Джейн Остин - Разум и чувства

Претенциите им към вниманието на мисис Джон Дашууд бяха предоставени на грижата на брат й, и той ги представи като племенниците на господина, който в продължение на няколко години бе попечителствал Едуард. Това не би свършило много работа за осигуряването на присъствието им до нейната трапеза, но като гостенки на лейди Мидълтън щяха да бъдат добре дошли. Когато получи визитката на мисис Джон Дашууд Люси изпита такова щастие, каквото не бе чувствала никога преди, защото тази покана й даваше дългоочакваната възможност да се запознае лично със семейството на Едуард, да опознае по-отблизо характерите им и да предвиди бъдещите си затруднения с тях, както и възможността да им се хареса.

Поканата към госпожици Стийл оказа върху Елинор съвсем различно въздействие. Тя веднага съобрази, че Едуард, който живееше заедно с майка си, също ще присъства, тъй като майка му беше поканена на обяд у собствената му сестра; тя не знаеше как ще понесе срещата с него — и то в присъствието на Люси! — след всичко, което се бе случило междувременно.

Може би тези нейни притеснения не се основаваха на здравия разум и определено нямаха нищо общо с действителността. Елинор все пак почувства известно облекчение не толкова от собственото си умение да се владее, колкото от Люси, която смяташе силно да я разочарова със съобщението, че Едуард в никакъв случай няма да бъде на Харли Стрийт във вторник и дори в желанието си да я нарани още по-силно се постара да й внуши, че той няма да дойде заради любовта си към Люси, която не би могъл да скрие в нейно присъствие.

Най-после дойде дългоочакваният вторник, който трябваше да срещне двете млади дами с ужасната свекърва.

— Пожалете ме, мис Дашууд! — каза Люси на Елинор, докато се качваха заедно по стълбите, защото Мидълтънови бяха дошли веднага след мисис Дженингс и трябваше да последват прислужника почти едновременно. — Вие сте единственият човек тук, който може да ми съчувства. Казвам ви, едвам се държа на краката си. Боже милостиви! Само след миг ще видя жената, от която зависи цялото ми щастие, жената, която ще стане моя свекърва!

Елинор не можеше да я облекчи още на момента със съобщението, че е много по-вероятно мисис Ферърс, която щеше да видят след малко, да стане свекърва по-скоро на мис Мортън, отколкото на Люси. Вместо това тя побърза да я увери съвсем искрено, че наистина й е мъчно за нея, за огромно изумление на Люси, която наистина се чувстваше притеснена, но се надяваше да предизвика силна ревност у Елинор.

Мисис Ферърс беше дребна и слаба жена, която беше сериозна до раздразнителност и държеше тялото си изправено до педантичност. Чертите й бяха дребни и некрасиви, а лицето й беше жълтеникаво и по природа лишено от изразителност. Все пак благодарение на високото чело тя беше щастливо избавена от позора на безличието, тъй като то й придаваше надменен и злонравен характер. Не беше приказлива, защото, за разлика от много хора тя разпределяше думите си пропорционално на броя на своите мисли и от малкото срички, които се откъснаха от устата й, нито една не беше адресирана до мис Дашууд. Тя само поглеждаше към Елинор с бликнала от дън душа решимост на всяка цена да й покаже своята неприязън.

Сега вече Елинор не можеше да се почувства нещастна от подобно поведение. Преди няколко месеца много би я заболяло, но сега мисис Ферърс не можеше да й направи нищо и Елинор много се забавляваше от подчертаната разлика в отношението й към госпожици Стийл и към нея самата — тази разлика определено имаше за цел да унизи Елинор. Не можеше да не се усмихне на снизходителността, която съюзяваше снаха и свекърва в отношението им един и същ човек, защото от всички останали Люси бе най-предпочетената, и ако знаеха това, което знаеше Елинор, щеше да изпитат трескаво желание да унизят именно Люси, докато в същото време Елинор нямаше почти никаква възможност да ги нарани и въпреки това бе станала прицел на преднамерената им злоба. Но докато се усмихваше на тази толкова погрешно адресирана снизходителност, не можеше да не размисли върху глупавата злонамереност, която я бе предизвикала, нито пък да не забележи изкусните усуквания на Люси, с които тя подклаждаше тази злонамереност. Елинор забелязваше всичко и не можеше да не презира както госпожиците, така и майката и сестрата на Едуард.

Люси цялата ликуваше от честта да бъде предпочетена, а единственото, което можеше да ощастливи мис Стийл, бяха закачки по адрес на доктор Дейвис и отношението му към нея.

Обядът беше пищен, слугите й многобройни, и всичко говореше за желанието на домакинята да се покаже, а на домакина — че може да поеме подобни разходи. Въпреки всичките ремонти и добавки към имота в Норланд и въпреки че на стопанина се е наложило да загуби някакви си хиляда лири от неизгодната продажба на акции, нищо в обстановката не говореше за недоимъка, който брат й бе искал да й внуши, нито пък за каквато и да било оскъдица, освен тази в разговора им, но затова пък там тя личеше много силно. Джон Дашууд не беше способен да каже за себе си нищо, което си струваше бъде чуто, а жена му можеше да каже още по-малко. В това обаче нямаше нищо срамно, тъй като най-важните им гости бяха хора от същия тип. Всички притежаваха едни и същи недостатъци, или присъщи им по природа, или култивирани по-късно, за да могат да изглеждат по-приятни, а именно липса на ум, на изтънченост, на одухотвореност и темперамент. Тази оскъдица особено силно пролича след обяда, когато дамите се оттеглиха в гостната. Господата все пак успяха да намерят разнообразни теми за разговор — политика, парцелиране на земята и съсипване на конете, с което темите им се изчерпаха, а единственият предмет на разговор за дамите чак до кафето беше сравнението между ръста на Хари Дашууд и този на Уилям, втория син на лейди Мидълтън, които бяха горе-долу на една възраст.

Ако децата им бяха под ръка, въпросът щеше да бъде разрешен много лесно, като премерят момчетата и приключат с това веднъж завинаги, но там беше само Хари и двете страни можеха единствено да гадаят. Всеки имаше право да отстоява мнението си и да го повтори толкова пъти, колкото иска.

Бяха разделени на следните лагери: майка срещу майка, като и всяка беше съвсем сигурна, че нейното дете е по-високо, но от учтивост отстъпваше това право на другото; двете баби, които бяха не по-малко пристрастни, но и доста по-откровени, се застъпваха всяка за своя наследник; Люси, която много се притесняваше да не обиди едната майка за сметка на другата, смяташе момчетата за доста високи за възрастта и нищо на света не можеше да я накара да види каквато и да било разлика в ръста им; мис Стийл беше още по-любезна и веднага се изказа в полза и на двамата.

Елинор, след като веднъж вече бе изразила мнението си, че Уилям е по-висок и с това засегна едновременно мисис и Ферърс и още повече Фани, не сметна за необходимо да отстоява становището си, а когато попитаха Мариан какво мисли по този въпрос, тя обиди всичките наведнъж, като каза, че няма определено мнение, защото никога не е мислила за това.

Преди да замине от Норланд Елинор бе нарисувала на снаха си два много красиви пейзажа, които сега бяха донесени тук и украсяваха стените на гостната и когато господата влязоха, Джон Дашууд привлече вниманието им върху картините и тържествено ги подаде на полковника, за да може той да им се възхити, както следва.

— По-голямата ми сестра ги е рисувала — каза той, — и не се съмнявам, че като човек с вкус не може да не ги оцените. Не зная дали сте виждали други нейни картини, но всички казват, че тя рисува изключително добре.

Полковникът изрази своето искрено възхищение, макар че отхвърли предположенията да е познавач в тази област, но той би одобрил всичко, което е нарисувано от мис Дашууд. Това събуди любопитството и на останалите, които си предаваха картините от ръка на ръка, за да могат да ги разгледат отблизо. Отначало мисис Ферърс не разбра, че ги е рисувала Елинор и затова поиска да ги види, ала след милостивото одобрение на лейди Мидълтън Фани ги подаде на майка си и изрично я предупреди за името на художника.

— Хм — каза мисис Ферърс, — много хубаво — и ги върна на дъщеря си без дори да ги погледне.

По всяка вероятност дори Фани си помисли, че майка й се е държала много грубо, защото се поизчерви и побърза да каже:

— Наистина са много красиви, нали, госпожо? — Но после се уплаши, че проявила прекалена любезност, овладя се и след малко се насили да каже: — Не мислите ли, че малко напомнят за стила на мис Мортън в рисуването? Виж, тя действително рисува прекрасно. Колко красив е последният й пейзаж!

— Наистина е много красив. Но тя върши всичко добре.

Мариан не можа да се стърпи при тези думи. И без това мисис Ферърс й бе станала страшно неприятна, а една толкова нетактична възхвала на друга за сметка на Елинор, макар и да не разбираше точно нейното значение, не можеше да не я предизвика и тя веднага каза разгорещено:

— Много особен израз на възхищение! И какво общо има тази мис Мортън с нас? Кой го е грижа за нея? Сега говорим и мислим само за Елинор.

С тези думи тя пое картините от ръцете на сестра си, за да изрази своята възхита така, както те заслужаваха.

Мисис Ферърс силно се разгневи и изправи гръб повече от всякога; горчивата филипика на Мариан тутакси бе достойно срязана:

— Мис Мортън е дъщеря на лорд Мортън.

Фани също изглеждаше много ядосана, а и съпругът й се уплаши от дързостта на сестра си. Пламенната защита на Мариан нарани Елинор много по-силно от причината, която я бе предизвикала, но тя съзря в погледа на полковник Брандън, който не се откъсваше от Мариан, че той вижда само прекрасното в нея — любящото й сърце, което не би понесло и най-малкото оскърбление към сестра си.

С това чувствата на Мариан съвсем не се бяха уталожили. Стори й се, че леденото нахалство в отношението на мисис Ферърс към сестра й предвещава толкова мъки и неприятности за Елинор, че това изпълни с ужас и без това нараненото й сърце. Разчувствана от мощния прилив на любовта към сестра си, тя само след миг отиде до стола на Елинор, прегърна я през шията, долепи буза до нейната и каза тихо, но пламенно:

— Мила, мила Елинор, не им обръщай внимание. Не им позволявай да те направят нещастна.

Тя не можа да продължи, чувствата я завладяха напълно и тя избухна в сълзи, скрила лице в рамото на сестра си. Това привлече вниманието на всички останали и почти всички се притесниха. Без да съзнава какво прави, полковникът скочи и отиде при двете момичета. Мисис Дженингс рече разбиращо „миличката ми“ и побърза да пъхне ароматните си соли под носа на Мариан, а сър Джон възнегодува толкова силно срещу причинителя на тази нервна криза, че скокна от мястото си и се премести до Люси Стийл, за да й каже с висок шепот какво мисли за цялата тази отвратителна история.

След няколко минути Мариан все пак успя да се овладее достатъчно, за да сложи край на цялата суетня около себе си и седна до останалите, макар че през цялата вечер се чувстваше потисната и под впечатление на случилото се.

— Горката Мариан! — каза тихо брат й на полковник Брандън веднага щом успя да предизвика вниманието му. — Не е толкова здрава като сестра си, много е нервна, а и физиката й не е като тази на Елинор, човек не може да не признае, че има нещо много покъртително в една млада жена, която някога е била красавица и после е изгубила своята привлекателност. Може да не ви се вярва, но само допреди няколко месеца Мариан беше забележително хубава, почти колкото Елинор. Сега виждате, че от хубостта й не е останала и следа.