Шокът беше прекалено силен, за да бъде посрещнат хладнокръвно и Мариан веднага излезе от стаята. Елинор също се почувства разочарована, но от уважение към полковника побърза да стане и да го приветства с добре дошъл. Стана й много мъчно, че човекът, който обича сестра й толкова силно, напълно съзнаваше каква мъка и разочарование изпита Мариан при неговото влизане. Елинор веднага разбра това, разбра и че е видял Мариан да излиза от стаята, защото усети колко изненадан и засегнат се почувства той и дори не можа да се съвземе на момента, за да обърне внимание на Елинор според изискванията на доброто държание.

— Да не би сестра ви да е болна? — каза той.

Елинор се почувства много неудобно, когато му каза, че Мариан не е добре и забъбри нещо за главоболия, лошо настроение, преумора и какво ли не, което да извини поведението на Мариан.

Той я изслуша с искрен интерес и внимание, но след като успя да се съвземе, не отвори повече дума по този въпрос, а изрази радостта си, че ги вижда в Лондон и зададе обичайните въпроси за пътуването и как са приятелите им в Бартън.

Те продължиха да си приказват така, спокойно и равнодушно, без настроение и с мисли, заети с нещо друго. На Елинор много й се искаше да го пита дали Уилъби е в града, но се страхуваше да не го нарани с въпроси за неговия съперник. Накрая, съвсем между другото, го попита дали е бил в Лондон през цялото време, след като се бяха видели последния път.

— Да, — отговори той и малко се смути — почти през цялото време — един-два пъти ходих в Делафорд за по няколко дни, но наистина не можах да се върна в Бартън.

Тези думи и начинът, по който бяха изречени, припомниха на Елинор към обстоятелствата на заминаването му от Бартън и притесненията и подозренията на мисис Дженингс във връзка с това заминаване, затова тя се разтревожи, че въпросът й е съдържал много повече любопитство, отколкото изпитваше в действителност.

След малко дойде и мисис Дженингс.

— О, полковник, — каза тя с обичайната си гръмка жизнерадостност — страшно се радвам да ви видя, съжалявам, че не можах да дойда по-рано, извинете, но трябваше да се поогледам наоколо и да реша някои въпроси, защото отсъствах от къщи дълго време, пък вие знаете колко много дребни работи трябва да свърши човек, след като го е нямало, ама сега оставих Картрайт да се занимава с тях. Боже, колко работа имах след вечеря! Но кажете, полковник, как разбрахте, че днес пристигам в града?

— Имах удоволствието да науча за това у мисис Палмър, където днес бях поканен на обяд.

— О, така значи, и как са те там? Какво прави Шарлот? Хващам се на бас, че доста е наедряла за това време.

— Мисис Палмър изглеждаше доста добре и ми поръча да ви кажа, че още утре ще дойде да ви види.

— А, и аз така си мислех. Е, полковник, както виждате, довела съм със себе си и две млади дами — искам да кажа, виждате едната от тях, но тук някъде има още една. Става дума за вашата приятелка мис Мариан, сигурно се радвате да го чуете. Не знам какво ще правите с мистър Уилъби, за да си я поделите. Ах, какво нещо е да си млад и красив! Ами че и аз някога съм била млада, но не бях красива — въпрос на късмет. Въпреки това си намерих чудесен съпруг. Да видим дали и най-голямата красавица може да направи повече от това! Ох, горкият, отиде си преди повече от осем години. Ами вие, полковник, къде ходихте, откакто се разделихме? Как ви вървят работите? Хайде, хайде, между приятели не може да има тайни.

С обичайната си вежливост той отговори на всичките й въпроси и не задоволи любопитството й по нито един от тях. Елинор започна да прави чая, а след малко дойде и Мариан.

След влизането й полковникът стана по-мълчалив и замислен, и мисис Дженингс не успя да го убеди да остане още. Тази вечер не дойде никой друг и дамите единодушно решиха да си легнат рано.

На другата сутрин Мариан се събуди отново с чудесно настроение и щастливо изражение на лицето. Разочарованието от предишната вечер бе забравено в очакване на онова, което щеше да й поднесе днешният ден. Малко след закуска пред вратата спря кабриолетът на мисис Палмър и тя влезе в стаята засмяна, както винаги, толкова беше щастлива да ги види, че не се знаеше дали се радва повече на майка си или на госпожици Дашууд. Била изненадана, че са в града, но през цялото време знаела, че ще дойдат, и се сърдеше, че са отказали на нея, пък са приели поканата на майка й, но въпреки това никога не би им простила, ако изобщо не бяха дошли!

— Мистър Палмър толкова ще се радва да ви види — каза тя, — как мислите, какво каза той, като разбра, че сте дошли с мама? Май забравих какво точно беше, ама беше много забавно!

Следващите един-два часа прекараха в занимание, което майка й наричаше приятен разговор, с други думи, във всевъзможни въпроси за познатите на мисис Дженингс и безпричинен смях от страна на мисис Палмър. Накрая тя предложи да отидат с нея по магазините, където тази сутрин имала някаква работа. Елинор и мисис Дженингс приеха с готовност предложението й, защото и те трябваше да направят някои покупки. Отначало Мариан отказа, но после я убедиха да отиде с тях.

Където и да отидеха, тя все беше нащрек. Погледът й бе особено търсещ и неспокоен на Бонд Стрийт, където трябваше да свършат повечето от нещата, а в който и магазин да влезеха, мислите й бяха еднакво далече от всичко, което се изправеше пред очите й и което грабваше вниманието и интереса на останалите. Навсякъде беше неспокойна и неудовлетворена и когато Елинор я питаше какво мисли за някоя стока или покупка, която еднакво засягаше и двете, тя не знаеше какво да отговори. Нищо не можеше да я зарадва и с нетърпение чакаше да се върнат вкъщи, затова едва успяваше да скрие раздразнението си от придирчивостта на мисис Палмър, чийто поглед не пропускаше нито една красива, скъпа и модерна стока и която жадуваше да изкупи всичко, не можеше да избере нищо и само се разтакаваше във възклицания и нерешителност.

Върнаха се вкъщи малко преди обяд и веднага щом се прибраха, Мариан изтича нетърпеливо по стълбите, а когато Елинор я настигна, видя как се извръща от масата за писмата с изражение, по което се четеше мъка и което означаваше, че Уилъби не е идвал в тяхно отсъствие.

— Оставиха ли за мен някакво писмо, след като излязохме? — попита тя лакея, който влизаше в стаята с куп пакети. Отговорът беше отрицателен. — Съвсем сигурен ли сте в това? — попита отново тя. — Сигурен ли сте, че не е оставено писмо от някой слуга или носач?

Човекът отговори, че не е идвал никой.

— Странно, — каза тя тихо и с разочарование в гласа, докато отиваше към прозореца.

— Наистина странно! — повтори Елинор, като гледаше колко е неспокойна сестра й. — Нямаше да му пише, ако не знаеше, че е в града, а щеше да изпрати писмото до Коум Магна. Ако е тук, наистина е необяснимо защо не идва или не й пише! Мила мамо, колко сбърка, като допусна дъщеря ти да се сгоди толкова млада, и то за човек, когото почти не познаваме, как допусна да те подведат по един такъв съмнителен и тайнствен начин! Аз бих искала да поразпитам Мариан, но как би приела тя моята намеса?

След като поразмисли, Елинор твърдо реши, че ако нещата продължават да се развиват и занапред така неблагоприятно за Мариан, ще изложи пред майка си необходимостта да разговаря открито със сестра й по този въпрос.

Този ден на обяд присъстваха мисис Палмър и две близки, позастаряващи вече приятелки на мисис Дженингс, които бе срещнала сутринта. Старата дама излезе по свои работи малко след чая и на Елинор се падна задължението да организира партия вист за останалите. В такива случаи от Мариан нямаше никаква полза, тъй като не знаеше да играе на карти и макар тази вечер да разполагаше сама с времето си, в никакъв случай то не бе прекарано по-приятно, отколкото заниманието на Елинор — през цялото време тя бе обзета от тревога, нетърпение и болката на разочарованието. Опита се да почете, но след няколко минути остави книгата настрана и се залови за много по-интересното занимание да крачи насам-натам из стаята, като всеки път поспираше до прозореца с надеждата да чуе на вратата дългоочакваното потропване.

Глава 27

— Ако времето се задържи все така меко — каза мисис Дженингс на другата сутрин по време на закуска, — сър Джон няма да тръгне от Бартън и другата седмица, защото ловците не могат да изтърват и един ден удоволствие. Милите душички, толкоз ми е жал за тях като тръгнат на лов, така присърце вземат всичко.

— Точно така — извика радостно Мариан и отиде до прозореца да види какво е времето навън. — Не се бях сетила за това. Такова време може да задържи сума ти ловци на село.

Това беше щастливо предположение и настроението й веднага се оправи.

— За такива хора времето е наистина прекрасно — продължи тя докато сядаше на масата, а по лицето й бе изписано щастие. — Ловът сигурно им доставя голямо удоволствие. — После каза малко нетърпеливо: — Но времето едва ли ще се задържи. По това време на годината, пък и толкова валя напоследък, че сигурно скоро ще се развали. Може би още след ден-два, толкова меко време не може да продължи дълго, дори още довечера може да замръзне!

— Както и да е — каза Елинор, като се надяваше мисис Дженингс да не прозре мислите на сестра й така ясно, както ги виждаше тя, — до края на другата седмица сър Джон и лейди Мидълтън трябва да са вече в града.

— Ами да мила, бас държа, че ще дойдат. Винаги става както каже Мери.

„И сега“, помисли си Елинор, „тя сигурно ще пише до Коум Магна още с днешната поща.“

Ако Мариан наистина бе писала и изпратила писмото, бе го сторила толкова потайно, че въпреки цялата си наблюдателност Елинор не можа да разбере това със сигурност. Каквато и да беше истината и колкото и малко да изпитваше Елинор задоволство от нея, не можеше все пак да не се радва като гледа в какво настроение е сестра й. А Мариан наистина беше в прекрасно състояние на духа — щастлива, че времето е меко, и още по-щастлива от очакваното застудяване.

Тази сутрин прекараха най-вече в обикаляне на познатите на мисис Дженингс, за да оставят визитните й картички и така да ги уведомят, че тя е в града. През целия ден Мариан беше заета да следи в каква посока духа вятърът, как се движат облаците по небето и как, според нея, във въздуха се усеща някаква промяна.

— Не ти ли се струва, че тази сутрин е по-студено, Елинор? Според мен разликата е очебийна. Не мога да си стопля ръцете дори в маншона. Вчера май не беше така. Пък и облаците се разнасят като че ли, скоро ще се покаже слънцето и следобед времето ще бъде ясно.

На Елинор й беше забавно и в същото време болно, а Мариан упорито продължаваше да търси признаците на предстоящото застудяване — вечер ги откриваше в яркостта на огъня, а сутрин — в променения въздух навън.

Госпожици Дашууд не можеха да се оплачат нито от начина на живот на мисис Дженингс, нито пък от отношението й към тях, което наистина бе много мило. Всичко в нейния дом се правеше без излишни предразсъдъци и старата дама не посещаваше никого, освен няколко стари познати, у които лейди Мидълтън, за нейно съжаление, не бе ходила. Мисис Дженингс не ходеше у хора, където имаше вероятност някое неподходящо запознанство да накърни чувствата на младите й приятелки. В това отношение Елинор с радост установи, че може да се чувства много по-спокойна, отколкото бе очаквала, и охотно даваше своя принос към иначе не особено интересните им вечерни забавления, които независимо дали у тях или другаде, имаха за главна цел играта на карти, и в които тя не намираше нищо забавно.

Полковник Брандън беше винаги добре дошъл в къщата и идваше почти всеки ден, за да погледа Мариан и да поговори с Елинор, за която тези разговори често се оказваха най-приятното занимание от всичките им развлечения през деня, ала в същото време с нарастваща тревога си даваше сметка, че чувствата му към Мариан не са изстинали. Опасяваше се, че тези чувства дори се задълбочават. С натежало сърце наблюдаваше как гледа сестра й — искрено и с болка в очите, а настроението му беше още по-мрачно, отколкото в Бартън.

Около седмица след пристигането им със сигурност се разбра, че и Уилъби е в Лондон. Една сутрин след разходка с карета из града видяха на масата неговата визитна картичка.

— Мили боже! — извика Мариан. — Той е идвал докато ни е нямало!

Зарадвана от неоспоримото доказателство за пристигането на Уилъби в Лондон, Елинор се осмели да каже: