Смаяна и изпълнена с възмущение, тя го погледа така известно време, след което започна да го препрочита пак и пак, но всяко прочитане успяваше само да я отврати още повече от неговия автор и да отрови отношението й към него дотолкова, че дори не смееше да го изрази на глас, за да не нарани по-дълбоко Мариан по повод развалянето на годежа и загубата на нещо хубаво, което може би е имала — не смееше да я утеши с думите, че е успяла да се спаси от най-страшното и нелечимо зло, от една доживотна връзка с безскрупулен човек, защото това всъщност бе избавление за нея — истинска благословия.

Тя бе дълбоко вглъбена в размисли върху съдържанието на писмото и себичния нрав на човека, който го бе написал, а може би и за един друг човек и неговия нрав, който нямаше с тази история нищо общо, освен това, че сърцето й го свързваше с всичко около нея. Тя бе дотолкова замислена, че забрави за момент покрусата на сестра си и необходимостта от неотложна подкрепа за Мариан, забрави, че в скута й лежат още три непрочетени писма, дори не помнеше откога е в стаята, когато чу шум от приближаваща карета и отиде да погледне през прозореца кой ли би могъл да идва в този безумно ранен час, когато с изненада установи, че това е каретата на мисис Дженингс, която старата дама поръчваше обикновено едва към един часа. Елинор не можеше да направи кой знае какво, за да утеши сестра си, но твърдо бе решила да не оставя Мариан сама и слезе да се извини на мисис Дженингс, че не може да я придружи заради неразположението на сестра си. Мисис Дженингс прие охотно извинението й, а обяснението за причината й с обичайното си добродушие, след което Елинор най-после беше свободна да се качи при Мариан, която тъкмо се канеше да стане от леглото и за малко да падне, ако сестра й не я бе прихванала. От преумора и продължително недояждане на Мариан й се виеше свят и беше буквално пред припадък. Не бе изпитвала чувство на глад от много дни и много нощи не бе спала както трябва, и сега, когато разумът й бе лишен от треската на напрежението, стомахът й бе отслабнал, главата я болеше и цялата трепереше от нерви. Почувства се малко по-добре след чашата вино, което Елинор й донесе, и дори успя да изрази благодарността си, като каза:

— Горката Елинор, какви мъки ти причинявам!

— Само ми се иска — отговори сестра й, — да можех наистина да направя нещо, от което да се чувстваш по-добре.

Тези думи, а и каквито и да било думи, се оказаха за Мариан много повече, отколкото можеше да понесе; от сърцето й се изтръгна стон и преди гласът й да се загуби в ридания, тя успя само да прошепне:

— О, Елинор, колко съм нещастна!

Като гледаше този изблик на мъка и нежеланието на Мариан да окаже някаква съпротива, Елинор не можа да се стърпи и каза:

— Събери сили, мила Мариан — извика тя, — ако не искаш да умориш себе си и всички, които те обичат. Помисли за майка ни, помисли колко се измъчва тя, когато ти страдаш, събери сили да се овладееш заради нея!

— Не мога, не мога — плачеше Мариан, — остави ме на мира, остави ме, ако те разстройвам, остави ме, намрази ме, но не ме измъчвай така! Колко е лесно на онези, които не знаят що е мъка, да говорят за събиране на сили и за владеене! Ти си толкова щастлива, Елинор, че нямаш никаква представа какво трябва да преживея.

— Не ме наричай „щастлива“, Мариан! Ах, само ако знаеш! И как можа да допуснеш, че мога да бъда щастлива, като те гледам как страдаш!

— Прости ми, прости ми, Елинор — Мариан обви ръце около шията на сестра си, — зная, че ми съчувстваш, и зная какво сърце имаш, но ти… не може да не си щастлива — Едуард те обича, какво… о, какво би могло да помрачи подобно щастие!

— Много, страшно много неща — каза мрачно Елинор.

— Не, не, не, — викаше неистово Мариан, — той обича теб и само теб. Нямаш никакви причини да бъдеш нещастна.

— Не мога да бъда и щастлива, като виждам в какво състояние си ти.

— Няма да ме видиш повече в друго състояние. Нищо не може да излекува страдание като моето.

— Не говори така, Мариан. Нима няма други неща, които да те утешат? Нямаш ли приятели? Толкова ли е тежка твоята загуба, че нищо не може да те успокои? Колко се измъчваш сега, а я си помисли колко щеше да страдаш, ако бе разбрала какъв човек е той много по-късно, ако годежът ви бе продължил много месеци преди той да реши, че трябва да скъса с тебе. Всеки следващ ден, през който храниш напразни надежди, би направил ударът още по-ужасен.

— Годеж ли? Не е имало никакъв годеж!

— Не е имало годеж!

— Не, той не е чак толкова недостоен, колкото си мислиш. Не ме е лъгал в това отношение.

— Но ти е казал, че те обича, нали?

— Да, всъщност — не. Наистина, никога не ми е казвал точно това нещо. Но макар и да не го е изразявал с думи, с всеки изминал ден то се подразбираше все по-ясно. Понякога дори си мислех, че го е казал, но не беше така.

— И въпреки това му писа?

— Да, не смятах, че в това има нещо нередно след всичко, което имаше между нас. Не ми се говори за това.

Елинор не каза нищо и отново погледна трите писма — този път с по-голям интерес и хвърли поглед на написаното в тях. Първото, написано веднага след пристигането им в града, съдържаше следното:

„Бъркли Стрийт, януари

Колко ще се изненадаш, Уилъби, като получиш това писмо! Мисля, че ще почувстваш не само изненада като разбереш, че аз съм в града. Удаде ни се възможност да дойдем, макар и с мисис Дженингс, и ние не можахме да устоим на изкушението. Надявам се да получиш писмото навреме и да дойдеш още тази вечер, но не разчитам много на това. При всички положения ще те очаквам утре. Довиждане засега.

М. Д.“

Написаната след бала у Мидълтън бележка гласеше:

„Не мога да изразя с думи колко съм разочарована, че не те видях вчера, нито пък изненадата си, че не получих отговор на бележката, която ти изпратих още преди седмица. През цялото време — всеки миг, съм чакала да дойдеш или поне да се обадиш с писмо. Моля те, бъди така добър да дойдеш колкото се може по-бързо и да ми кажеш защо толкова време съм чакала напразно. Този път ела по-рано, защото обикновено излизаме към един часа. Снощи бяхме у лейди Мидълтън на танци. Казаха ми, че и ти си бил поканен. Но възможно ли е това? Ако наистина е така и въпреки това не дойде, сигурно наистина много си се променил, след като се разделихме. Все пак не мисля това за възможно и се надявам лично да ме убедиш, че съм права.

М. Д.“

А в последната й бележка до него пишеше:

„Уилъби, какво да си мисля за държанието ти снощи? Отново настоявам за обяснение. След като толкова време сме били разделени, съвсем естествено е да чакам срещата ни с радост и ми се струва, че това е напълно оправдано, като се има предвид колко близки се чувствахме в Бартън. Наистина бях отвратена! Прекарах много тежка нощ в усилия да извиня поведение, което едва ли може да бъде наречено по друг начин, освен оскърбително, и въпреки че все още не виждам какво може да го извини, готова съм да изслушам твоето обяснение. Може би са те излъгали, като са ти казали нещо лошо за мен или просто има някакво недоразумение, което е променило мнението за мене. Кажи ми какво е то, обясни ми защо се държа така и аз ще се радвам да те видя отново щастлив. Колкото по-рано, толкова по-добре ще е, ако ти кажа, че ми е много мъчно да си мисля за тебе лоши неща, но няма как да не го правя и трябва да разбера, че ти не си такъв, за какъвто съм те смятала досега, че чувствата ти към всички нас са били неискрени и преднамерено си имал намерение да ни измамиш с държанието си. В момента съм изпълнена от страшни колебания — бих искала да те оправдая, но ще бъда много облекчена и не бих страдала така, ако и двамата сме наясно и сигурни какво точно е станало. Ако чувствата ти към мен не са вече същите, моля те да ми върнеш писмата и кичура коса, които държиш у себе си.

М. Д.“

В желанието си да оправдае Уилъби на Елинор просто не й се вярваше, че може да отговори по такъв начин на писма, изпълнени с толкова обич и доверие. Все пак не бе така заслепена в негодуванието си срещу него, че да не види липсата на благоприличие в самия факт на написването им. Сърцето й се късаше от мъка при мисълта, че неблагоразумието на Мариан бе дръзнало да й продиктува толкова спонтанни доказателства за любовта й, без те да са подкрепени от нещо сигурно в предишните отношения между двамата и после така горчиво отхвърлени от последвалите събития. Мариан видя, че сестра й ги е прочела, и каза, че не съдържат нищо по-различно от онова, което би написал всеки друг в нейното положение.

— Чувствах се така здраво свързана с него — добави тя, — както би ни свързал и най-тържественият обет пред закона.

— Вярвам ти — каза Елинор, — но за съжаление той не е чувствал същото.

— Чувстваше го, Елинор — седмица след седмица го чувстваше, сигурна съм в това. Каквато и да е причината за промяната в него сега (и аз си мисля, че не може да е друго, освен най-черната магия срещу мен), някога му бях толкова скъпа, колкото бих искала от цялата си душа и сърце. Толкова дълбока и искрена беше молбата му, като ми искаше това кичурче коси, което така лесно ми връща сега! Само ако можеше да видиш как ме гледа и как се държи, ако можеше да чуеш с какъв глас ми говореше някога той! Спомняш ли си последната ни вечер в Бартън? А сутринта, когато се разделихме? Колко беше отчаян, когато ми каза, че ще мине много време, преди да се видим отново — нима мога да забравя някога това отчаяние?

Миг-два тя не можа да продума, но след малко се овладя и продължи, вече с по-твърд тон:

— Елинор, с мен се отнесоха много зле, но това не е Уилъби.

— Мила Мариан, та кой друг може да ти е причинил това страдание, ако не той? Кой може да го подтикнал да го направи?

— Всичко друго, но не и собственото му сърце. По-скоро бих повярвала, че всичките ми познати са се съюзили да го настроят срещу мен, отколкото да го сметна за човек, способен на такава жестокост. Тази жена, за която пише в писмото й няма значение коя, или пък друг някой, всеки, освен тебе, мила и мама, и Едуард — всички могат да бъдат толкова безчовечни, че да ме очернят пред него. Освен вас тримата има ли някой на този свят, когото да обвинявам в зли намерения по-малко от Уилъби, чието сърце познавам толкова добре?

Елинор не беше съгласна с нея и затова се задоволи да каже само:

— Който и да е този твой враг, дето те е очернил, нека остане измамен в злорадото си тържество като види, че не си паднала духом благодарение на достойнството и подкрепата, които ти дават съзнанието за собствената ти невинност и добрите ти намерения. Похвално и съвсем разумно би било да проявиш такава гордост и достойнство, които ще оборят всяка злонамереност.

— Не, не, — извика Марин, — толкова нещастен човек не може да прояви никаква гордост! Не ме интересува дали някой знае колко съм нещастна! Ако ще целият свят да ликува, като ме гледа в това състояние. Ех, Елинор, човек може да е независим и горд колкото иска само ако е страдал малко, може да устои на оскърбленията и да си върне за унижението, но аз не съм такава. Не мога да не чувствам колко съм окаяна и колко ме боли — и ако иска, всеки е добре дошъл да се порадва на моето нещастие.

— Но заради майка ни и заради мен…

— За вас ще направя много повече, отколкото за самата себе си. Но да изглеждам радостна, когато съм толкова нещастна… О, кой би искал такова нещо от мен?

Отново настъпи мълчание. Елинор крачеше от прозореца до камината, после от камината до прозореца и не усещаше, че огънят я стопля, а прозорецът й дава светлина да различи ясно нещата едно от друго. Мариан, седнала в края на леглото и облегнала глава на една от колоните му, взе отново писмото на Уилъби и като потръпваше при всяко изречение в него, възкликна:

— Това е прекалено! О, Уилъби, Уилъби, нима е възможно ти да напишеш такова нещо! Жестоко, толкова жестоко — нищо не може да те оправдае. Нищо, Елинор. Каквото и да са му наговорили против мене — как е могъл да се откаже от вярата си в мен? Трябваше да ми каже, да ми даде възможност да се оневиня! „Кичурът коса“, (прочете тя в писмото), „който бяхте така любезна да ми подарите“ — това е наистина непростимо. Къде беше сърцето ти, Уилъби, когато пишеше тези думи? О, нечовешки жестоко! Елинор, нима може да се извини подобно нещо?