— По-добре е да ме оставиш сама, — беше единственото, което успя да отрони сестра й.

— Добре, — каза сестра й, — но само ако си легнеш.

Ала поддадена на моментен импулс в страданието си, отначало Мариан не искаше и да чуе за лягане. Все пак след настойчивите, макар и деликатни увещания на сестра й, тя омекна и се подчини. Елинор я изчака да положи пламналата си глава върху възглавницата и излезе с надеждата, че Мариан ще успее да поспи и да си почине.

Отиде в дневната, където след малко влезе и мисис Дженингс с пълна чаша за вино в ръка.

— Миличка — каза тя още от вратата, — току-що се сетих, че имам още малко от най-хубавото вино на Констанца, което някога сте вкусвали, та донесох малко за сестра ви. Бедният ми съпруг, колко го обичаше само! Като усетеше, че го боли жлъчката, само няколко капки от него му помагаха повече от всички лекарства на света. Занесете го на сестра си, моля ви!

— Мила госпожо — каза Елинор и се усмихна при мисълта, че лекарството може да бъде предписано при толкова различни оплаквания, — наистина сте много добра. Но Мариан си легна току-що и се надявам вече да е заспала. Според мене нищо няма да й помогне повече от един хубав сън, и ако вие ми разрешите, сама бих го опитала.

Макар и да съжали, че не е дошла пет минути по-рано, мисис Дженингс се съгласи с предложения компромис, а след като отпи от виното, Елинор трябваше да се съгласи, че колкото и да не я интересуваха жлъчните колики в момента, все пак би могла да опита лечебните му свойства върху нараненото сърце на сестра си.

По време на чая дойде полковник Брандън и огледа стаята с поглед, сякаш търсеше Мариан, и по начина, по който го направи, на Елинор й се стори, че той нито очакваше, нито искаше да я види в този момент, защото вероятно се бе досетил каква е причината за нейното отсъствие. Мисис Дженингс не долови това и след като той влезе, отиде до масата за чай, където Елинор сервираше в момента, и прошепна:

— Полковникът ми изглежда много мрачен. Май все още нищо не знае, кажете му, миличка.

След малко той притегли стола си близо до нея и се осведоми за сестра й, а по очите му си личеше, че е добре запознат със случилото се.

— Мариан не е добре — каза тя. — Не е разположена още от сутринта и я накарахме да си легне.

— Тогава — продължи той с известно колебание, — може би е вярно онова, което чух тази сутрин… Може би в него има повече истина, отколкото съм мислил в началото.

— И какво е то?

— Че господинът, за когото имам всички основания да си мисля… С една дума, човекът, за когото знаех, че е сгоден… как да ви кажа, ако вече сте научили за това, а не може да не сте, мога да си спестя тези усилия.

— Имате предвид женитбата на мистър Уилъби и мис Рей — каза Елинор и се насили да запази спокойствие. — Да, наистина разбрахме за това. Изглежда, че най-после дойде денят, в който нещата се изясниха за всички ни, защото научихме новината още тази сутрин. Мистър Уилъби е съвсем непредвидим! Кой ви каза за неговата женитба?

— Научих го в една книжарница на Пал Мал, където влязох по работа. Две дами чакаха каретата си и едната от тях говореше за предстоящия брак толкова гръмко, че без да искам, го чух. Най-напред вниманието ми бе привлечено от многократното споменаване на името Уилъби, Джон Уилъби, а останалото е потвърждение на положително сигурното му решение да се ожени за мис Рей. Това вече не е тайна за никого и се предполага, че церемонията ще се състои само след няколко седмици, през които трябва да се подготви всичко до най-малката дреболия. Спомням си много добре едно от обстоятелствата, което ме убеди, че става дума за същия човек — дамата спомена, че след женитбата младоженците щели да заминат за Коум Магна, неговия дом в Съмърсетшир. Бях просто изумен! Невъзможно ми е да опиша как се почувствах в този момент. Останах в магазина, след като дамите си тръгнаха и когато се поинтересувах коя е въпросната гръмогласна дама, разбрах, че е някоя си мисис Елисън и че била настойница на мис рей.

— Така е. А разбрахте ли, че мис Грей има петдесет хиляди лири зестра? Това обяснява нещата по-добре от всичко останало.

— По всяка вероятност, да. Но Уилъби е в състояние… поне аз мисля така… — той замълча и после продължи неуверено: — А как сестра ви…

— Това беше страшен удар за нея. Надявам се, че колкото по-силно страда, толкова по-бързо ще го изживее. Това беше… това й причинява жестоки страдания. Мисля, че едва до вчера не е имала никакви съмнения в силата на чувствата му към нея, а дори и сега, може би… но аз съм почти сигурна, че той никога не я обичал истински! С държанието си той успя да заблуди всички ни, и по всичко личи, че е много коравосърдечен човек.

— Ах, наистина е така — каза полковник Брандън. — Но сестра ви не… струва ми се, че вие го казахте — тя не мисли като вас?

— Познавате нейния нрав и знаете, че ако може, тя с готовност ще го оправдае.

Той не отговори, а след като прибраха приборите за чая и приготвиха масата за игра на карти, тази тема отпадна по необходимост. Мисис Дженингс ги гледаше как си приказват и искрено им се радваше, а освен това, много й се искаше да разбере как ще реагира полковникът след новината, която се очакваше да му съобщи Елинор — старата дама очакваше той да се зарадва и дори да се подмлади от щастието на подновените надежди, но вместо това с изумление откри, че през цялата вечер полковникът беше по-мрачен и позамислен от всякога.

Глава 31

На другата сутрин, след като през нощта бе поспала повече, отколкото очакваше, Мариан отново отвори очи с мисълта, с която си бе легнала — за своето нещастие.

Елинор я насърчаваше от все сърце да споделя чувствата си и още преди закуска повториха отново и отново мислите си по темата — от страна на Елинор се усещаше същата твърдост по определени въпроси и същевременно склонност към продиктувани от обичта й съвети, докато Мариан продължаваше да се ръководи от силата на чувствата си и непрекъснато да променя становището си. На моменти вярваше, че Уилъби е невинен и нещастен като нея, друг път отхвърляше тази утеха с убеждението, че нищо не може да го оправдае. Понякога й беше все едно дали цял свят ще разбере за нещастието й, друг път й се искаше да се скрие завинаги от хорските погледи, а на моменти беше готова да се опълчи яростно срещу всички. В едно отношение обаче си оставаше непреклонна — да избягва мисис Дженингс и когато това все пак беше неизбежно, да я търпи и да мълчи по въпроса за отношенията й с Уилъби. Сърцето й се вледеняваше само при мисълта, че мисис Дженингс не е в състояние да прояви каквото и да било състрадание към човешкото нещастие.

— Не, не, не — викаше Мариан, — тя не е способна да чувства! Нейната любезност не е проява на съчувствие, а добродушието й — на нежност. Тя се интересува единствено от клюки и ме харесва само защото й давам теми за приказки.

Тези думи за пореден път убеждаваха Елинор колко често сестра й можеше да бъде несправедлива в мнението си за другите, да се подвежда от раздразнителната изтънченост на собствения си начин на мислене, от изяществото на блестящите маниери и от това, че придаваше прекалено голямо значение на деликатността, водена от една силно развита чувствителност. Подобно на половината човечество, ако не и на повече от половината хора по света, при положение, че са умни и добри, въпреки всичките си заложби и чудесен характер, Мариан не беше склонна към справедливост и благоразумие. Тя смяташе, че и другите са длъжни да мислят и да чувстват нещата точно като нея, и съдеше за мотивите им по непосредствения ефект от делата им върху самата нея. Именно такъв беше и онзи случай, при който Мариан затвърди лошото си мнение за коравосърдечието на мисис Дженингс, тъй като поради собствената й уязвимост той се оказа допълнителен източник на болка, въпреки че старата дама се бе ръководила само от чистия импулс на пълно доброжелателство.

След закуска сестрите бяха сами в стаята си, когато при тях дойде мисис Дженингс. В протегнатата си ръка държеше писмо и с убеждението, че ще зарадва Мариан, тя каза още с влизането си:

— Е, мила, най-после ти нося нещо, за което съм сигурна, че ще ти помогне.

На Мариан това й стигаше. Пред въображението й за миг се появи писмо от Уилъби, изпълнено с думи на нежност и разкаяние, което обясняваше всичко досега — убедително и удовлетворяващо, дори си представи, че след писмото идва и самият Уилъби, който всеки момент ще се втурне в стаята, ще коленичи в краката й и с красноречието на погледа си ще потвърди написаното в писмото. Бленуваното в първия миг беше разрушено от следващия. Пред очите й беше почеркът на майка й, който винаги преди бе толкова желан и в пронизващата болка на разочарованието след преживяния екстаз, който бе по-силен от надеждата дори, Мариан усети, че никога по-рано не бе страдала така.

Дори в звездните мигове на своето красноречие Мариан не би могла да изрази с думи какво мисли за жестокостта на мисис Дженингс. Сега можеше да даде воля на укорите си само с отчаяния изблик на потеклите по страните й сълзи, ала тези укори бяха толкова неразбираеми за старата дама, че след многобройни извинения и съжаления тя си отиде, като все повтаряше как се надявала, че писмото ще утеши Мариан. Когато се поуспокои, момичето прочете писмото и не можа да намери в него никаква утеха. Цялото беше посветено на Уилъби. Майка й продължаваше да мисли, че са сгодени и подтикната от писмото на Елинор, изпълнена както винаги с топла вяра в постоянството на неговите чувства, молеше Мариан да бъде по-откровена с нея и сестра си. Мариан плака горчиво през цялото време, докато четеше. В него имаше толкова нежност към нея, такава привързаност към Уилъби и абсолютна сигурност в бъдещото щастие на двамата.

Отново я обзе нетърпение да си отиде у дома, нейната майка й беше по-скъпа от когато и да било, още по-скъпа заради огромното си, макар и неоснователно, доверие в Уилъби и Мариан бе обхваната от непреодолимо желание да си тръгне. Елинор не можеше да реши къде ще бъде по-добре за сестра й — в Лондон или в Бартън, и не можа да й каже нищо, освен че трябва да прояви известно търпение, докато се разбере какво мисли майка им по този въпрос. В крайна сметка все пак склони сестра си да изчакат отговора на мисис Дашууд.

Този ден мисис Дженингс излезе по-рано от обикновено, защото душата й нямаше да намери покой, докато не дадеше възможност на семейства Мидълтън и Палмър да скърбят заедно с нея. Тя категорично отхвърли предложението на Елинор да я придружи и излезе сама за цялата сутрин. Елинор седна да пише до майка си и да я помоли за съвет какво да правят занапред. Пишеше с натежало сърце и с ясно съзнание за болката, която щеше да причини, а и писмото до Мариан я беше обезверило, че може да изложи нещата достатъчно убедително. През това време Мариан, която дойде в гостната веднага след излизането на мисис Дженингс, седеше неподвижно на масата до Елинор с поглед, впит в движението на писалката, измъчвана от непосилността на нейната задача и още по-измъчена от мисълта за ефекта, който щеше да има подобно писмо върху майка им.

Това продължи около четвърт час, когато Мариан, чиито нерви реагираха и на най-малкия шум, се стресна от хлопане по вратата.

— Кой може да е това? — извика Елинор. — Толкова рано! Мислех, че никой няма да ни безпокои.

Мариан отиде до прозореца.

— Полковник Брандън, — каза тя раздразнено. — Никъде не можем да се скрием от него.

— Няма да влезе, защото мисис Дженингс не си е вкъщи.

— Не бих разчитала на това, — каза Мариан и тръгна към стаята си. — Човек, който не знае какво да прави с времето си, дори не съзнава, че отнема времето на другите.

Макар несправедливи и погрешни по принцип, в този случаи догадките й се оправдаха, защото полковникът наистина влез. Елинор не можеше да прости на сестра си заради направената с лека ръка преценка за полковника, защото беше сигурна, че е дошъл от загриженост към Мариан. Тази загриженост личеше в разтревожения и мрачен поглед, а и в начина, по който се осведоми за сестра й — кратко и нервно.

— Срещнах мисис Дженингс на Бонд Стрийт — каза той, след като си размениха поздрави — и тя ми каза, че мога да дойда, това ми даде смелост, тъй като се надявах, че може да ви открия сама — много ми се искаше да стане така. Това, за което съм дошъл, моето желание… моето единствено желание — надявам се, вярвам, че е така — е да предложа известна утеха… Не, не точно утеха, не и в този момент, а убеждение, трайно убеждение, че разбирам мислите на сестра ви. Заради уважението, което храня към нея, а също към вас и към майка ви, ще ми позволите да ви разкажа за някои обстоятелства, ръководен единствено от най-искрени чувства и единствено от желанието да помогна с нещо… Мисля, че това би ме оправдало, макар че ми трябваше много време да убедя сам себе си в собствената си правота, но не е ли основателен все пак страхът ми, че може да сгреша? — Той млъкна.