Мисис Дженингс отново потвърди убеждението си, че майка им може спокойно да ги пусне, а Елинор, която най-после разбра колко безразлична е Мариан към всичко друго заради нетърпението си да види Уилъби, престана да се съпротивява на техните намерения и каза, че ще остави майка им да реши, макар да знаеше, че мисис Дашууд не би я подкрепила в усилията й да предотврати едно гостуване, което тя смяташе неподходящо за сестра си и което тя самата имаше сериозни основания да избегне. Мисис Дашууд винаги бе изпълнявала с удоволствие желанията на Мариан и след като не бе успяла да внуши на майка си никакви съмнения, не можеше да очаква от нея и каквато и да било предпазливост, а тя самата не смееше да изложи причините за собственото си нежелание да замине за Лондон. Мариан, каквато си беше придирчива, и както бе чудесно запозната с обноските на мисис Дженингс, и съответно, отвратена от тях, бе готова да пренебрегне всички съображения от подобен характер, да превъзмогне всичко, което толкова я дразнеше, за да постигне целта си в преследването на един мъж и за Елинор това бе мощно доказателство за огромното значение, което имаше този мъж за сестра й и което по-голямата сестра не бе подготвена да приеме въпреки всичко, което се бе случило между тях двамата.

Казаха на мисис Дашууд за поканата и тя бе толкова убедена, че това е чудесна възможност и двете й дъщери да се позабавляват, толкова трогната от вниманието към нея самата и толкова сигурна в желанието на Мариан, че не искаше и да чуе за намерението им да отклонят поканата заради нея. Тя настоя и двете да приемат и с обичайната си жизнерадост се отдаде на предчувствия за предимствата, които би имала една такава раздяла.

— Този план много ми харесва, — извика тя — точно това бих искала и аз самата. А и ние с Маргарет ще спечелим от това. Когато вие и семейство Мидълтън заминете, ние двете ще си живеем тихо и спокойно с нашите книги и с нашата музика! Ще видите колко ще е напреднала Маргарет като се върнете! А и смятам да направя малък ремонт в стаите ви, който при това положение няма да създаде никакво неудобство. Съвсем справедливо е да заминете за Лондон, според мен всяко младо момиче с положение като вашето трябва да е запознато с развлеченията и модата в Лондон. За вас ще се грижи добра жена със силно развито майчинско чувство, и няма никакви основания да се съмняваме, че тя ще бъде много мила с вас. А и сигурно ще се видите с брат си. Няма значение какви недостатъци си има той или пък жена му, като си спомня чий син е, не мога да понеса мисълта да се отчуждите един от друг.

— Толкова се тревожиш за нашето щастие, — каза Елинор, — че премахваш с лекота всички пречки пред този план, за които се сетиш, но, според мене, има още нещо, което не може да бъде заобиколено толкова лесно.

Мариан помръкна.

— И какво предлага моята мила и благоразумна Елинор? — попита мисис Дашууд. — Каква чудовищно препятствие ще измислиш този път? Само не ми говори за разноски.

— Имам предвид това, че макар да ценя високо доброто сърце на мисис Дженингс, едва ли нейната компания ще ни създаде някакви удоволствия, нито пък покровителството й ще ни представи в най-добрата светлина.

— В това отношение си много права, — отговори майка й — но едва ли ще оставате често насаме с нея, а и винаги можете да излизате с лейди Мидълтън.

— Ако Елинор се притеснява от това, че не харесва мисис Дженингс, — каза Мариан, — не виждам защо аз да не се възползвам от поканата й. Аз нямам такива скрупули и съм сигурна, че без каквото и да било усилие ще мога да се справя с неприятности от подобен характер.

Елинор не можа да сдържи усмивката си при тази демонстрация на безразличие към обноските на човек, за които толкова често бе молила Мариан да приеме с поне поносима учтивост, и реши в себе си също да замине, ако сестра й настоява на това, защото не смяташе за разумно да остави Мариан да прави каквото иска, а и не желаеше мисис Дженингс да се лиши от уюта на престоя си вкъщи, който щеше да зависи до голяма степен от благосклонността на сестра й. Тя склони да приеме такова решение, защото, според Люси, Едуард нямаше да дойде в Лондон преди февруари и че дотогава щеше да са приключили с гостуването си, без да е необходимо да съкращават нарочно престоя си.

— Много искам да заминете и двете — каза мисис Дашууд, — всички тези аргументи са неоснователни. В Лондон ще ви бъде много хубаво, особено ако сте заедно, и ако Елинор благоволи да приеме поканата за някое развлечение, ще има много начини то да й бъде осигурено, може да очаква развлечения и от страна на снаха си, с чието семейство се надявам да се опознаете по-отблизо.

Елинор често бе търсила удобен случай да убеди майка си, че не бива да разчита много на някакви чувства между нея и Едуард, за да намали болката й, когато истината излезе наяве, и макар да не се надяваше много на успех и сега, тя започна, като извика на помощ цялото си хладнокръвие:

— Аз много харесвам Едуард Ферърс и винаги ми е било приятно да се виждам с него, но ми е абсолютно безразлично дали някога ще се запозная с тях.

Мисис Дашууд само се усмихна и не каза нищо. Мариан я погледна изумено и Елинор предположи, че едва се е стърпяла да не каже какво мисли.

След още малко разисквания, в крайна сметка, решиха да приемат безусловно поканата. Мисис Дженингс много се зарадва и направи всичко възможно да ги увери в добрите си чувства и в своята загриженост за тях. Не само тя беше доволна от решението им. Сър Джон също се радваше като човек, който най-много от всичко на света се страхуваше да остане сам и съвсем не беше без значение дали броят на гостите му в Лондон ще се увеличи с още двама души. Дори лейди Мидълтън си направи труда да изрази известно задоволство, което съвсем не беше в стила й, а що се отнася до госпожици Стийл и най-вече до Люси, тази новина ги направи толкова щастливи, колкото не били се чувствали никога през живота си.

Това решение противоречеше на нейните желания и въпреки това Елинор му се подчини с по-малка неохота, отколкото очакваше. За нея нямаше никакво значение дали ще замине или не, но като гледаше колко се радва майка й и как в ликуващия поглед, глас и държание на Мариан се появи обичайното за нея въодушевление и дори една необичайна веселост, тя не можеше да не почувства удовлетворение от причината за тази промяна и не би си позволила да гледа с недоверие на последствията от нея.

Вълнението и нетърпението да замине бяха толкова силни, че възторгът на Мариан надхвърляше границите на самото щастие. Единственото чувство, което можеше да я приземи в този момент, беше нежеланието й да се раздели с майка си и тя изпита огромна мъка в момента на раздялата. Не беше по-малка и мъката на майката, а Елинор беше единствената от трите жени, която гледаше на тази раздяла като на нещо, което може и да не продължи до края на вечността.



Заминаха през първата седмица на януари. След седмица щеше да ги последва и семейство Мидълтън. Госпожици Стийл останаха в Бартън Парк и щяха да тръгнат заедно с останалата част от семейството.

Глава 26

На Елинор просто не й се вярваше, че след толкова кратко познанство с мисис Дженингс и въпреки разликата във възрастта и характерите, въпреки всичките си предишни аргументи против това пътуване, сега седеше в една карета с нея като нейна гостенка и пътуваше към Лондон под нейната опека. Тези аргументи обаче бяха оборени или просто пренебрегнати от младежката разпаленост на Мариан и от не по-малкия ентусиазъм на майка им и въпреки че имаше моменти, в които поставяше под съмнение постоянството в чувствата на Уилъби, не можеше да не види как душата и блесналият поглед на Мариан са изпълнени от възторга на щастливото очакване, не можеше и да не сравни собственото си положение с това на сестра си й безперспективно и безрадостно — и какво облекчение би било за нея покрай тревогите за Мариан да си представя подобни вдъхновяващи картини и да храни същите надежди като нея. Скоро, много скоро, щеше да се разбере какви са намеренията на Уилъби, защото по всяка вероятност, той вече беше в града. Нетърпението на Мариан да замине можеше да се обясни и с това, че тя разчиташе да го намери там, а Елинор обмисляше внимателно всичко, което би могло да хвърли светлина върху неговия характер, независимо дали то бе резултат от собствените й наблюдения или получена от други хора информация. Тя следеше внимателно и ревностно държанието на сестра си, за да разбере що за човек е той и какво смята да прави още преди да се е срещнал наново с Мариан. Бе твърдо решена да отвори очите на сестра си за него, ако получените сведения се окажеха неблагоприятни, ако пък всичко беше наред, Елинор трябваше да напрегне волята си в друга посока — да избягва всякакви егоистични сравнения и да заглуши в себе си самосъжалението, което би могло да намали радостта й от щастието на Мариан.

Пътуваха вече три дни и държанието на Мариан бе идеален образец за бъдещата й благосклонност и любезност към мисис Дженингс. Тя мълча през цялото време, потънала в собствените си размисли и едва-едва отронваше по някоя дума, освен в случаите, когато се обръщаше към сестра си, за да се възхити от красотата на някой живописен пейзаж. За да изглади впечатлението от това нейно държание, Елинор зае веднага поста си на любезна компаньонка, с който сама се бе натоварила и беше много внимателна с мисис Дженингс, разговаряше с нея, смееше се на шегите й и слушаше всичко, което й говореше старата дама. Мисис Дженингс, на свой ред, се държеше много мило и с двете, и при всеки удобен случай проявяваше загриженост дали се забавляват и се чувстват добре. Притесняваше се само, че не може да им избира сама ястията в странноприемниците и дори не се опитваше да изтръгне от тях признание дали предпочитат сьомга пред треска и варена кокошка пред агнешки котлети. На третия ден към три часа следобед пристигнаха в Лондон, доволни, че дългото пътуване в принудителния затвор на каретата е завършило, и готови да се насладят на разкошния огън в запалената камина.

Къщата беше не само красива, но и красиво подредена, и един удобен апартамент бе предоставен веднага на младите дами. Преди в него бе живяла Шарлот и като доказателство, че седемте години в известно лондонско училище не са напразно пропилени, над камината стоеше пейзаж, който тя бе избродирала с копринени конци.

Обядът щеше да е готов след два часа и Елинор реши да се възползва от това време, за да пише на майка си. След малко и Мариан се залови за писалката.

— Аз пиша на мама, Мариан — каза Елинор, — защо ти не й пишеш след един-два дни?

— Но аз не пиша на нея, — отговори Мариан много бързо, сякаш да предотврати по-нататъшни въпроси. Елинор не каза нищо, защото веднага се досети, че писмото сигурно е до Уилъби и щом си пишат, единственият възможен извод е, че са сгодени, въпреки тайнственото им поведение. Макар и не съвсем положителна, тази увереност я зарадва и тя продължи да пише още по-бързо. Само след няколко минути писмото на Мариан беше готово, сигурно не бе по-дълго от бележка и тя го сгъна, запечата го и написа адреса припряно и нетърпеливо. На Елинор й се стори, че вижда върху плика едно главно „У“. Мариан побърза да позвъни на лакея веднага щом свърши и го помоли да пусне писмото с двупенсова поща. Това реши въпроса незабавно.

Настроението й продължаваше да бъде приповдигнато, но в него се усещаше известна нервност и Елинор се почувства неспокойна, още повече, че тази нервност се усилваше с приближаването на вечерта. Сестра й не хапна почти нищо и побърза да се върне в гостната, като трепваше нетърпеливо при всеки звук от преминаваща карета.

Мисис Дженингс беше заета с нещо в стаята си и за Елинор беше голямо облекчение, че старата дама не може да види какво става. До внасянето на приборите за чая Мариан неведнъж бе изпитала разочарование при звука на всяко потропване по някоя съседска врата, и тогава се чу силно тропане, което не можеше да бъде сбъркано с чукане по вратата на друга къща. Елинор беше сигурна, че то предизвестява идването на Уилъби, а Мариан се стресна и тръгна към вратата. Не се чуваше нищо и тази тишина бе просто непоносима — Мариан отвори вратата, направи няколко крачки надолу по стълбите и след като се ослушва половина минута, побърза да се върне в стаята толкова възбудена, колкото е съвсем естествено да се почувства от увереността в неговото пристигане. В екстаза на този миг тя не се сдържа и възкликна:

— О, Елинор, това е Уилъби, наистина е той! — и беше готова да се хвърли в прегръдките му, когато вратата се отвори и на прага се появи полковник Брандън.