— Е да, със сигурност това би променило нещата — каза авторитетно съпругът й. — Един ден Хари може да съжалява, че е бил лишен от толкова значителна сума. Ако създаде голямо семейство например, тези пари биха му дошли съвсем добре.

— Положително биха му свършили добра работа.

— В такъв случай може би за всички засегнати страни ще бъде по-добре да намалим сумата наполовина. Петстотин лири биха представлявали огромно допълнение към техните зестри.

— Дума да няма, наистина огромно! Кой друг брат в целия свят би направил толкова за сестрите си, които дори не са му истински сестри! Всъщност — само наполовина! Но ти имаш толкова щедро сърце!

— Не бих искал да изглеждам дребнав, — отговори той. — В такива случаи е добре да се направи по-скоро прекалено много, отколкото прекалено малко. Хората няма да приказват, че не съм направил достатъчно за тях, а и те самите едва ли се надяват на повече.

— Не знаем на какво се надяват те — каза стопанката на дома, — пък и не е необходимо да мислим за техните очаквания — въпросът е какво можеш да си позволиш да направиш.

— Естествено, и аз смятам, че мога да си позволя да им дам по петстотин лири. Всъщност, дори и да не им дам нищо, след смъртта на майка им всяка от тях ще има над три хиляди лири, което е съвсем прилична зестра за една млада жена.

— Дума да няма, така си е, и сега се сещам, че всъщност те нямат нужда от каквото и да било допълнение. Ще си разделят десет хиляди лири. Ако се омъжат, със сигурност ще живеят добре, а ако останат госпожици, ще си живеят преспокойно заедно с лихвите от десетте хиляди.

— Точно така, и следователно, като се има предвид всичко това, си мисля дали пък не би било по-добре да направим нещо за майка им, поне докато е жива, вместо за тях, имам предвид нещо от рода на годишна рента. Сестрите ми, а и самата тя ще почувстват положителния ефект от това. Добре ще си живеят със сто лири годишно.

Жена му се поколеба, преди да се съгласи с това предложение.

— Не ще и дума, — каза тя, — това е къде-къде по-добре, отколкото да се разделим с хиляда и петстотин лири наведнъж. Но я си представи, че мисис Дашууд живее още петнайсет години? В такъв случай ще бъдем напълно измамени!

— Още петнайсет години! Мила моя Фани, та животът й не струва и половината от тази сума!

— Разбира се, но ако си забелязал, хората като че ли живеят вечно, когато притежават годишна рента, пък и тя е доста яка и здрава и едва е прехвърлила четирийсетте. Годишната рента е сериозна работа, тя си идва годинка след годинка и няма никакво спасение от нея. Ти просто не съзнаваш какво правиш. Нагледала съм се на куп неприятности с тези годишни ренти — според завещанието на моя баща майка ми например се беше заробила със страхотни ренти за трима от старите слуги и наистина е изумително колко проблеми й създаваше това. Тези ренти трябваше да се изплащат два пъти в годината и на всичко отгоре беше трудно да им се предадат. По едно време казаха, че единият умрял, а после излезе, че нямало нищо такова. На майка ми направо й се повдигаше от всичко това. Тя все казваше, че с всички тези претенции върху доходите й просто не може да разполага със собствените си пари и това бе много жестоко от страна на баща ми, защото ако не беше завещанието, всичко щеше да бъде на разположение на майка ми и тя нямаше да има никакви ограничения. Оттогава много съм се наплашила от годишни ренти и съм сигурна, че няма да ме заробиш с нещо подобно до края на живота ми.

— Разбира се, много е неприятно всяка година от доходите ти да изтича определена сума — отговори мистър Дашууд. — Както много справедливо се изразява майка ти, оказва се, че собственото ти състояние всъщност не ти принадлежи. Никак не е желателно да бъдеш обременен с редовното изплащане на такива суми, и то в определен ден — това те лишава от независимост.

— Без съмнение. И в крайна сметка дори не получаваш никаква благодарност. Хората се смятат за осигурени и си мислят, че ти не правиш нищо повече, освен това, което се очаква от тебе, затова и не чувстват капка признателност. Ако бях на твое място, каквото и да предприема, ще оставя всичко изцяло на собствено разположение. Не бих се обвързала с нищо, което да се изплаща всяка година. Много главоболно би било да заделяме всяка година по сто, пък дори и по петдесет лири от собствените си разходи.

— Мисля, че тука си съвсем права, любима моя — наистина ще е по-добре да не отпускаме рента. От време на време ще им давам по нещичко и съм сигурен, че то ще им е от много по-голяма полза, отколкото годишната издръжка, тъй като в противен случай ще започнат да живеят нашироко и в края на годината няма да станат и с грош по-богати. Това положително е най-доброто решение. Сегиз-тогиз ще им подарявам по петдесет лири и те няма да се чувстват притеснени. Смятам, че така ще изпълня докрай обещанието, което дадох на баща си.

— И още как! Всъщност, да си призная, дълбоко в себе си съм убедена, че баща ти не е имал предвид това да им даваш някакви пари. Струва ми се, че той си е представял помощта ти като нещо, което може да се очаква от тебе в съвсем разумни граници — например да им потърсиш удобна малка къщичка, да им помогнеш с преместването на багажа, да им изпращаш подаръци във вид на риба и дивеч неща от този род, според сезона. Залагам живота си, че не е имал предвид нищо повече — доста странно и неблагоразумно би било да очаква от теб нещо друго. Пък и трябва да се съгласиш, скъпи мистър Дашууд, че твоята мащеха и дъщерите й ще живеят изключително удобничко с лихвите от седемте хиляди лири, като не смятаме онези хиляда лири, с които разполага всяко от момичетата, та това прави по петдесет лири годишно на човек и от тази сума те, естествено, ще плащат на майка си за своята издръжка. Ще си разпределят по петстотин лири всяка година, какво повече, за бога, биха могли да искат четирите? Та те ще живеят толкова скромно! Ще могат да поддържат домакинството си почти без пари — няма да имат нито карета, нито коне и едва ли ще държат прислуга. Изобщо няма да канят гости и какви ли разходи биха могли да имат! Само си помисли колко спокойно ще си живеят! Петстотин лири годишно! Дори не мога да си представя за какво ще изхарчат и половината от тях, а ти искаш да им даваш пари? Та това е абсурдно! По-скоро те биха могли да ти дадат нещо, а не ти на тях.

— Бога ми — каза мистър Дашууд, — смятам, че си съвсем права. Баща ми положително не е имал нищо повече предвид от това, което казваш. Сега вече го разбирам съвсем ясно и ще изпълня поетото задължение с жестове на помощ и учтивост — точно така, както ти го каза. Когато мащехата ми се премести с готовност ще й предложа услугите си да я настаня там колкото се може по-добре. В този момент ще е удачно да й направя някой дребен подарък — нещо от мебелировката може би.

— Разбира се, — отговори мисис Джон Дашууд. — Но все пак трябва да имаш предвид нещо много важно. Когато родителите ти са се местили в Норланд, въпреки, че са продали мебелите от Станхил, те са задържали сребърните сервизи, порцелана и завивките и всичко това в момента принадлежи на твоята мащеха. Така че още при настаняването си в новата къща тя ще бъде снабдена с всичко необходимо.

— Това несъмнено е много важно и трябва да се съобразим с него. Едно наистина ценно наследство! Въпреки това си мисля, че някои от сервизите ще допълнят доста сполучливо собствените ни прибори.

— Да, порцелановият сервиз за закуска например е много по-красив от всичко, което имаме вкъщи. И си мисля, че ще е прекалено красив за мястото, в което те ще могат да си позволят да живеят. Е, няма що, така да бъде. Баща ти е мислил само за тях. Виж какво ще ти кажа — не му дължиш никаква особена благодарност, нито пък трябва да се съобразяваш с желанията му, защото много добре знаем, че ако имаше тази възможност, той би оставил абсолютно всичко на тях.

Този довод беше неоспорим. Той насочи намеренията на мистър Дашууд към решение, коренно различно от първоначалното и в крайна сметка реши, че би било абсолютно ненужно, ако не и малко неприлично, да прави за вдовицата и децата й нещо повече от жестове на добросъседски отношения — както впрочем бе преценила и собствената му съпруга.

Глава 3

Мисис Дашууд остана в Норланд още няколко месеца — не че не искаше да си отиде, още когато усети, че гледката на всяко познато местенце престана да събужда в гърдите й онези бурни чувства, които бе предизвиквала напоследък. Когато поолекна на душата й, а разумът й започна да възприема и други идеи, освен усилването на мъката чрез меланхолични размисли, тя бе обзета от огромно нетърпение да си тръгне и енергично се залови да търси подходящо жилище в околностите на Норланд — беше невъзможно да се премести далеч от това така обичано място. Тя все не откриваше жилище, което да отговаря на всичките й изисквания за простор и удобство, затова реши да се осланя на практичността на най-голямата си дъщеря, чиято способност за трезва преценка бе отхвърлила вече няколко предложения, които майка й иначе би приела, ала Елинор реши, че въпросните къщи са твърде големи за доходите на семейството.

Мисис Дашууд бе уведомена от съпруга си за тържественото обещание на сина му да се грижи за нея и дъщерите й и тази мисъл й даваше утеха при решаването на материалните проблеми напоследък. Тя не се съмняваше в искреността на даденото обещание, както не се бе съмнявал и господин Дашууд, и се чувстваше удовлетворена, че децата й са осигурени, макар че, що се отнася до нея самата, бе сигурна, че ще живее спокойно и с доход, много по-малък от седем хиляди лири. Госпожа Дашууд ликуваше вътрешно при мисълта за добротата и сърдечността на брат им и се кореше за собствената си несправедливост, че до скоро го бе подозирала в липса на щедрост и добри намерения. Той се отнасяше с такова внимание към дъщерите й и към нея самата, че сега тя започваше да вижда колко присърце взима той тяхното добруване и дълго време вярваше твърдо в щедростта на неговите намерения.

Мисис Дашууд бе започнала да презира снаха си още щом се запозна с нея и колкото повече я опознаваше, толкова повече се засилваше нейното презрение — половингодишното им съжителство в един дом само го затвърди и може би въпреки съображенията за необходимостта от любезност и майчинско отношение, двете жени щяха да приемат за невъзможно продължаването на това съжителство, ако не бе налице едно обстоятелство, което според мисис Дашууд налагаше известна търпимост в интерес на оставането на дъщерите и в Норланд.

Въпросното обстоятелство се основаваше на растящата привързаност между най-голямата й дъщеря и брата на мисис Джон Дашууд — приятен младеж и джентълмен във всяко едно отношение, който дойде в Норланд скоро след пристигането на сестра си и който прекарваше голяма част от времето си в имението.

Някои майки биха насърчили подобна близост от чисто материални съображения, тъй като Едуард Ферърс бе първородният син на човек, оставил след смъртта си значително състояние, други пък биха се противопоставили на подобна близост от чисто благоразумие, защото, с изключение на някаква дребна сума, състоянието на младия джентълмен изцяло зависеше от завещанието на майка му. Нито едното, нито другото съображение можеше да повлияе на отношението на мисис Дашууд. За нея бе съвсем достатъчно това, че той е приветлив и сърдечен, че обича дъщеря й и че Елинор откликва на чувствата му. Тази нейна позиция противоречеше на убеждението й, че разликата в материалното положение на двама души трябва да ги разделя, но в случая имаше привличане и сходство в характерите. Беше й съвършено чужда мисълта, че хора, които познават Елинор, не биха оценили нейните качества.

Високото им мнение за Едуард Ферърс не бе подхранвано от някакви особени достойнства в личността или в начина му на общуване. Не беше красавец, пък и човек трябваше да се сближи с него, за да намери държанието му за наистина приятно. В интерес на истината той беше доста стеснителен, но след като преодолееше естествената си плахост, поведението му издаваше открито и любвеобилно сърце. Едуард умееше да вниква в нещата и тази негова проникновеност бе усъвършенствана от доброто му образование. Ала господин Ферърс бе лишен както от някакви особени дарби, така и от амбиции, с които да удовлетвори желанията на майка си и сестра си по отношение на себе си, тъй като те копнееха да го видят като човек с положение, като някой — е, едва ли и те самите знаеха като какъв. В едно или друго отношение жадуваха да го видят като човек с високо обществено положение. Майка му искаше от него да прояви определени амбиции в областта на политиката, да го види като член на парламента или пък в светлината на един от силните на деня. Очакванията на мисис Джон Дашууд не се различаваха кой знае колко от тези на майка им, но междувременно, докато се сбъднат благословиите свише, тя би искала да го види в някое луксозно ландо. Величието на ландата не привличаше особено Едуард. Въжделенията му се свеждаха до семейно щастие в спокойствието на уединения живот. За негов късмет, той имаше и по-малък брат, който изглеждаше много по-обещаващ.