Горе-долу по това време двете госпожици Стийл току-що бяха пристигнали у братовчедка си Холборн в Бартлетс Билдингс, и решиха да се представят на по-важните си роднини от Кандит и Бъркли Стрийт, където бяха посрещнати много радушно.

На Елинор никак не й беше приятно да ги види отново. Присъствието им винаги бе болезнено за нея и тя едва успя да отговори любезно на Люси, която преливаше от щастие, че я намира все още в града.

— Какво разочарование щях да изпитам, ако не бях ви намерила все още тук! — повтаряше тя, като наблягаше силно на още. — Но все си мислех, че ще ви намеря. Бях почти сигурна, че няма да си тръгнете скоро, нищо че в Бартън ми казахте, дето нямало да стоите повече от месец. Още тогава си виках, че сигурно ще промените решението си щом стане дума за връщане. Много жалко би било, ако си бяхте заминали, преди да дойдат брат ви и снаха ви. Пък сега вече със сигурност не ще бързате да си ходите. Страшно се радвам, че не си удържахте на думата!

Елинор я разбираше прекрасно и трябваше да извика на помощ цялото си самообладание, за да се престори, че не я разбира.

— Е, миличка, — обади се мисис Дженингс, — как пътувахте?

— Ами казвам ви, не с дилижанса — отговори мис Стийл със задоволство, — през цялото време пътувахме с пощенската кола и един красив кавалер ни правеше компания. Доктор Дейвис също отиваше в града и си рекохме, че никак няма да е зле, ако се качим при него в каретата, а пък той се държа така кавалерски и дори плати десет-дванайсет шилинга повече от нас.

— О-о — извика мисис Дженингс, — ами че това е много хубаво! Бас държа, че докторът е ерген.

— Ето на — каза мис Стийл превзето и се усмихна глуповато, — всички непрекъснато ме закачат заради доктора, а пък аз дори не знам за какво. Братовчедките и те викат, че съм направила завоевание, ама що се отнася до мен, аз заявявам, че не съм мислила за него нито минутка. „Боже, ей го идва твоя кавалер, Нанси“, казва ми братовчедката оня ден, като го видя да пресича улицата към дома. „Моят кавалер, как пък не“, викам й, „даже не се сещам за кой ми говориш. Докторът не ми е никакъв кавалер.“

— Хайде де, хубави приказки, ала няма да хванат място. Докторът е нашият човек, виждам аз.

— Ама моля ви се! — отговори братовчедката с престорена искреност. — Ако чуете някога да се говори за това, много ви моля да кажете, че не е вярно.

Мисис Дженингс я успокои с обещанието, че положително няма да каже, че не е вярно, и мис Стийл грейна от щастие.

— Предполагам, че ще останете малко и у брат си, мис Дашууд, когато дойдат с жена му в града — след като бе преустановила за малко враждебните си намеци, Люси се върна отново към целта си.

— Не, не мисля.

— О, да, казвам ви, че ще им погостувате.

На Елинор не й се искаше да й достави удоволствие, като продължава да се противопоставя на твърденията й.

— Колко очарователно, че мисис Дашууд ви пуска за толкова дълго време без прекъсване!

— Дълго време, как пък не! — яростно се възпротиви мисис Дженингс. — Та те току-що дойдоха!

Това запуши устата на Люси.

— Жалко, че не можем да се видим със сестра ви, мис Дашууд — каза мис Стийл. — Съжалявам, че не е добре. — Мариан беше излязла от стаята веднага, след като те пристигнаха.

— Много сте любезна. На сестра ми също ще й липсва удоволствието от срещата с вас, но напоследък така се измъчи с главоболие на нервна почва, че едва ли е много подходяща за компания и за разговори.

— О, боже, колко жалко! Все пак ние с Люси сме нейни стари приятелки и мисля, че няма защо да се притеснява от нас, а аз обещавам, че няма да кажем на никого.

Много учтиво Елинор отклони предложението й. Може би сестра й си е легнала или е само по халат и затова не може да се появи.

— Такава ли била работата — извика мис Стийл, — ами тогава ние ще се качим да я видим!

Елинор започваше да мисли, че нахалството им се превръща в изпитание за нейния нрав, но трудът от проверката на това предположение й бе спестен от рязката забележка на Люси към сестра й. В този, както и в много други случаи, подобни забележки не правеха по-обаятелни обноските на по-малката сестра, но все пак имаха своите предимства за обуздаването на другата.

Глава 33

След известна съпротива Мариан все пак се поддаде на молбата на сестра си и една сутрин склони да излезе с нея и мисис Дженингс за половин час. Тя обаче постави изрично условието, че няма да ходят на гости и че може да отиде с тях само до магазина на Грейс на Саквил стрийт, в който Елинор водеше преговори за размяна на няколко старомодни бижута на майка им.

На вратата мисис Дженингс се сети, че в другия край на улицата живее някаква дама, която би искала да посети, и тъй като нямаше какво да прави в Грейс, решиха тя да отиде на гости, докато младите й приятелки свършат със сделката, след което отново щеше да дойде при тях.

Качиха се по стълбите и видяха толкова много хора пред себе си, че нямаше свободен служител, който да се занимае с тях. Трябваше да почакат. В този момент не можеха да направят нищо друго, освен да седнат до някакво гише, което обещаваше да се освободи най-скоро. Пред него стоеше само един господин и Елинор хранеше известни надежди, че като ги види, от учтивост щеше да свърши работата си по-бързо. Ала се оказа, че точността на окото и деликатността на вкуса му далеч надхвърляха неговата учтивост.

Господинът си поръчваше кутийка за клечки за зъби, предназначена за самия него, и даваше разпореждания точно какво иска — трябваше да определи размерите, формата и украсата, и след като в продължение на четвърт час бе обсъждал всяка кутийка за клечки в магазина, най-после творческото му въображение уточни каква да бъде тя. Той просто не можеше да си позволи друг знак на внимание към двете дами, освен да ги огледа три-четири пъти от главата до петите, и нещо в него напомни на Елинор за друг човек с подобно лице и с изражение на силно, естествено и неподправено чувство за собствената си незначителност, макар че господинът пред тях беше облечен по последна мода.

Мариан беше напълно безразлична към всичко наоколо и това й спести неприятните усещания на презрение и негодувание, които изпита сестра й при нахалните погледи, с които той изучаваше външността им, както и от маниера му на празноглаво конте, с който определяше прецизно всичките недостатъци на изложените кутийки, защото в магазина на мистър Грей Мариан беше в състояние да се вглъби в мислите си и да не съзнава нищо около себе си не по-зле, отколкото в собствената си спалня.

Най-после въпросът с кутийката беше решен. Къде да има слонова кост, къде — злато или перли, и след като господинът уточни кой ще бъде последният ден на неговото съществуване без кутийка за клечки, извади с престорена небрежност ръкавиците си, дари госпожици Дашууд с още един поглед, в който се четеше настойчиво желание да види в очите им възхита, и се отдалечи с щастливия вид на истински самонадеян и престорено безразличен към другите човек.

Елинор побърза да изложи какво иска и тъкмо свършваше, когато до нея застана друг господин. Тя погледна към лицето му и с известна изненада установи, че това беше брат й.

Тяхната взаимна привързаност и радост от срещата бяха достатъчни, за да създадат благоприятно впечатление в магазина на мистър Грей. Всъщност Джон Дашууд ни най-малко не съжаляваше, че отново вижда сестрите си, дори беше доволен, и попита внимателно и с уважение за здравето на мисис Дашууд.

Елинор научи, че той и Фани са в града от два дни.

— Много ми се щеше да ви се обадя още вчера, — но нямаше никаква възможност за това, защото трябваше да водим Хари на ексетърската борса да види дивите животни, а остатъка от деня прекарахме у мисис Ферърс. Хари беше много доволен. Смятах да ви се обадя тази сутрин, ако ми се отвори половин час свободно време, но когато е в града, човек все има да върши толкова много неща! Дойдох да поръчам печат за Фани. Но утре със сигурност ще мога да се отбия на Бъркли Стрийт и да се запозная с вашата приятелка мисис Дженингс. Както чувам, тя е доста заможна. А и Мидълтънови също са богати, трябва да ме запознаеш с тях. Казаха ми, че са ваши чудесни съседи там, в провинцията.

— Наистина са чудесни. Не мога да изразя с думи колко са внимателни, колко приятелски се държат и ни помагат дори и за най-дребното нещо.

— Бога ми, много се радвам да го чуя, наистина много се радвам. Така и би следвало да бъде, те са доста богати, пък и са ви роднини и е съвсем естествено да се очаква, че ще проявят към вас любезност и загриженост за удобствата, с които ще направят вашето положение там по-приятно. Така вие живеете чудесно във вашата малка къщичка и не ви липсва нищо. Едуард ни разказа най-подробно колко очарователно е мястото и че къщата е снабдена с всичко, от което човек се нуждае, а също и това, че на вас там ви харесва извънредно много. Искам да те уверя, че изслушахме всичко това с огромно задоволство.

Елинор се почувства малко засрамена заради брат си и без всякакво неудобство си спести труда да му отговаря, тъй като в този момент дойде слугата на мисис Дженингс със съобщението, че старата дама ги очаква на входа.

Мистър Дашууд ги изпрати до долу, беше представен на мисис Дженингс до вратата на каретата й и се сбогува, след като още веднъж изрази надеждата си, че на другия ден ще може да се отбие при тях.

Посещението му беше надлежно осъществено. Още с влизането си започна с лицемерното извинение на снаха им, че не е дошла с мъжа си, но „била толкова заета с майка си, че наистина не й оставало никакво време да ходи, където и да било“. Мисис Дженингс го увери без всякакви заобикалки, че не държи много-много на официалностите, защото все пак са братовчеди или нещо такова, и че много скоро ще очаква и мисис Джон Дашууд да дойде и да се види със зълвите. Със сестрите си той се държеше съвсем спокойно и много мило, беше внимателен и учтив с мисис Дженингс, а към пристигналия малко след него полковник Брандън прояви известно любопитство и в погледа му се четеше единствено желанието да разбере дали е богат, за да се държи с него не по-малко любезно.

Той остана в продължение на половин час и накрая попита Елинор дали ще може да отиде с него до Кандит Стрийт, за да го представи на сър Джон и лейди Мидълтън. Времето беше наистина чудесно и тя с охота се съгласи. Той я заразпитва веднага щом излязоха от къщата.

— Кой е този полковник Брандън? Богат ли е?

— Да, има хубав имот в Дорсетшир.

— Доволен съм да го чуя. Прилича ми на джентълмен и си мисля, Елинор, че мога да те поздравя с перспективата за едно достойно устройване в живота.

— Мен, братко? Какво искаш да кажеш?

— Той те харесва. Наблюдавах го зорко и съм сигурен в това. На колко възлизат доходите му?

— Мисля, че получава около две хиляди лири годишно.

— Две хиляди годишно — и като се насили да вложи в тона си възторжена щедрост, добави: — Заради тебе от все сърце бих искал да бъде два пъти повече.

— Напълно ти вярвам — отговори Елинор. — Но съм съвсем сигурна, че полковник Брандън няма никакво желание да се ожени точно за мен.

— Грешиш, Елинор, много грешиш. Той ти е сигурен, ако си дадеш труд да направиш съвсем малко усилие. Засега може би проявява нерешителност, малката ти зестра може да го накара да се отдръпне, а и приятелите му вероятно го съветват против подобен брак. Но една дама може с такава лекота да насърчи и да прояви дребни жестове на внимание, които ще го задържат при тебе въпреки желанието му. Не виждам причина да не опиташ. Не може да се смята, че някоя твоя предишна симпатия… Накратко, знаеш каква симпатия имам предвид — не може да става и дума за такова нещо, мога да оборя всичките ти аргументи, прекалено благоразумна си да не виждаш това. Трябва да хванеш полковник Брандън и аз не ще скъпя любезността си към него, за да го предразположа към тебе и семейството ти. С една дума — той понижи гласа си до многозначителен шепот, — това ще бъде добре дошло за всички засегнати страни. — Той се овладя и добави: — Тоест, искам да кажа… приятелите ти са искрено загрижени да те видят добре устроена, и особено Фани, защото мога да те уверя, че тя взема много присърце интересите ти. Сигурен съм, че това много ще зарадва и майка й, мисис Ферърс, много добра жена, тя самата го каза онзи ден.