— Тази увереност положително е всичко за вас, и несъмнено него го крепи същата вяра. Вашето положение наистина би било плачевно, ако силата на взаимността във вашите чувства ви изневери, както съвсем естествено се е случвало при много хора с толкова продължителен годеж.

Люси вдигна поглед към нея, но Елинор внимаваше изражението на лицето й да си остане непроменено, за да не събуди подозрението й.

— Любовта му към мен — каза Люси, — е издържала на всички изпитания, на които е била подлагана от дългите раздели, след като се сгодихме и би било непростимо да я подлагам на съмнения сега. Спокойно мога да кажа, че от самото начало не ми е причинил и миг безпокойство в това отношение.

При такова твърдение Елинор не знаеше дали да въздъхне или да се усмихне.

Люси продължи:

— По природа съм доста ревнива, такъв ми е характерът, а и като се имат предвид продължителните раздели и различното ни положение, това че той се движи сред обществото много повече от мене, естествено е да бъда подозрителна и да открия истината на момента, ако при срещите ни забележа промяна в отношението му към мен, ако не мога да си обясня лошото му настроение, ако говори за някоя дама по-често, отколкото за друга, или пък не изглежда така щастлив в Лонгстъпъл както преди. Не искам да кажа, че съм кой знае колко наблюдателна или съобразителна по принцип, но съм сигурна, че при подобен случай няма да се излъжа.

„Всичко това е много хубаво“, помисли си Елинор, „но не може да заблуди нито мен, нито нея“.

— И какви са все пак вашите намерения? — каза тя след кратко мълчание. — Може би ще трябва да изчакате мисис Ферърс да умре, което е много печален и ужасен изход? Може ли синът й да се съгласи с такова нещо и да подложи и вас, и себе си на мъката и напрежението през още толкова години занапред, или предпочита да рискува, като разкрие истината и си навлече за малко гнева й?

— Ако само можехме да бъдем сигурни, че ще е за малко! Ала мисис Ферърс е много своеволна и горделива жена, и след като научи истината, много е вероятно в първия си пристъп на гняв да остави всичко на Робърт за сметка на Едуард и страхът ми от подобна възможност пропъжда всяко желание за прибързани решения.

— Разумно е да мислите така, иначе липсата ви на заинтересованост би надхвърлила всякакви граници на благоразумието.

Люси отново погледна Елинор, но не каза нищо.

— Познавате ли мистър Робърт Ферърс? — попита Елинор.

— Ни най-малко, дори не съм го виждала, но мисля, че е много по-различен от брат си — надут и самодоволен глупак.

— Самодоволен глупак! — повтори мис Стийл, която бе успяла да долови тези думи благодарение на кратка пауза в музиката от пианото.

— О, те май говорят за любимите си кавалери.

— Не, сестро, — извика Люси, — много грешиш, нашите любими кавалери съвсем не са самодоволни глупаци!

— Поне този на мис Дашууд не е такъв, — каза мисис Дженингс и се разсмя от сърце, — защото той се държи много мило и е един от най-скромните младежи, които съм виждала някога. А виж, за Люси нищо не мога да кажа, защото е такава хитруша, че изобщо не може да се разбере кого харесва тя.

— О, — извика мис Стийл и ги огледа многозначително — аз пък мога да кажа, че кавалерът на Люси е не по-малко скромен и благовъзпитан от този на мис Дашууд.

Без да иска, Елинор цялата пламна. Люси прехапа устни и погледна гневно сестра си. Известно време не можаха да проговорят и след малко Люси наруши мълчанието, като въпреки мощните звуци във великолепното кончерто на Мариан тя каза доста по-тихо:

— Ще ви разкрия съвсем честно един план, който ми се върти в ума напоследък и който ще направи нещата по-поносими. Действително трябва да ви посветя в тайната, защото това засяга и вас. Смея да кажа, че познавате Едуард достатъчно, за да знаете, че пред всяка друга професия той би предпочел да бъде свещеник. Та това, което си мисля, е да бъде ръкоположен колкото се може по-скоро и тогава, благодарение на вашето застъпничество, защото си мисля, че ще бъдете така мила да се застъпите за него от чисто приятелски чувства, и надявам се — от известна симпатия към мене, та да помолите брат си за мястото в Норландската енория. Мястото е добро, както съм чувала, а сегашният свещеник май не ще го бъде още дълго. Това ще ни стигне да се издържаме като се оженим, а за нещо повече ще трябва да разчитаме на времето и на късмета си.

— Много ще се радвам, — отговори Елинор, — да направя нещо, с което ще мога да покажа на мистър Ферърс колко го уважавам и ценя, но не мислите ли, че моето застъпничество в този случай ще бъде напълно излишно? Той е брат на мисис Джон Дашууд и ще бъде напълно достатъчно, ако тя го препоръча пред съпруга си.

— Но мисис Джон Дашууд не би одобрила той да приеме свещенически сан.

— В такъв случай много се съмнявам, че моите препоръки ще му бъдат от полза.

В продължение на няколко минути настъпи мълчание. Накрая Люси въздъхна дълбоко и възкликна:

— В такъв случай смятам, че развалянето на годежа ще бъде най-разумното решение. Отвсякъде сме заобиколени с трудности и макар че известно време ще ни бъде много тежко, може би в крайна сметка все пак за всички ще бъде по-добре. Вие какво ще ме посъветвате, мис Дашууд?

— Не мога да ви дам никакъв съвет — отговори Елинор и се усмихна, за да скрие бушуващите в нея чувства, — точно по този въпрос. Много добре знаете, че ако не съвпада с вашите желания, моето мнение няма да има никаква тежест за вас.

— Наистина не сте справедлива към мене — отговори мрачно Люси, — не познавам никой друг, чието мнение да ценя така високо като вашето и съм дълбоко убедена, че ако ми кажете: „При всички положения ще трябва да развалите годежа си с Едуард Ферърс, защото така ще бъде по-добре и за двама ви“, аз ще се реша веднага на такава стъпка.

Елинор пламна при тази проява на неискреност от страна на бъдещата му съпруга, и отговори:

— Вие ме ласкаете и това още повече ме кара да се страхувам от излагането на свое мнение по този въпрос, дори и да имах такова. Това ме кара да се чувствам много отговорна, защото един страничен човек не може току-така да раздели двама души, които са толкова влюбени един в друг.

— Точно защото сте страничен човек — каза Люси малко засегната и постара да акцентува върху тези си думи, — вашето решение определено има стойност за мене. В никакъв случай не бих се съобразила с него, ако в чувствата ви има някаква корист.

Елинор сметна за най-разумно да не отговаря, защото в противен случай биха започнали надпревара коя от тях ще бъде по-откровена и лишена от задръжки и дори реши за себе си повече да не повдига този въпрос. След тази реч настъпи продължително мълчание и отново Люси беше тази, която го наруши.

— Ще отседнете ли в града тази зима, мис Дашууд? — каза тя с обичайното си простодушие.

— Определено не.

— Съжалявам за това, — отговори другата и очите й светнаха при тези думи, — толкова бих се радвала да се срещнем там! Въпреки това си мисля, че все пак ще отидете. Брат ви и снаха ви сигурно ще ви поканят да им погостувате.

— И да го направят, не зависи от мен дали ще мога да приема поканата им.

— Колко неприятно! Така разчитах да се видим там. В края на януари Ан и аз ще ходим у едни роднини, които вече от няколко години искат да им погостуваме! Но аз ще отида само за да се видя с Едуард. Той ще бъде там през февруари, иначе Лондон с нищо не ме привлича, просто нямам настроение да стоя там.

Първият робер завърши и извикаха Елинор на масата за игра на карти и така двете дами приключиха далеч не без охота този разговор, защото нито едната, нито другата си бяха казали неща, от които да се мразят по-малко занапред. Елинор седна да играе карти с убеждението, че бъдещата му съпруга не само не го обича, но и едва ли го чакат някакви шансове ако не за щастие, то поне за търпимост, които трябваше да получи от любовта на жена си, защото Люси много добре усещаше, че му е омръзнала и въпреки това не го освобождаваше от годежа, ръководена единствено от собствения си егоизъм.

След този разговор Елинор никога повече не се опита да я заприказва на тази тема, а когато Люси се хващаше и за най-малката възможност да осведоми своята довереница за щастието, което й е донесло поредното писмо от Едуард например, Елинор я изслушваше спокойно и внимателно подбираше думите си, като според всички правила на благоприличието гледаше да се освободи колкото се може по-скоро от нея. Тя разбираше, че за Люси тези разговори са незаслужено удоволствие, а за нея самата могат да бъдат опасни.

Гостуването на госпожици Стийл в Бартън Парк бе удължено далеч отвъд рамките на първоначалната покана. Слабостта на домакините към тях се засилваше и те просто не можеха да си позволят да пуснат гостенките. Сър Джон не искаше и да чуе за заминаване и въпреки техните многобройни и отдавна определени ангажименти в Ексетър, въпреки абсолютната необходимост да преминат спешно към изпълнението им, а тази спешност се явяваше много осезаемо в края на всяка седмица, те се оставиха да бъдат убедени и престоят им в Бартън Парк продължи почти два месеца, за да присъстват, както му е редът, и да придават значимост с присъствието си на сезона на частните балове и официалните вечери, които биха загубили много, ако на тях присъстваха единствено местните обитатели.

Глава 25

Макар и да прекарваше по-голямата част от годината у децата си и у приятелите си, мисис Дженингс си имаше и собствен дом. След смъртта на съпруга си, който успешно се бе занимавал с търговия в не най-изтънчената част на Лондон, тя прекарваше всяка зима в една къща близо до Портман Скуеър. Към края на януари мислите й се насочиха именно към тази къща и един ден доста рязко и съвсем неочаквано помоли по-големите госпожици Дашууд да й погостуват. Без да обръща внимание на оживлението на сестра си, което идеше да рече, че на Мариан тази покана никак не й е безразлична, с благодарност, но и с категоричност, Елинор веднага отхвърли поканата от името и на двете, като смяташе, че и сестра й е на същото мнение. Като причина за отказа тя изложи твърдото им решение да не оставят майка си сама по това време на годината. Мисис Дженингс доста се изненада и побърза незабавно да повтори поканата си.

— Боже господи! Сигурна съм, че майка ви може да си позволи да поживее малко и без вас, и аз много, ама много ви моля да ми направите тази услуга, с цялото си сърце искам да ми погостувате. Не си мислете, че вашето присъствие може да ме притесни, защото то с нищо няма да промени навиците ми. Само Бети ще трябва да замине с дилижанса, и ей богу, мога да си го позволя. Ние тринките ще сме си много добре в моя файтон, пък като пристигнем там и не искате да излизате с мене, спокойно можете да излизате с някоя от дъщерите ми. Сигурна съм, че майка ви няма да има нищо против, защото имах късмет да задомя добре и двете си дъщери и тя ще си помисли, че точно човек като мене трябва да се погрижи и за нейните. Ако не успея да омъжа прилично поне едната от вас, преди да си тръгнете, причината няма да е в мене. Можете да разчитате, че ще продумам нещичко за вас пред всички младежи, които познавам.

— Оставам с впечатлението, — обади се сър Джон, — че мис Мариан не би се противопоставила на този план, ако и сестра й се съгласи. Много е неприятно наистина да я лишаваме от малко развлечения, само защото мис Дашууд не иска да отиде. Моят съвет е вие двете да потеглите за града веднага щом ви омръзне в Бартън, даже, без да се обаждате на мис Дашууд.

— Ами още по-добре, — извика мисис Дженингс — много ще ми е хубаво и в компанията само на мис Мариан, ако мис Дашууд не ще да дойде, дори ще ни е по-весело, ама си мислех, че на тях ще им е по-добре заедно, защото ако аз им омръзна, те ще си приказват помежду си и ще се смеят зад гърба ми на моите чудатости. Но дали едната или двете, все някоя трябва да дойде. Милостиви боже, с кого ще се занимавам тази зима, ако ме оставите самичка, та нали до миналата година бях свикнала Шарлот да си е при мене. Хайде, мис Мариан, да ударим ръце и да сключим пазарлъка, и толкова по-добре, ако мис Дашууд си промени решението.

— Благодаря ви, госпожо, от цялото си сърце ви благодаря, — каза Мариан топло, — вечно ще ви бъда признателна, защото това би ме направило много щастлива, за мен това ще бъде най-голямото щастие, ако можех да приема поканата ви. Но аз разбирам колко права е Елинор и ако майка ми й най-милата, най-любящата майка на света, ще се чувства разстроена и нещастна от нашето отсъствие — о, нищо не би ме изкушило да я оставя! Тук и дума не може да става за някакво колебание.