— Мила моя мисис Палмър!

— Честна дума, чух го в понеделник сутринта, точно преди да заминем, срещнах полковник Брандън на Бонд Стрийт и той направо ми го каза.

— Много ме изненадвате. Полковник Брандън да ви каже това! Сигурно има някаква грешка. Дори и да беше вярно, не мисля, че полковник Брандън ще разказва такива неща на човек, който не се интересува от тях.

— Ама аз ви казвам, че беше точно така, и ще ви разкажа точно как стана. Като го видяхме, той се обърна в нашата посока и тръгна с нас, та като си говорехме за сестра ми и за зет ми, и за това-онова, аз му казах: „Е, полковник, в Бартън Котидж е дошло ново семейство, както чувам, и мама спомена, че момичетата били много хубави, а пък едно от тях щяло да се жени за мистър Уилъби от Коум Магна. Кажете, моля, дали това е вярно? Защото няма начин да не знаете, тъй като наскоро сте бяхте в Девъншир.“

— И какво каза полковникът?

— О, ами не каза кой знае какво, но по вида му си личеше, че е вярно, затова от този момент нататък смятам, че работата е сигурна. Категорично твърдя, че ще бъде чудесно! И кога ще бъде сватбата?

— Надявам се, мистър Брандън беше добре?

— О, ами да, и наговори толкова хубави работи за вас, само за вас говореше.

— Неговите добри думи много ме ласкаят. Изглежда прекрасен човек и аз го намирам за изключително приятен.

— И аз. Толкова е очарователен, жалко само дето е такъв скучен и сериозен. Мама казва, че и той бил влюбен в Мариан. Вярно ви казвам, ако наистина е така, това е голям комплимент за сестра ви, защото той едва ли се е влюбвал някога.

— Познават ли добре мистър Уилъби по вашия край в Съмърсетшир?

— О! Ами да, много добре, тоест, мисля че не го познават много хора, тъй като Коум Магна е доста отдалечена, ама всички го смятат за много приятен, ви казвам. Където и да отиде, все него харесват най-много и вие трябва да кажете това на сестра си. Бога ми, страхотен късмет е извадила, като го е хванала, не че той няма късмет с нея, защото Мариан е тъй хубава и мила и нищо не може да бъде достатъчно добро за нея. Ама аз ви казвам, че според мене не е по-хубава от вас, пък и двете сте толкова красиви, и мистър Палмър мисли така, сигурна съм, макар че снощи не можахме да го накараме да си признае.

В сведенията на мисис Палмър за Уилъби нямаше нищо съществено, но Елинор беше доволна и от най-малкото доказателство в негова полза.

— Толкова се радвам, че най-после се запознахме — продължаваше Шарлот, — и се надявам да станем големи приятелки. Не можете да си представите как копнеех да се запозная с вас! Толкова е хубаво, че сте наели къщата! Нищо по-хубаво от това, ви казвам! Пък и така се радвам, че сестра ви ще се задоми за добра партия! Надяваме се да прекарвате доста време в Коум Магна. Откъдето и да го погледнеш, то си е сладко място.

— Вие познавате отдавна полковник Брандън, нали?

— Да, доста отдавна, откакто сестра ми се омъжи. Още тогава беше близък приятел на сър Джон. Мисля, — добави тя тихо, — че ако можеше, с радост щеше да се ожени за мене. Сър Джон и лейди Мидълтън много искаха тая работа да стане. Но мама не го сметна за достатъчно добър за мене, иначе сър Джон щеше да му каже и щяхме да се оженим веднага.

— Полковник Брандън знаеше ли какво е предложил сър Джон на майка ви? Никога ли не е разкривал чувствата си пред вас самата?

— О, не, но ако мама не се беше противопоставила, сигурна съм, че страшно би му харесало. Тогава не ме беше виждал повече от два пъти, защото още не бях завършила училище. Е, сега съм много по щастлива. Харесват ми мъже точно като мистър Палмър.

Глава 21

На другия ден семейство Палмър си замина за Кливланд и на двете семейства в Бартън не им оставаше нищо друго, освен да си гостуват и да се забавляват едно друго. Но това не продължи дълго. Елинор още не бе успяла да изхвърли от главата си мислите за предишните гости: защо Шарлот е така безпричинно весела, защо мистър Палмър, толкова кадърен човек, се държи така просташки, защо между мъж и жена често съществуват такива странни несъответствия, когато трескавата дейност на сър Джон и мисис Дженингс с цел търсене на компания отново се увенча с успех и те й предоставиха нови познати като обект за наблюдение и размисъл.

Една сутрин по време на разходка с карета до Ексетър те срещнали две млади дами, и мисис Дженингс с удоволствие установила, че й се падат роднини. Това било напълно достатъчно за сър Джон, за да ги покани на гости в имението, след като свършат с ангажиментите си в Ексетър. Като чу, че съвсем скоро ще трябва да приеме в къщата си две момичета, които никога не бе виждала и нямаше доказателства дали дамите са изтънчени или поне достатъчно светски, лейди Мидълтън изпадна в паника. Уверенията на съпруга й и на майка й в това отношение за нея нямаха никаква стойност, а от факта, че й бяха роднини, ставаше още по-лошо. Затова и не послуша съвета на мисис Дженингс да не придиря толкова за изтънчеността, нали все пак бяха някакви далечни братовчедки и трябваше да се изтърпят една друга.

След като така или иначе не можеше да предотврати идването им, като дама с добро възпитание, лейди Мидълтън реши да приеме нещата философски и да отправя към съпруга си някой и друг нежен упрек по пет-шест пъти на ден.

Най-после младите дами пристигнаха и във външността им нямаше нищо неизтънчено или несветско. Роклите им бяха много елегантни, обноските й добри, а възхищението от къщата и обзавеждането й възторжено, пък и на всичко отгоре се оказаха така сляпо привързани към децата, че само час след пристигането си вече бяха успели да спечелят лейди Мидълтън на своя страна. Тя ги обяви за много приятни момичета, което при нейна светлост имаше стойността на възторжена възхита. Бурната похвала повиши самочувствието на сър Джон по отношение на собствените му преценки и без да губи нито миг той се запъти към Бартън Котидж, за да уведоми госпожици Дашууд за пристигането на госпожици Стийл и да им даде уверенията си, че новодошлите са най-сладките момичета на земята. Подобна препоръка обаче нямаше кой знае каква стойност. Елинор знаеше много добре, че из всяко кътче на Англия в различни варианти на лице, фигура, ум и характер можеха да се видят най-красивите момичета на земята. Сър Джон искаше всички да тръгнат към имението веднага, за да видят гостенките. Колко щедър човек, какъв филантроп — не искаше да задържи за себе си дори само една трета братовчедка!

— Идвайте още сега, — казваше той, — идвайте, моля ви се, не може да не дойдете — казвам ви, че ще дойдете. Не можете да си представите колко ще ви харесат. Люси е страхотно красива и е толкова приятна и добродушна! Децата вече се залепиха за нея като че ли я познават открай време. Пък и те направо копнеят да се запознаят с вас, защото в Ексетър са им казали, че сте най-красивите създания на света, а аз им казах, че това е самата истина, даже повече от истина. Сигурен съм, че ще ви е много приятно в тяхната компания. Бяха напълнили целия файтон с играчки за децата. Как може да сте толкова необщителни, та да не дойдете! В крайна сметка те са и ваши роднини, щом са мои и на жена ми също, няма начин да не сте роднини с тях.

Ала сър Джон не можа да ги убеди. Успя само да изтръгне от тях обещание, че след ден-два ще се отбият в имението, и изумен от безразличието им си тръгна към къщи, за да се впусне пред госпожици Стийл в нови венцехваления за хубостта на госпожици Дашууд така, както до този момент бе хвалил госпожици Стийл пред госпожици Дашууд.

Когато спазиха обещанието си и последва запознаване между младите дами, те установиха, че по-голямата сестра е почти на трийсет години и в грозноватото й, лишено от изразителност лице, нямаше нищо достойно за възхищение. Ала сметнаха за истинска красавица другата сестра, на около двайсет и три годишна възраст — с красиви черти на лицето, остър поглед и изтънчена осанка, която може и да не допринася за едно истинско изящество или грациозност, но поне й придаваше достатъчно индивидуалност. Имаха изискани обноски и не след дълго Елинор им отдаде дължимото, като призна у тях известна доза практичност, проявявано най-вече в непрестанните и преднамерени усилия да се харесат на лейди Мидълтън. Госпожици Стийл непрекъснато изпадаха в екстаз от децата й, превъзнасяха красотата им, оказваха им какви ли не жестове на внимание и угаждаха на всичките им капризи. Собствената им любезност предявяваше толкова натрапчиви претенции към самите тях, че прекарваха малкото време, което им оставаше свободно от децата най-вече във възхищение от всичко, което правеше нейна светлост — в случай, че изобщо правеше нещо, или пък вземаха кройките на някоя елегантна нова рокля, която нейна светлост бе носила предния ден и която им бе дала повод за нестихващ възторг. За късмет на всички, които умееха да се възползват от хорските слабости, в търсенето на похвали за децата си една любяща майка се превръща в най-хищното и най-лековерно създание на света. Тя непрекъснато търси все нови и нови поводи за превъзнасяне на децата си и би погълнала лакомо всяка похвала. Така че лейди Мидълтън посрещаше изключителната любвеобилност и търпение на госпожици Стийл без каквато и да било изненада или недоверие. Тя гледаше с майчинско самодоволство на всичките номера, пакости и нахални посегателства върху търпението, на които бяха подложени госпожици Стийл. Гледаше как децата развързваха панделките на госпожиците и дърпаха косата около ушите им, как пребъркваха чантичките с ръкоделията и крадяха оттам ножчета и ножици и не изпитваше никакви съмнения, че удоволствието от тези неща е взаимно и за двете страни. Беше изненадана само, че Елинор и Мариан стоят така спокойно настрана и не взимат никакво участие в това, което ставаше около тях.

— Днес Джон е в такова настроение — каза тя, докато гледаше как синът й задига носната кърпичка от джоба на мис Стийл и я хвърля през прозореца. — Все измисля разни номера.

Малко по-късно, когато другият й син жестоко убоде пръста на същата госпожица, тя отбеляза разнежено:

— Какъв ми е палав Уилям!

— Ето я и сладката малка Анна-Мария — добави тя, докато милваше нежно едно тригодишно момиченце, което не бе вдигало шум през последните две минути. — Тя все си е такава нежна и кротка, няма друго мило малко създание, което да е така спокойно и тихо!

Ала докато даряваше детето с прегръдка, една от фибите в прическата на нейна светлост за беда го одраска леко по врата и въпросният образец на кротост нададе такъв вой, какъвто не би могъл да произведе дори всепризнат майстор на шумотевиците. Майката се вцепени от ужас, не по-малък обаче от ужаса на госпожици Стийл, и в този толкова критичен спешен случай трите се втурнаха да направят всичко възможно, което любовта им диктуваше, за да облекчат агонията на малката страдалка. Майка й я сложи в скута си и я покри с целувки, една от госпожиците коленичи пред нея и проми одрасканото с лавандулова вода, а другата пъхаше захаросани сливи в устата на момиченцето. След подобно възнаграждение за сълзите си детето беше прекалено мъдро, за да престане да плаче. От лакомия то продължаваше да пищи и да хлипа, да рита братята си затова, че искат да я докоснат, и усилията на всички да я успокоят се оказаха съвсем напразни, докато в този страшен миг майка й си спомни за щастие как са излекували едно ожулване на слепоочието с малко мармалад от кайсии. Тя препоръча същото лекарство за злополучното одраскване и като чу това, младата дама поразреди малко писъците си, което им даде известни основания да се надяват, че няма да отхвърли този цяр. Майка й я взе на ръце и я изнесе от стаята, за да потърсят лекарството, и макар че лейди Мидълтън от все сърце молеше момчетата да не идват с тях, те все пак ги последваха. Така четирите млади дами останаха сами, обгърнати в такава тишина, каквато стаята не бе познала от часове.

— Горкото малко създание! — каза мис Стийл, щом другите излязоха. — Можеше да се случи нещо ужасно.

— Не си представям как би могло да стане, освен при много по-различни обстоятелства, — извика Мариан. — Обикновено така само се вдига врява за нещо, за което дори не си струва да се тревожи човек.

— Каква сладка жена е лейди Мидълтън! — обади се Люси Стийл.

Мариан не каза нищо, защото и в най-тривиалните случаи не искаше да говори неща, които не мисли, затова на Елинор се падаше задачата да говори лъжи, когато учтивостта налага това. Призована и сега да изпълни дълга си, тя направи каквото можа, като се изказа за лейди Мидълтън с повече топлота, отколкото чувстваше, и все пак далеч не с топлотата в думите на мис Стийл.