След тези негови думи Елинор му благодари от все сърце и побърза да го увери, че разказът му наистина ще помогне много на Мариан.

— Най-много ме боли от това, — каза тя, — че сестра ми се опитва да го оправдае по някакъв начин и се измъчва много повече, отколкото би страдала, ако знаеше със сигурност колко недостоен човек е той. При това положение обаче, макар в самото начало да страда особено силно, не след дълго ще се почувства по-добре. — След кратко мълчание тя продължи: — Виждали ли сте мистър Уилъби, след като си заминахте от Бартън?

— Да, — отговори мрачно той, — веднъж. Беше неизбежно да не се срещнем още веднъж.

Сепната от начина, по който полковникът произнесе тези думи, Елинор го погледна уплашено и каза:

— Какво! Срещнали сте се, за да…

— Не можех да се срещна с него по никакъв друг повод. Макар и с неохота, Елиза ми съобщи името на своя любовник и когато след две седмици Уилъби се върна в града, аз го предизвиках на дуел — той трябваше да се защитава, а аз — да го накажа. Не можахме дори да се раним един друг и така никой не успя да разбере за дуела.

Елинор въздъхна при мисълта колко ненужно е било това, но предпочете да не изказва мислите си на глас пред един мъж и войник.

— Такава е злощастната прилика между съдбата на майката и на дъщерята, — каза полковникът след кратко мълчание. — А аз така зле оправдах доверието, което ми бе оказано!

— Тя все още ли е в града?

— Не, щом се възстанови след раждането, защото аз я открих малко преди да роди, я преместих на село и тя все още е там.

След малко той се опомни, че задържа Елинор да отиде при сестра си, и след като тя още веднъж изрази дълбоката си признателност, полковник Брандън си отиде и я остави изпълнена със съчувствие и огромно уважение към него.

Глава 32

Когато мис Дашууд разказа в подробности тази история на сестра си, ефектът върху Мариан не беше точно такъв, какъвто се очакваше. Не че Мариан изрази недоверие към нещо, не тя слушаше спокойно и съсредоточено, без да прави забележки и да задава въпроси и не се изпълни с чувство за мъст към Уилъби — дори самата мисъл бе недопустима за нея, ако се съдеше по сълзите й. От държанието й Елинор се убеди, че сестра й наистина разбира колко е виновен и със задоволство отбеляза въздействието върху Мариан — тя вече не избягваше полковник Брандън по време на неговите посещения, разговаряше с него, и то по собствено желание, а в отношението й към него се усещаше съчувствие и уважение. Не беше толкова раздразнителна като преди, но въпреки всичко бе не по-малко нещастна. Не можеше да се съсредоточи и през цялото време беше потисната и отчаяна. Мариан изгуби вярата си в добрия характер на Уилъби и тази загуба бе не по-малко болезнена от загубата на вярата в любовта му. Той беше прелъстил мис Уилямс и после я бе изоставил и нещастието на бедното момиче, както и съмнението, че някога е имал подобни намерения и към Мариан така бяха завладели духа й, че тя не можеше да изрази чувствата си дори пред Елинор, а сестра й се измъчваше още повече като я гледаше така погълната в страдание и мрачни размисли, отколкото би се измъчвала от една искрена и многословна изповед.



Ако трябва да предадем чувствата и езика в писмото на мисис Дашууд, написано в отговор на писмото на Елинор, ще трябва да повторим всичко, което дъщерите й бяха вече казали и преживели. То говореше за разочарование, не по-малко от това на Мариан, и за негодувание, не по-слабо от негодуванието на Елинор. От майка им непрекъснато пристигаха едно след друго дълги писма и всички говореха за нейните мисли и за нейната мъка, за тревогата и молбата й към Мариан да събере сили и твърдо да понесе своето нещастие. Скръбта на Мариан наистина ще да е била много силна, щом като дори майка й говореше за необходимостта от сила, и не друг, а именно мисис Дашууд я молеше да не се поддава на самосъжаленията, които я изпълваха с такава покруса и унижение!

Мисис Дашууд отново пожертва собственото си спокойствие като взе твърдото решение Мариан да остане другаде, само, за да не се връща в Бартън в този момент, където спомените за миналото биха връхлетели върху нея с всичката сила на своята печал. Там Уилъби щеше непрекъснато да е пред очите й такъв, какъвто винаги го бе виждала. Затова тя посъветва дъщерите си в никакъв случай да не прекъсват своето гостуване у мисис Дженингс, защото, макар и да не бяха уточнявали колко време ще останат, подразбираше се, че става дума за пет-шест седмици. Все пак Лондон предлагаше известно разнообразие в заниманията, хората и обстановката, което липсваше в Бартън, и тя се надяваше Мариан да се поразтуши от време на време с нещо, което да я заинтересува въпреки желанието й, и дори да се поразвлече, колкото и абсурдна да й се виждаше в този момент самата мисъл за развлечения.

Майка й не се опасяваше, че Мариан може да срещне случайно Уилъби някъде, и възможностите на Лондон в това отношение бяха също като на Бартън, защото той щеше да бъде отритнат от всички, които се смятаха за техни приятели. Нямаше начин пътищата им да се пресекат по предварителна уговорка, не можеха да допуснат подобна изненада просто от нехайство, а сред тълпите на Лондон шансът за случайна среща беше много по-малък, отколкото в Бартън, където можеха да го видят след сватбата му в случай, че решеше да се отбие в Аленхъм — отначало мисис Дашууд предвиждаше това като вероятно и по-късно убеди сама себе си, че то е дори съвсем сигурно.

Тя имаше и друга причина да желае оставането на децата си в Лондон. Беше получила писмо от заварения си син, в което се казваше, че към средата на февруари той и жена му ще отидат в града, а според нея беше редно момичетата да се виждат от време на време с брат си.

Мариан беше обещала да се вслушва в съветите на майка си и сега се подчини без всякаква съпротива на нейното решение, макар че то бе в разрез със собствените и желания и очаквания и макар че го смяташе за напълно погрешно и основано на неверни предпоставки, а оставането й в Лондон щеше да я лиши от топлото съчувствие на майка й, което би било единствената утеха в нещастието. Това решение я обричаше да търпи хора и разговори, от които нямаше да има дори миг покой.

Мариан се успокояваше с мисълта, че това, което за нея беше лошо, щеше да бъде хубаво за сестра й. От своя страна Елинор подозираше, че не ще може непрекъснато да избягва срещата с Едуард и се утешаваше, че макар удължаването на престоя им да противоречи на представата за собственото й щастие, все пак за Мариан щеше да е по-добре в града, отколкото в такъв момент да се върне в Девъншир.

Загрижеността на Елинор да предпази сестра си от всякакво споменаване за Уилъби в нейно присъствие не бе пренебрегната. Макар и да не съзнаваше това, Мариан жънеше плодовете на нейното предупреждение, тъй като нито мисис Дженингс, нито сър Джон, нито дори мисис Палмър си позволяваха да говорят за Уилъби в нейно присъствие. На Елинор й се щеше тази тактичност да се отнася и до самата нея, но това беше невъзможно и тя бе принудена непрекъснато да слуша укорите и израза на негодувание срещу него.

Сър Джон просто не допускал такова нещо, имал всички основания да мисли само хубави работи за Уилъби! Ама такъв добър човек бил! Пък и едва ли в Англия имало по-храбър ездач от него! Сър Джон просто не можел да си обясни тази работа. От дън душа му пожелавал да върви по дяволите. Където и да го срещне, за нищо на света нямало да му продума дори! Ако ще да стоят два часа един до друг в бартънските гъсталаци по време на лов, пак нямало да му проговори! Какъв негодник излязъл! Мръсно куче! А пък последния път като се видели, Уилъби дори му предложил едно от кутретата на Фоли! Не искал да го вижда повече, край!

И мисис Палмър му беше не по-малко сърдита посвоему. Твърдо била решила да се прави, че не го познава, и благодареше на бога, че наистина не са я запознавали с него. Би предпочела Коум Магна да не беше толкова близо до Кливланд, ама нищо, без друго не беше толкоз близко, че да му ходи на гости; толкова го мразела, че решила никога повече да не споменава името му и на всички щяла да разправя какъв негодник бил.

Останалата част от своето съчувствие мисис Палмър изразяваше чрез осигуряването на подробности за предстоящата женитба и бързаше да ги съобщава на Елинор. Не след дълго можеше да я осведоми в коя работилница се прави новата карета за сватбата, кой художник рисува портрета на мистър Уилъби и в кой магазин могат да се видят дрехите на мис Грей.

Спокойното и учтиво безразличие на лейди Мидълтън по въпроса внасяше щастливо облекчение в душата на Елинор, така често притеснявана от шумната любезност на останалите. Беше успокоително все пак да вярва, че сред приятелите им има поне един човек, който не се интересува от тази история. Успокояваше я и самата мисъл, че поне един от тях може да разговаря с нея, без да се интересува от подробности и без да се тревожи за здравето на сестра й.

Случва се обстоятелствата в даден момент да придадат на нещо по-голямо значение, отколкото то притежава, и понякога Елинор така се притесняваше от досадните съболезнования, че започваше да гледа на доброто възпитание като на нещо много по-важно за спокойствието, отколкото добротата на характера.

Лейди Мидълтън изразяваше отношението си по този въпрос един, най-много два пъти на ден, ако темата биваше подхващана по-често, като казваше: „Наистина възмутително!“, и това беше единственият отдушник за чувствата й, който тя повтаряше непрекъснато в знак на внимание към госпожици Дашууд, и благодарение на този отдушник още от самото начало можеше не само да гледа на госпожиците без каквито и да било емоции, но и скоро след това да ги вижда, без дори да се сети за тази история като даде по този начин своя принос към достойнството на собствения си пол и заклейми решително недостатъците на другия, тя сметна, че вече е свободна да насочи интереса си към своите светски задължения, затова реши (въпреки несъгласието на сър Джон) веднага след сватбата да остави визитната си картичка в дома на мисис Уилъби, тъй като последната се явяваше изтънчена жена като в същото време беше доста богата.

Мис Дашууд не можеше да се раздразни от деликатния и ненатрапчив начин, по който полковник Брандън се осведомяваше за сестра й. С ревностната загриженост, с която се бе опитал да омекоти разочарованието на Мариан, той бе успял да спечели искреното доверие на Елинор и привилегията като близък приятел да разговаря с нея за всичко, така че двамата бяха съвсем откровени един към друг. Болезненото усилие, което бе направил с разкриването на своите минали страдания и настоящи унижения, бе възнаградено най-вече с жалостта в очите на Мариан, с която тя го гледаше понякога, а и в мекотата на гласа й, щом се налагаше (макар и не често) или пък трябваше да се насили, да му каже нещо. Тези дребни неща му даваха основание да си мисли, че направеното от него усилие е допринесло за една по-голяма добронамереност от страна на Мариан, а на Елинор — надеждата, че тези прояви на добра воля ще се увеличават. Мисис Дженингс, която не беше в течение и която можеше само да забележи, че полковникът си е мрачен както винаги, а и като знаеше, че не ще може да го склони да направи предложение, нито пък че ще я упълномощи тя да го направи вместо него, през първите два дни започна да подозира, че няма да се оженят до средата на лятото, а едва към Архангеловден. А към края на седмицата беше напълно убедена, че изобщо няма да се оженят. Полковникът и мис Дашууд се разбираха толкова добре, че по всяка вероятност честта да притежава черницата, канала и беседката от тисово дърво щеше да се падне на нея, и за известно време мисис Дженингс дори престана да се сеща за мистър Ферърс.

В началото на февруари, около две седмици след писмото на Уилъби, пред Елинор стоеше тежката задача да каже на сестра си, че вече е женен. Беше се погрижила да я уведомят веднага след сватбената церемония, за да може Мариан да го научи от нея, а не от някое съобщение във вестниците, които преглеждаше нетърпеливо всяка сутрин.

Мариан прие новината съвършено спокойна, не каза нищо и в началото дори не заплака, но след малко сълзите бликнаха от очите й и до вечерта беше толкова зле, колкото и в момента, когато за първи път чу за предстоящото събитие.

Семейство Уилъби замина веднага след сватбата и след като вече не съществуваше опасност от случайна среща с някой от двамата, Елинор настоя пред сестра си малко по малко да започне да излиза както преди, тъй като Мариан се бе затворила в къщата веднага след първия удар.