— Сигурно сте много изненадана, — продължаваше Люси, — защото положително не сте знаели нищо за това. Той определено никога не е правил и най-малкия намек по този въпрос пред вас или пред някой от семейството ви, тъй като винаги сме държали отношенията си в дълбока тайна и съм убедена, че той и досега съвсем честно я съхранява. От всичките ми роднини за това знае само Ан, а и на вас не бих го казала, ако не разчитах на дискретността ви повече от всичко на света. Пък и се чувствах задължена да обясня любопитството си по отношение на мисис Ферърс и за да не сметнете държанието ми за странно. Не мисля, че мистър Ферърс ще недоволства като разбере, че съм ви се доверила, защото зная колко високо цени вашето семейство и как на вас и на другите госпожици Дашууд гледа като на родни сестри. — Тя помълча малко.

Елинор не можа да каже нищо в продължение на няколко секунди. Стъписването й от чутото беше прекалено силно, за да успее да проговори, но в края на краищата направи усилие над себе си и като внимаваше много, с хладнокръвие, което прикриваше еднакво добре както изумлението, така и болката й, тя каза:

— Мога ли да попитам дали сте сгодени отдавна?

— От четири години.

— Четири години!

— Да.

Макар и силно шокирана, Елинор все още отказваше да повярва на думите й.

— До онзи ден дори не знаех, че се познавате.

— Запознахме се преди много време. Той беше под попечителството на нашия чичо, а това, видите ли, беше много отдавна.

— Вашият чичо!

— Да, мистър Прат. Никога ли не ви е говорил за мистър Прат?

— Мисля, че е споменавал, — каза Елинор с усилие на волята, от което чувствата й още повече се разбунтуваха.

— Той живя четири години у чичо ми в Лонгстъпъл, близо до Плимут. Там се запознахме, понеже сестра ми и аз често ходехме на гости у чичо, там се сгодихме. Нямаше и година, откакто той бе завършил училище, но и след колежа беше с нас почти през цялото време. Можете да си представите колко не ми се искаше да се сгодявам без знанието и съгласието на майка му, но тогава бях прекалено млада и го обичах твърде силно, за да бъда достатъчно благоразумна. Макар и да не го познавате толкова добре като мен, мис Дашууд, достатъчно дълго сте общували с него, за да знаете колко е чувствителен и как може да накара една жена истински да го заобича.

— Разбира се, — отговори Елинор, без да се чува какво казва, но като си възвърна увереността в любовта и почтеността на Едуард, а също и в това, че събеседницата й я лъже, тя добави: — Сгодена за мистър Едуард Ферърс! Признавам, че съм толкова изумена от думите ви, че наистина… Извинете, но сигурно има някаква грешка в човека или в името. Не е възможно да имаме предвид един и същ мистър Ферърс.

— Не е възможно да имаме предвид различни хора, — извика Люси с усмивка. — Човека, за когото говоря, е мистър Едуард Ферърс, по-големият син на мисис Ферърс от Бартън Парк Стрийт и брат на снаха ви, мисис Джон Дашууд, съгласете се, че не е много вероятно точно аз да се лъжа относно името на човека, от когото зависи цялото ми щастие.

— Странно, — отговори Елинор смаяна и наранена, — никога не съм го чувала да говори за вас.

— Никак не е странно, като се има предвид в какво положение се намираме. За нас най-важното винаги е било да опазим цялата история в тайна. След като не познавате нито мен, нито пък семейството ми, не е възможно да се появи случай, той да спомене за нас, а и за Едуард винаги е било важно да не казва нищо по този въпрос, защото сестра му може да заподозре нещо.

Тя замълча. Сигурността на Елинор се стопи, но не и самообладанието й.

— Значи сте сгодени от четири години — каза тя, без дори гласът й да трепне.

— Да, и бог знае още колко ще трябва да чакаме. Горкият Едуард, много е обезсърчен. — Тогава извади от джоба си миниатюрен портрет и добави: — За да избегнем всяка възможност за грешка, бъдете така добра да погледнете лицето му. Портретът не е много хубав, разбира се, но не може да ви излъже кой все пак е изобразен на него. Нося го в себе си от три години.

Докато говореше, тя пъхна портрета в ръцете й и когато Елинор го видя, всички съмнения, предизвикани от страха да не избързва с решението си или пък от желанието да уличи Люси в лъжа, изчезнаха. Това беше лицето именно на Едуард. Трябваше да признае, че приликата е голяма и побърза да й върне миниатюрата.

— Никога не съм могла да му дам моя портрет в замяна — продължи Люси — и това много ме разстройва, защото Едуард толкова го иска! Но съм решила при първия удобен случай да позирам за портрет.

— Много сте права, — отговори спокойно Елинор. Изминаха няколко крачки в мълчание. Люси проговори първа:

— Сигурна съм, — каза тя, — изобщо не се съмнявам, че няма да кажете на никого, защото знаете колко важно е за нас майка му да не разбере. Смея да твърдя, че тя никога не би одобрила подобен брак. Нямам никаква зестра, а тя е изключително горделива жена.

— Не съм искала да ми се доверявате — каза Елинор, — но сте права да смятате, че в това отношение на мен може да се разчита. Можете да сте напълно спокойна за тайната си, но ми позволете да изразя известно учудване, че ми се доверявате така, без да е необходимо. Не може да не знаете, че ако и аз съм в течение на този въпрос, това едва ли би увеличило вероятността да опазите тайната.

Докато говореше, в погледа й се четеше искреност и тя се надяваше да долови нещо от изражението върху лицето на Люси — може би някакъв фалш в повечето от онова, което бе казала, но лицето й си остана непроменено.

— Страхувах се да не си помислите, че си позволявам волност по отношение на вас, — каза тя, — като ви разказах всичко това. Наистина, не ви познавам отдавна, поне не лично, но съм слушала много за вас и за вашето семейство, затова ви почувствах като стара приятелка още щом ви видях. Освен това в случая действително усетих необходимост да обясня поведението си, след като ви разпитвах така за майката на Едуард, а съм толкова нещастна затова, че не мога да поискам съвет от никого на този свят. Само Ан знае, но не мога да разчитам на нейната преценка. Всъщност тя повече ми вреди, отколкото ми помага, защото непрекъснато се страхувам, че може да издаде тайната. Разбирате ли, сестра ми не умее да си държи езика зад зъбите и онзи ден, когато сър Джон спомена името на Едуард, страшно се уплаших да не би тя да разгласи всичко. Представете си как непрекъснато ровя в ума си да намеря някакъв изход. Чудя се как съм жива още след всичко, което съм изстрадала заради Едуард през тези четири години. Такова напрежение и несигурност, а и толкова рядко се виждаме — не повече от два пъти в годината. Наистина не е за вярване, че сърцето ми още не се е пръснало.

Тя извади кърпичката си, но Елинор не усети към нея съчувствие.

— Понякога — продължи Люси, след като избърса очите си, — мисля дали няма да е по-добре и за двама ни, ако се откажем от цялата тази работа. — Тя погледна Елинор право в очите. — Но друг път просто не ми стига решимост да направя такова нещо. Не бих могла да понеса, ако го направя нещастен, а знам, че ще стане точно така само ако го спомена пред него. Пък и аз самата… той ми е толкова скъп, че не съм сигурна дали ще го понеса. Какво бихте ме посъветвали в този случай, мис Дашууд? Вие какво бихте сторили на мое място?

— Моля да ме извините — отговори Елинор, — но не мога да ви дам съвет при тези обстоятелства. Трябва да се ръководите от собствените си преценки.

— Майка му положително ще го осигури по един или друг начин в материално отношение — продължи Люси след кратко мълчание, — но горкият Едуард е толкова нещастен по този въпрос! Не ви ли се видя ужасно потиснат, когато дойде в Бартън? Толкова му беше мъчно, когато трябваше да ни остави в Лонгстъпъл и да дойде при вас, че се страхувах да не го помислите за тежко болен.

— От чичо си ли идваше тогава, когато дойде при нас?

— О, да, беше стоял там две седмици. Да не би да си мислехте, че идва направо от града?

— Не, — каза Елинор и почувства още по-осезателно, че всяко обстоятелство говори в полза на достоверността в думите на Люси. — Спомням си като каза, че е прекарал две седмици у приятели близо до Плимут. — Не бе забравила как се изненада тогава, че той не спомена нищо повече за тези приятели, не спомена дори как се казват.

— Не забелязахте ли, че е много потиснат?

— Да, особено в началото.

— Молих го да направи усилие и да се овладее, защото се опасявах да не заподозрете какво става, но той много се натъжи, като ме гледаше така нещастна и като знаеше, че не може да остане повече от две седмици у нас! Горкото момче! Страхувам се, че и Едуард се чувства като мене сега, защото си личи по писмата му колко е нещастен. Получих писмо от него малко преди да тръгнем от Ексетър, — тя извади един плик от джоба си и нехайно показа на Елинор името на подателя. — Осмелявам се да допусна, че сигурно познавате неговия почерк, толкова е очарователен, нали, но писмото не е така хубаво написано както обикновено. Сигурно е бил уморен, защото просто е гледал да изпълни листа до край.

Елинор видя, че това наистина е неговият почерк и всичките й съмнения се стопиха. Бе си позволила да вярва, че Люси може да се сдобила с портрета му по някаква случайност, че може и да не й го е подарил Едуард, но писмото не можеше да се обясни с нищо друго, освен с действителен годеж. В продължение на няколко мига за малко да загуби самообладание. Сърцето й потъна дълбоко в гърдите и едва успя да се задържи на краката си, но се налагаше веднага да направи неистово усилие на волята и тя така твърдо отстоя на връхлетелите я чувства, че скоро успя, поне за момента, напълно да се овладее.

— Писмата са единствената ни утеха, — каза Люси докато слагаше плика в джоба си, — при тези дълги раздели. Е да, аз имам и неговия портрет, но горкият Едуард си няма и това. Щеше да му е по-леко, ако и той имаше мой портрет. Можех да му дам само кичур от косите си последния път, когато беше в Лонгстъпъл, и той каза, че това все пак е някаква утеха за него, макар и да не е моят образ. Може би сте забелязали косата на пръстена му, когато е бил у вас?

— Да, — каза Елинор със спокоен тон, който скриваше такава покруса и толкова силни чувства, каквито не бе изпитвала никога досега. Чувстваше се унизена, изумена, смазана.

За щастие бяха стигнали къщата и не можеха да продължат този разговор. След като постояха малко, госпожици Стийл си тръгнаха към Бартън Парк и най-после Елинор се почувства свободна да размисли и да оплаче разбитото си сърце.

Глава 23

Елинор по принцип не разчиташе на достоверността в думите на Люси, но след като размисли, не можеше да не й повярва в този случай, макар че много й се искаше да се поддаде на изкушението и да открие някаква лъжа в нейния разказ. Но не можеше и не смееше да се усъмни в нещо, за което Люси бе твърдяла, че е истина, защото от всички страни я притискаха доказателства и възможности, на които успяваше да противопостави единствено собствените си желания. Възможността Едуард и Люси да се запознаят в дома на мистър Прат беше основа за всичко останало, което бе тревожно и едновременно с това — неоспоримо: гостуването на Едуард близо до Плимут, потиснатото му състояние, неудовлетвореността от собствените му перспективи, несигурното му държание към нея самата, осведомеността на госпожици Стийл по отношение на Норланд и връзките на семейството, която често я бе изненадвала, портретът, пръстенът, писмото — всичко това бяха доказателства, които надделяваха над страха й да не го обвини напразно, установяваха един факт, с който чувствата й трябваше да се съобразят и който обясняваше недотам доброто му отношение към нея. Не бе в състояние да приеме такова негово отношение и негодуваше от ролята си на лековерна глупачка, затова в началото беше склонна да съжалява единствено себе си, но не след дълго у нея възникнаха и други размисли и съображения. Нима Едуард предумишлено я бе мамил? Нима се бе преструвал, че изпитва към нея чувства, които в действителност не съществуваха? И беше ли годежът му с Люси годеж от любов? Не, тя не вярваше, че и сега отношенията им продължават да са такива, каквито са били преди години. Той обичаше само нея, Елинор. В това не би могла да се лъже. Майка й, сестрите й, Фани — всички в Норланд бяха усетили, че Едуард изпитва някакви чувства към нея и това не беше илюзия, нито пък проява на суетност от нейна страна. Той определено беше влюбен в нея. Как й олекна на сърцето при тази увереност! Как се изкушаваше да му прости! Едуард заслужаваше упреците, как само ги заслужаваше затова, че бе останал в Норланд и след като бе почувствал, че нейното влияние върху него е по-силно, отколкото би следвало да бъде. В това отношение за него нямаше оправдание, но ако бе наранил нея, колко ли силно бе наранил сам себе си! И ако човек в нейното положение бе достоен за състрадание, положението на Едуард беше просто безнадеждно. Известно време Елинор щеше да страда от неговото лекомислие, но то бе лишило самия него от всякаква възможност да промени нещата. Все някога тя щеше да възвърне спокойствието си, но той, на какво би могъл да се надява той? Би ли могъл той се почувства някога достатъчно щастлив с Люси Стийл? Би ли могъл той, дори при положение, че не изпитва никакви чувства към Елинор, със своята порядъчност, деликатност и висока култура да се задоволи със съпруга като нея — невежа, хитра и себична?