Най-после той се обърна и ги видя. Мариан скокна и по начина, по който каза: „Уилъби!“, пролича цялата й любов. После простря ръце към него. Той се приближи и се обърна към Елинор, не към Мариан, в желанието си да избегне погледа й и решен да се преструва, че не забелязва в каква състояние е сестра й и припряно се осведоми за здравето на мисис Дашууд и попита по-голямата сестра колко време ще останат в града. Елинор загуби ума и дума и не успя да каже нищо. По лицето на Мариан личеше всичко, което чувстваше — то бе обагрено в тъмночервено и тя възкликна задавено:

— Боже господи! Уилъби, какво означава всичко това? Не получи ли писмата ми? И нима няма да ми подадеш ръка?

Вече беше невъзможно да се преструва, че не я е забелязал и той се здрависа с нея, но това моментно докосване сякаш му причини болка и през цялото време се мъчеше да запази самообладание. Елинор внимателно го наблюдаваше и видя как лицето му най-после придоби спокойно изражение. След минутно мълчание той каза хладнокръвно:

— Миналия вторник имах честта да се отбия на Бъркли Стрийт и изпитах огромно разочарование, като разбрах, че не съм имал щастието да намеря вкъщи вас и мисис Дженингс.

— Получи ли моите бележки? — извика Мариан в изстъпление. — Сигурна съм, че е станала някаква грешка, някаква ужасна грешка. Какво означава всичко това? За бога, Уилъби, кажи ми, кажи какво става?

Той не отговори и по лицето му се изписа същото смущение като преди, но в този миг улови погледа на дамата, с която бе разговарял и трябваше да направи страхотно усилие, за да се овладее. След като успя да се съвземе, Уилъби каза:

— Да, имах удоволствието да получа информацията, с която бяхте така добра да ми съобщите за пристигането си в града — после се поклони небрежно и побърза да се върне при приятелката си.

Мариан бе пребледняла като мъртвец. Краката й престанаха да я държат и тя се свлече на стола, а Елинор се опита да я прикрие с тялото си от погледа на останалите и уплашена, че сестра й може да припадне всеки момент, започна да я пръска с лавандулова вода.

— Иди при него, Елинор — продума Мариан, след като си възвърна способността да говори, — и го накарай да дойде при мене. Кажи му, че трябва да го видя, трябва да говоря с него още сега! Не мога да бъда спокойна, няма да намеря миг покой, докато не разбера какво става — тук има някакво недоразумение и аз трябва да разбера какво е то. О, отивай при него, отивай!

— Това е просто невъзможно! Не, мила Мариан, трябва да изчакаш. Сега не е време за обяснения. Изчакай само до утре!

Макар и много трудно, Елинор все пак успя да я убеди, че не бива да разговаря с него докато не се овладее и може да говори спокойно, защото в противен случай няма да постигне никакъв резултат. Мариан продължаваше да хлипа тихичко и от устните й се отронваше по някой стон, който издаваше наранените й чувства. След малко Елинор видя как Уилъби излезе и тръгна към стълбите. Тя каза на сестра си, че си е тръгнал и е невъзможно да говорят с него още тази вечер. Това се оказа последният довод, с който би могла да я успокои. Мариан веднага я помоли да извика лейди Мидълтън и да се приберат вкъщи, тъй като се чувстваше прекалено нещастна и не би ми могла да остане дори миг повече там.

Когато разбра за неразположението на Мариан, лейди Мидълтън прояви доброто си възпитание и не се поколеба нито за миг, макар че беше по средата на поредния робер. Тя връчи картите си на една приятелка и си тръгнаха веднага щом намериха свободна карета. Никой не продума по време на пътуването до Бъркли Стрийт. Безмълвна и агонизираща, Мариан нямаше сили дори да заплаче и те веднага се качиха в стаята си, тъй като за щастие мисис Дженингс още не се беше прибрала. Мариан избухна в истеричен плач, от което малко заприлича на самата себе си. Сестра й я разсъблече и я сложи да си легне, а после излезе от стаята по молба на Мариан, която искаше да остане сама. Елинор остана да изчака завръщането на мисис Дженингс и това й даде достатъчно време да размисли на спокойствие върху случилото се.

Между Уилъби и сестра й безспорно съществуваше нещо подобно на годеж и сега ставаше ясно, че той иска да скъса с нея, въпреки че тя продължаваше да храни чувства към него — не съществуваше никакво друго обяснение, нямаше грешка или недоразумение. Само промяна в чувствата му можеше да обясни подобно поведение. Негодуванието на Елинор би било още по-силно, ако не бе видяла колко притеснен беше той, а това означаваше, че Уилъби съзнава подлостта на постъпката си, затова Елинор не можеше да го смята за толкова безскрупулен да си играе с чувствата на сестра й и още от самото начало да е кроил някакви планове. Вероятно раздялата е охладила чувствата му и той е намерил удобен случай да се поразтуши, ала Елинор поне беше сигурна, че в самото начало е обичал сестра й.

Беше дълбоко загрижена за Мариан, която се разкъсваше от мъка след тази злощастна среща и която щеше да страда още повече заради последствията от нея. Елинор не можеше да не направи неволно сравнение между собственото си положение и това на сестра си — независимо от предстоящата раздяла все още можеше да уважава Едуард както преди и мислите й да намерят подкрепа в утехата от това уважение. При Мариан обаче всички обстоятелства се бяха съюзили, за да отровят чувствата й и след един мигновен и необратим разрив да подготвят окончателната й раздяла с Уилъби.

Глава 29

В мрачното януарско утро на следващия ден още преди слугинята да запали огъня или слънцето да позатопли малко стаята на оскъдната светлина от прозореца Мариан коленичи срещу един от столовете до него и започна да пише толкова бързо, колкото й даваха възможност неспирно падащите по страните й сълзи. Така я откри Елинор, разсънена от нейните хлипове и възбуда и обзета от тревога, тя не откъсна поглед от сестра си в продължение на няколко секунди и после проговори загрижено и нежно:

— Мариан, мога ли да попитам…

— Не, Елинор — отговори тя, — не ме питай нищо, скоро всичко ще се разбере.

В гласа — прозвуча отчаяно хладнокръвие, което се стопи веднага и Мариан отново бе обзета от предишната истерична възбуда. Тя успя да се върне към писмото едва след няколко минути, но бе принудена да спира непрекъснато под напора на честите изригвания на чувствата и повече от всичко останало убеди Елинор в предположенията й, че писмото е до Уилъби.

Тя се мъчеше с всички сили да утеши сестра си по един спокоен и ненатрапчив начин, и ако Мариан бе поискала, Елинор щеше да се опита още по-упорито да я успокои, ала сестра й бе толкова раздразнителна и нервна, че за нищо на света не би казала и думица по този въпрос. По тази причина и за двете щеше да е по-добре, ако не стоят дълго време заедно.

Мариан беше толкова неспокойна, че сестра й побърза да се облече и да излезе от стаята, за да смени обстановката и да потърси уединение; така тя се лута безцелно из къщата чак до закуска, като избягваше да се показва пред погледа на когото и да било.

Мариан дори не направи опит да хапне нещо и Елинор трябваше да направи сериозно усилие не да я подканва, не да я жали или да показва колко я обича, а да съсредоточи вниманието на мисис Дженингс изцяло върху собствената й персона.

Това беше любимата тема на мисис Дженингс и й отне доста време, след което и трите седнаха на общата работна маса. В този момент донесоха писмо за Мариан, която нетърпеливо го грабна от ръцете на слугата, пребледня като мъртвец и изтича от стаята. Елинор се досети, че писмото е от Уилъби — реакцията на сестра й го показа така ясно, сякаш Елинор бе видяла адреса върху плика. Страшно й прималя от това и усети, че не може да държи дори главата си изправена, затова побърза да седне, уплашена, че мисис Дженингс ще забележи колко е разтреперана. Добрата жена бе забелязала само това, че Мариан е получила писмо от Уилъби и то й се стори чудесен повод за шеги, които тя незабавно започна да сипе една след друга и да се смее сама с надеждата, че може да харесат и на Елинор. Старата дама се суетеше над дължината на плетивото си и бе прекалено заета да забележи каквото и да е, включително покрусата на младата си приятелка. Тя продължи да си бъбри спокойно и след излизането на Мариан каза:

— Бога ми, никога не съм виждала младо момиче да се влюби така отчаяно в някого! Моите дъщери изобщо не могат да се мерят с нея, пък и си бяха глупавички. Ама виж, мис Мариан е толкова кротка и умна. От дън душа се надявам Уилъби да не я кара да чака дълго, че сърцето ме боли като я гледам такава отчаяна и нещастна. Бъдете така добричка и ми кажете кога ще бъде сватбата?

Никога преди Елинор не бе говорила на тази тема по-неохотно, но след подобна атака се насили да се усмихне и да отговори:

— Струва ми се, госпожо, че вие сте убедили сама себе си във верността на слуховете за годеж между Мариан и мистър Уилъби. Мислех, че това е само една от шегите ви, но сериозността на подобен въпрос ме убеждава, че имате предвид нещо много повече от шега — затова ви моля да не се лъжете повече по този въпрос. Едва ли нещо друго на този свят би ме изненадало така, както новината за тяхната женитба.

— Засрамете се, мис Дашууд, засрамете се малко! Как може да говорите такива работи! Всички знаят, че трябва да се оженят, нима не е ясно, че още от самото начало те се влюбиха до уши един в друг? Да не би в Девъншир да не съм ги виждала всеки ден заедно и то от сутрин до вечер? И да не би да не знам, че сестра ви дойде с мене в Лондон само за да си купи сватбена рокля? Хайде, хайде, този номер няма да мине. Смятате се за много хитра и си мислите, че никой не ви се сеща на номерата ви, ама ви казвам, че не е така, защото в града отдавна се говори за тази работа. На всички съм разказала вече, а и Шарлот също е казала на сума ти народ.

— Уверявам ви, госпожо — каза Елинор с много сериозен тон, — че наистина грешите. Никак не е красиво от ваша страна да разпространявате подобни слухове и макар че не ми вярвате сега, един ден сама ще разберете това.

Мисис Дженингс отново се засмя, но Елинор вече нямаше сили да говори по този въпрос и освен това беше решена да разбере на всяка цена какво съдържа писмото на Уилъби, затова побърза да отиде в стаята си. Мариан лежеше простряна на леглото, почти задавена от плач, държеше в ръката си някакво писмо, а още две-три бяха пръснати около нея. Елинор се приближи без да продума и седна до нея, взе ръката й, целуна я нежно няколко пъти и едва тогава даде воля на сълзите си, а те бяха не по-малко горчиви от сълзите на сестра й. Мариан не можеше да продума, но като че ли усещаше нежната обич на сестра си и след като поплакаха известно време така, тя сложи всички писма в ръцете на Елинор, покри лице с кърпичката си и издаде вопъл на човек в предсмъртна агония. Колкото и да беше разстроена, Елинор не можеше да не съобрази, че такава мъка има сериозна причина и изчака да се поуспокои малко, за да прочете в писмото на Уилъби следните думи:

„Бонд Стрийт, януари

Уважаема госпожо,

Имах честта току-що да получа вашето писмо, за което бих искал да ви поднеса своята дълбока признателност. Много съм разстроен от мисълта, че нещо в поведението ми снощи би могло да предизвика вашето неодобрение, и макар да не разбирам с какво точно съм имал нещастието да ви наскърбя, искам да ви уверя, че съм го направил съвсем непреднамерено — затова се осмелявам да моля за вашата прошка. Винаги ще си спомням за дружбата ми със семейството ви в Девъншир с най-голяма радост и благодарност и смея да се лаская от мисълта, че ще можем да запазим тази дружба, въпреки някоя грешка или недоразумение, които съм допуснал неволно. Вие знаете колко високо ценя и уважавам всички членове на вашето семейство, но ако за свое нещастие, съм дал основания да очаквате от мен нещо повече, отколкото съм чувствал или искал да кажа, не ще престана да се коря заради несръчността, с която съм показвал това свое уважение. Ще ми позволите да ви уверя, че никога не съм имал предвид нещо повече от това като научите, че от дълго време чувствата ми принадлежат на друга и се надявам след няколко седмици да осъществя намеренията си във връзка с думата, която съм й дал. С голямо съжаление трябва да се подчиня на разпореждането ви и да ви върна всички писма, с които някога сте ми оказали чест, както и кичура коса, който бяхте така любезна да ми подарите.

Оставам покорен и смирен слуга, Ваш Джон Уилъби“

Можем да си представим какво негодувание се надигна в гърдите на мис Дашууд, когато прочете това писмо. Още преди да го отвори тя предполагаше, че то ще съдържа някакво обяснение за неговата измяна и ще потвърди, че мистър Уилъби се разделя завинаги с Мариан, но никога не би могла да допусне, че ще трябва да изтърпи точно такъв стил, какъвто бе избран за написването му, нито пък можеше да предположи, че Уилъби е в състояние да се откъсне дотолкова от нормалния изказ на съвсем почтени и деликатни чувства и така да се отдалечи от обикновеното благопристойно поведение на джентълмен, че да изпрати такова безочливо и жестоко писмо, писмо, което наместо да изрази съжалението му за допуснатата грешка, отхвърляше всяка възможност за предполагаема любов и очаквания за вярност от негова страна, писмо, в което всеки ред беше оскърбление и което определено говореше, че е написано от безчестен и коравосърдечен човек.