Още в този миг.

— Това наистина е много неприятно, но нарежданията на мисис Смит трябва да бъдат изпълнени, а и надявам се, работите й няма да ви задържат задълго там.

Той пламна и отговори:

— Много сте мила, но не ще мога да се върна веднага в Девъншир. Идвам на гости у мисис Смит само веднъж в годината.

— Нима мисис Смит е единствената ви приятелка тук? И само Аленхъм ли е мястото, където сте добре дошъл? Засрамете се, мистър Уилъби, нима трябва да чакате да ви поканим у дома?

Той се зачерви още повече и отвърна с поглед, забит в земята:

— Вие наистина сте прекалено мила.

Мисис Дашууд удивено погледна Елинор — тя бе не по-малко изненадана. Останаха така мълчаливи за известно време и мисис Дашууд проговори първа:

— Мога само да добавя, скъпи Уилъби, че винаги ще бъдете добре дошъл в Бартън Котидж. Не настоявам да се върнете тук веднага, защото само вие можете да прецените доколко това ще бъде приятно за мисис Смит, и аз няма да поставям преценката ви под съмнение, както не се и съмнявам и в това, което действително желаете.

— Ангажиментите ми в момента, — отговори смутено Уилъби, — са от такъв характер, че не смея да давам основание за напразни надежди…

Той замълча. Мисис Дашууд бе твърде изумена, за да продума, и отново настъпи мълчание. Този път то бе нарушено от Уилъби, който проговори с бегла усмивка на устните си:

— Безсмислено е да продължаваме така. Не искам да измъчвам себе си, като стоя тук между приятели, на чиято компания не ще мога да се радвам.

Той се сбогува набързо и излезе от стаята. Видяха го да се качва в кабриолета и след миг се изгуби от погледите им.

Мисис Дашууд беше прекалено развълнувана, за да каже каквото и да било. Тя излезе веднага от салона, за да може в уединение да даде воля на своята загриженост и тревога от това внезапно заминаване.

Елинор бе не по-малко разстроена от майка си. Тя размишляваше над току-що случилото се, обзета от страхове и съмнения. Държанието на Уилъби докато се сбогуваше, смущението му, престорената му веселост и най-вече отказът му да приеме поканата на майка им като проява на толкова необичайна за един влюбен стеснителност — всичко това силно я тревожеше. В един миг се опасяваше, че никога не е имал сериозни намерения, в следващия — че между него и сестра й е имало някакво злощастно скарване; Мариан беше толкова разстроена на излизане от стаята, че това можеше да се обясни само със сериозно спречкване, но като си спомни колко е влюбена Мариан, едва ли можеше да става дума за подобно нещо.

Каквито и да бяха обстоятелствата около тази раздяла, Мариан несъмнено я преживяваше много тежко, и Елинор си мислеше с дълбока нежност и състрадание за ужасната скръб, в която се бе потопила сестра й. Мариан даваше воля на тази скръб, за да постигне някакво облекчение, подхранваше и насърчаваше скръбта, сякаш се чувстваше задължена да страда.

След около час майка й се върна и макар очите й да бяха зачервени, по лицето й се четеше спокойствие.

— Сега нашият мил Уилъби е на няколко мили от Бартън, Елинор, — каза тя и се залови с ръкоделието си — и сигурно му е много тежко на сърцето по време на това пътуване.

— Цялата работа ми се вижда много странна. Да тръгне така внезапно! Като че ли стана само за миг. Снощи беше у дома и изглеждаше толкова щастлив, толкова радостен, толкова влюбен! А сега, само след десетминутно посещение, се оказва, че си е отишъл, и то без да изрази някакви намерения за завръщане! Случило се е нещо друго, за което той не ни каза. Нито говореше, нито пък се държеше по обичайния за него начин. Не може да не си забелязала разликата, която ми направи впечатление. Какво може да се е случило? Дали пък не са се скарали? Защо иначе ще прояви такова нежелание да приеме поканата ти?

— Той не е искал такова нещо, Елинор! Съвсем ясно разбрах това. Просто не зависи от него да приеме тази покана. Мога да те уверя, че успях да премисля доста неща и да дам чудесно обяснение на всичко, което на пръв поглед може и на двете ни да се е сторило необичайно.

— Наистина ли можеш да го обясниш?

— Да, обясних го на себе си по напълно удовлетворителен начин. За тебе обаче той едва ли ще е толкова убедителен, защото знам, че обичаш да се съмняваш във всичко, в което можеш да се усъмниш, но няма да разколебаеш моето доверие в него. Убедена съм, че мисис Смит подозира какво е отношението му към Мариан и не го одобрява (може би има други намерения по отношение на Уилъби), затова е побързала да го отдалечи оттук и е използвала тази работа в Лондон като претекст. Вярвам, че е станало така. Освен това той също е наясно относно неодобрението й на тази връзка и засега не е в състояние да й каже за годежа си с Мариан — все пак той е зависим от мисис Смит и се чувства задължен да се подчини на нейните планове като за известно време замине от Девъншир. Знам, че ти ще кажеш, че може да е така, а може и да не е, но отказвам да слушам каквито и да било злословия, докато не ми дадеш не по-малко удовлетворително обяснение на нещата. Е, Елинор, какво имаш да ми казваш?

— Нищо, защото ти предвиди какъв ще бъде моят отговор.

— Значи ми казваш, че такова нещо може да се е случило, а може и да не е. О, Елинор, колко неразбираеми са твоите чувства! Винаги приемаш за вярно по-скоро лошото, отколкото хубавото. Очакваш Мариан да бъде нещастна, а бедният Уилъби — виновен, вместо да потърсиш извинение за него. Ти си решена да го обвиняваш само защото по време на сбогуването си той се показа не така любвеобилен както обикновено. И нима това държание не може да се обясни с невъзможността да овладее чувствата си и стремежа да ги потисне все пак, след като е сполетян от толкова дълбоко разочарование? Нима трябва да отхвърлим вероятното, само защото не сме сигурни в него? Нима не дължим нещичко на човека, за когото имаме всички основания да обичаме и никакви причини да обвиняваме? Не можем ли да допуснем съществуването на мотиви, засега необясними, но неизбежно неизвестни за момента? И в крайна сметка, в какво най-после го подозираш?

— Едва ли и аз самата мога да ти кажа. Но промяна като тази, която току-що видяхме у него, не може да не събуди подозрения за нещо неприятно. Все пак има много истина в това, че трябва да му отдадем дължимото, а и аз се стремя да бъда честна в преценките си за всеки. Възможно е той несъмнено да има основателни причини за такова поведение и аз се надявам да е така. Все пак щеше да е в неговия стил, ако ни беше казал за тези причини веднага. Похвално е да бъдеш дискретен, но не мога да си обясня как той изведнъж стана такъв.

— Не го обвинявай, че е изневерил на характера си в момент, когато това е било необходимо. И все пак съгласна ли си с правдивостта на това, което преди малко казах в негова защита? Това би зарадвало мен и би оправдало него.

— Не съвсем. Може да е уместно да скриват годежа си от мисис Смит (ако изобщо са сгодени) и ако е така, съвсем оправдано е той е да замине от Девъншир, колкото се може по-скоро. Това обаче не обяснява защо трябва да крият от нас.