— Но, Елинор, аз си мислех, че човек трябва да се ръководи изцяло от мнението на другите. Смятах, че нашите преценки трябва винаги да се подчиняват на преценките на хората около нас. Сигурна съм, че това винаги е било един от твоите принципи.

— Не, Мариан, никога не съм мислила така. По принцип никога не съм смятала, че собственото мнение трябва да бъде подчинено на нечие друго. Поведението е това, от което съм се опитвала да се ръководя. Не ме разбирай погрешно. Признавам, че имам известна вина, като съм те молела да бъдеш по-внимателна с новите си познати, но нима съм те съветвала някога да чувстваш нещата като тях или пък да подчиниш собственото си мнение по важни въпроси на нечие чуждо мнение?

— Никога не сте успявали да убедите сестра си, че трябва де се съобразява с вашите разбирания за добри обноски, — обърна се Едуард към Елинор. — Имате ли известни успехи в това отношение?

— Тъкмо обратното, — отговори Елинор и погледна многозначително към Мариан.

— По този въпрос — каза той, — мнението ми изцяло съвпада с вашето, но се страхувам, че на практика съм много по-близо до държанието на сестра ви. Никога не съм искал да обидя някого, но съм толкова глупаво стеснителен, че хората често ме смятат за невнимателен към тях, докато аз просто се свивам поради собствената си недодяланост. Нерядко съм си мислил, че по природа съм създаден да харесвам по-обикновена компания, в обществото на културни хора се чувствам толкова зле!

— Мариан не е срамежлива и не може да обясни с това липсата си на внимание към другите — каза Елинор.

— Тя доста добре знае цената си, за да бъде престорено стеснителна — отговори Едуард. — По един или друг начин стеснителността се явява като резултат от комплекса за малоценност. Нямаше да съм толкова срамежлив, ако можех да повярвам, че имам изтънчени и непринудени маниери.

— Пак щяхте да бъдете затворен човек, — каза Мариан, — а това е още по-лошо.

Едуард се взря в нея.

— Затворен ли? Такъв ли съм, Мариан?

— Да, много.

— Не ви разбирам, — отговори той и се изчерви. — Затворен! Как, в какъв смисъл? Какво мога да ви кажа? Вие какво мислите?

Елинор го погледна, изненадана от вълнението му, но се опита да отмине тази тема с шега и каза:

— Нима не познавате сестра ми достатъчно добре, за да разберете какво мисли? Не знаете ли, че за нея „затворен“ е всеки, който не говори бързо като нея и не се възхищава на нещо с нейния възторг?

Едуард не отговори. Той отново придоби характерния си мрачен и замислен вид, и дълго стоя така — мълчалив и безучастен.

Глава 18

На Елинор й стана много мъчно като видя колко унил е нейният приятел. Беше толкова доволна от пристигането му, а той самият като че ли никак не се радваше на гостуването. По всичко личеше, че е нещастен, а й се искаше да види и у него едно по-различно отношение, от което да проличи, че е обзет от същите чувства, които несъмнено му бе вдъхнала някога. До сега с нищо не бе изявил своите предпочитания, но ако в един момент беше резервиран към нея, в следващия я поглеждаше живо и топло и погледът му противоречеше на предишната сдържаност.

На закуска той отиде при тях преди другите да са слезли и във вечния си стремеж да насърчи тяхното щастие Мариан побърза да ги остави сами. Не беше изкачила стълбите и наполовина, когато чу вратата на салона да се отваря и с изненада видя, че Едуард излиза от стаята.

— Ще отида до селото да нагледам конете, — каза той, — тъй като още не сте се събрали за закуска. Ще се върна след малко.

Той се върна изпълнен с пресни впечатления и възхита от красотата на местността. По време на разходката си до селото бе видял отделни части на долината в най-хубавия им вид, а от самото село, разположено доста по-високо от къщата, се откриваше просторна гледка към цялата долина, която го бе изпълнила с наслада. Такава тема не можеше да не завладее вниманието на Мариан и тъкмо започваше да говори за обожанието си към въпросните пейзажи и да го разпитва какво точно го е поразило най-много, когато Едуард я прекъсна с думите:

— Не бива да ме разпитвате за такива подробности, Мариан, не забравяйте, че нямам усет към живописното и ако се задълбочим в подробности, не бих искал да ви огорча с моето невежество и липса на вкус. Бих нарекъл хълмовете по-скоро стръмни, докато за вас те са вихрено устремени към небето, повърхността — неравна и необичайна, а вие — надиплена и странна, за по-далечни предмети бих казал, че просто не се виждат, а вие ще кажете, че са недоловими в меката омара на въздуха. Ще трябва да се задоволите с такъв вид възхищение, каквото мога да предложа простичко и ясно. Такива пейзажи бих нарекъл чудесни — стръмни възвишения, гори, пълни с хубав дървен материал и долина, която изглежда уютна и спокойна с богатите си пасбища и няколкото пръснати из нея ферми. Всичко това отговаря съвсем точно на представите ми за чудесна местност, тъй като съчетава красотата и полезността. Бих я нарекъл дори живописна само защото вие се възхищавате от нея, ще приема с лекота, че е изпълнена със скали и зъбери, сив мъх и храсталаци, но тези неща нямат никакво значение за мен. Просто не познавам живописното.

— Страхувам се, че сте прав — каза Мариан, — но необходимо ли е да се хвалите с това?

— Подозирам, че за да избегне един вид преструвки, Едуард изпада в другата крайност — обади се Елинор. — Той смята, че много хора се превземат на тема природни красоти и изразяват повече възхищение, отколкото чувстват в действителност, а такива превземки са му неприятни и затова показва повече безразличие и липса на наблюдателност, отколкото всъщност притежава. В действителност е много деликатен и предпочита да чувства нещата дълбоко в себе си.

— Вярно е, че възхищението от природните красоти е станало просто моден жаргон, — каза Мариан. — Всички се преструват, че чувстват красотата и се опитват да я опишат със същия вкус и изящество, с които им е била описана за първи път от някой, който им е казал какво значи „живописно“. Ненавиждам всякакъв вид заучени думи и понякога дори се стремя да не издавам чувствата си, защото не намирам други фрази, освен такива, които отдавна са станали банални и са лишени от всякакво чувство и значение.

— Убеден съм — каза Едуард, — че вие наистина усещате в една красива гледка насладата, за която говорите. Все пак на свой ред искам да кажа, че сестра ви трябва да ми позволи да чувствам не повече, отколкото казвам. Красивите пейзажи ми харесват, но не защото са живописни. Не харесвам изкорубени, криви и голи дървета, обичам да ги гледам, когато са високи, стройни и в добро състояние. Не обичам полусъборени паянтови къщурки. Не обожавам копривите, тръните и цветовете на пирена. Изпитвам много по-голямо удоволствие при вида на една спретната фермерска къща, отколкото от скеле с наблюдателница и предпочитам да гледам пременени и радостни селяни пред най-прекрасно облечените господа на света.

Мариан го погледна изумена и в погледа й се четеше съчувствие към сестра й. Елинор само се засмя.

Престанаха да говорят на тази тема и Мариан остана замислена и мълчалива до момента, когато една нова тема прикова внезапно вниманието й. Тя седеше до Едуард и когато той поемаше чая си от мисис Дашууд, на ръката му видя пръстен с кичурче коса в средата — то просто се набиваше в очи върху един от пръстите.

— Не бях забелязала по-рано да носите пръстен, Едуард — извика тя. — Това от косата на Фани ли е? Помня, че ви беше обещала да ви даде кичурче. Но ми се струва, че нейната коса е малко по-тъмна.

Мариан каза каквото чувства, без да се замисли, но като видя колко се притесни той, се разстрои много повече от нетактичността си, отколкото Едуард. Той пламна и бързо погледна към Елинор, а после каза:

— Да, това е кичур от косата на сестра ми. Всъщност обковката хвърля различни отблясъци и променя цвета.

Елинор го погледна право в очите и застана нащрек. Тя усети на момента, че кичурът е от нейните коси и се зарадва също като сестра си. Разликата се състоеше в това, че Мариан помисли косата за подарък от сестра й, докато Елинор не знаеше дали той я е взел тайно от нея или просто я е откраднал. Не беше склонна да приеме тази кражба като оскърбление и се престори, че не е разбрала какво става затова веднага започна да говори за нещо друго, но в себе си реши да погледне пръстена при пръв удобен случай и да се убеди, че косата със сигурност има същия цвят като нейната.

След известно време дълбокото смущение на Едуард премина в още по-дълбока вглъбеност. Тази сутрин беше по-мрачен от обикновено. Мариан сурово се упрекваше за думите си, но бързо би си простила, ако знаеше, че сестра й изобщо не се е засегнала от станалото.

Още преди пладне на гости им дойдоха сър Джон и мисис Дженингс, които бяха чули за посещението на някакъв господин в къщата и сега идваха да го огледат. На сър Джон не му трябваше много време да разбере, с помощта на тъща си, разбира се, че името „Ферърс“ започва с „Ф“ и това подготви бъдещите разкопки на истинска мина от закачки срещу вярната Елинор, които не заваляха още на момента само защото се бяха запознали с Едуард току-що. От многозначителните погледи, които разменяха помежду си обаче Елинор разбра доколко са вникнали в положението на нещата и си обясни тяхната осведоменост с преувеличаването на онова, което бяха научили от Маргарет.

Нямаше случай сър Джон да дойде у тях и да не ги покани в Бартън Парк или на обяд на другия ден или на чай същата вечер. Той се чувстваше задължен да даде своя принос към забавленията на госта и в този случай отправи към тях покана за обяд и за чай, за да предостави на Едуард по-големи възможности за развлечение.

— Непременно трябва да дойдете довечера на чай, — каза той, — защото иначе ще се чувстваме твърде самотни, а утре пък трябва да обядвате с нас, защото се очертава една твърде многолюдна компания.

Мисис Дженингс подчерта необходимостта от тяхното идване:

— Ако не дойдете, кой друг ще открие танците? Надявам се това да ви изкуши, мис Мариан.

— Танци ли? — извика Мариан. — Че кой ще танцува?

— Кой! Ами вие, разбира се, и сестрите Кери, и Уайтейкърови положително! Значи си мислите, че никога вече няма да се танцува само защото някой, чието име няма да назова, си е заминал!

— Как ми се иска Уилъби да е тука! — извика сър Джон.

Тези думи и пламналите страни на Мариан дадоха на Едуард основание за известни подозрения.

— И кой е Уилъби? — обърна се той тихо към мис Дашууд, до която седеше.

Тя му отговори съвсем лаконично. Изражението на Мариан беше повече от красноречиво. Едуард беше видял достатъчно, за да разбере не само какво имат предвид останалите, но и необяснимите по-рано за него изражения върху лицето на Мариан. Щом гостите си отидоха, той веднага отиде при нея и каза шепнешком:

— Мъчех се да отгатна нещо. Да ви кажа ли дали съм познал?

— Какво имате предвид?

— Да ви кажа ли?

— Разбира се.

— Е, познах, че този мистър Уилъби ходи на лов.

Мариан се изненада и смути, но въпреки това не можа да сдържи усмивката си при тази дискретност в неговия стил на държание. Тя помълча малко и каза:

— О, Едуард, как можахте… Но ще дойде и такова време, надявам се. Сигурна съм, че ще го харесате.

— Не се съмнявам в това, — отговори той, смаян от нейната откровеност и топлота, защото никога не би си позволил да спомене името на мистър Уилъби пред Мариан, ако не беше убеден, че това име е просто някаква шега сред познатите им и между тях двамата няма нищо или почти нищо.

Глава 19

Едуард остана у тях само една седмица, въпреки че мисис Дашууд искрено настояваше да остане още, но той беше склонен да лишава себе си от много неща и реши да си тръгне, точно когато удоволствието да бъде сред приятели беше най-голямо. Макар и твърде променливо, през последните два-три дни настроението му се бе пооправило, той се привързваше все повече към къщата и околностите и въздишаше всеки път, когато отвореше дума за заминаване, въпреки че нямаше никакви други ангажименти и се чудеше къде да отиде, след като си тръгне оттам — въпреки всичко трябваше да си замине. Седмицата никога преди не му се бе виждала толкова кратка и не вярваше, че е минало толкова време. Многократно повтаряше това, каза и други неща, от които все повече личеше какво чувства, а то бе в противоречие с държанието му. Не му беше приятно да стои в Норланд, градът му беше противен и все пак трябваше да замине или за Норланд или за Лондон. Високо ценеше тяхното гостоприемство и твърдеше, че е щастие да бъде сред тях. Все пак трябваше да си тръгне в края на седмицата, макар че нямаше никакво ограничение на времето и нито на него, нито на тях им се искаше да се разделят.