Джейн Остин - Разум и чувства

— Скъпа моя приятелко — извика Люси веднага щом останаха сами, — дойдох да ви кажа колко съм щастлива. Нима може да има нещо по-ласкателно от отношението на мисис Ферърс към мен през вчерашния ден? Толкова беше мила и любвеобилна! Знаете колко бях уплашена от самата мисъл, че ще я видя, но още щом се запознахме, тя стана толкова приветлива, сякаш наистина много ме харесва. Не беше ли така, а? Вие видяхте всичко, не се ли изненадахте много от нейното отношение?

— Тя наистина беше много любезна към вас.

— Любезна! Нима не забелязахте нищо друго, освен любезност? Аз видях нещо много повече — към мен тя беше много по-мила, отколкото към всички останали! Не се държа нито горделиво, нито надменно, а и дъщеря й беше толкова сладка и обичлива!

На Елинор й се щеше да поприказват за нещо друго, но Люси настояваше да й говори за своето щастие и Елинор беше принудена да продължи с тази тема.

— Несъмнено, отношението им би било наистина много ласкателно — каза тя, — ако знаеха за вашия годеж, но тъй като нещата не стоят така…

— Предполагах, че ще кажете нещо такова, — побърза да отговори Люси, но няма никаква причина мисис Ферърс да ме харесва толкова, ако наистина не ме харесваше, а за мен това значи всичко. Не можете да ми развалите удоволствието. Сигурна съм, че всичко ще завърши добре и няма да се сблъскам с всичките тези препятствия, за които си мислех по-рано. Мисис Ферърс е очарователна жена, както и снаха ви. Ама наистина са направо прекрасни! Чудно ми е защо никога не сте ми казвали колко е симпатична мисис Дашууд.

Елинор не можеше да отговори на този въпрос, затова не се и опита да каже нещо.

— Да не би да сте болна, мис Дашууд? Като че ли не сте на себе си, нищо не казвате, май наистина не сте добре.

— Никога не съм била по-здрава.

— От все сърце се радвам да чуя това, но наистина по нищо не личи да сте здрава. Толкоз ще ми е мъчно, ако точно вие се разболеете, вие, дето сте ми най-голямата утеха в целия свят! Бог знае какво щях да правя без вашето приятелство.

Елинор се опита да отговори с някаква учтивост, но силно се усъмни в успеха си. Люси обаче изглеждаше напълно удовлетворена, защото изтърси без заобикалки:

— Аз действително съм дълбоко убедена във вашите добри чувства към мене и след любовта на Едуард те са най-голямата ми утеха. Горкият Едуард! Сега обаче най-после има и нещо хубаво — лейди Мидълтън толкова харесва мисис Дашууд, че ще можем да ходим често на Харли Стрийт, а пък си мисля, че и Едуард прекарва много време у сестра си. Двете дами ще започнат да си гостуват, а мисис Ферърс и снаха ви повториха няколко пъти, че ще им е много приятно да се виждаме. Такива очарователни жени! Сигурна съм, че ако кажете на снаха си какво мисля за нея, няма да преувеличите ни най-малко!

Ала Елинор с нищо не я насърчи в надеждата й, че ще каже нещо на снаха си по този въпрос. Люси продължи:

— Сигурна съм, че ако мисис Ферърс не ме беше харесала, щях веднага да го разбера. Ако беше направила само официален поклон например, без да каже нито дума, и после да не ми обърне никакво внимание, да не хвърли нито един приветлив поглед към мене — е, знаете какво искам да кажа — ако се бе отнесла с мен така противно, щях да се отчая и да се откажа от всичко. Просто не бих могла да го понеса. Защото става много страшно, когато тя не харесва някого.

Елинор не успя да реагира на този триумф, защото вратата се отвори и прислужникът съобщи за пристигането на мистър Ферърс, който влезе веднага след това.

Всички се почувстваха много неудобно и това пролича по лицата им. Почувстваха се безкрайно глупаво. На Едуард много му се искаше по-скоро да излезе, отколкото да продължи навътре в стаята. И тримата бяха избягвали толкова старателно подобна среща, а сега тъкмо това ги беше сполетяло — не само че бяха заедно на едно и също място, но дори не бяха облекчени от присъствието на някой страничен човек. Дамите успяха да се съвземат първи. Не беше работа на Люси тя да поеме инициативата, а и трябваше да пази отношенията им в тайна. Затова можеше само да го гледа влюбено и след един бегъл поздрав повече не продума.

Но Елинор трябваше да направи много повече, при това да го направи добре — заради него и заради самата себе си. След моментно усилие да се овладее, тя се насили да го поздрави с добре дошъл, а погледът и държанието й бяха съвсем леки и почти непринудени; дори успя да ги оправи още повече след някое и друго усилие и след още една спечелена със себе си битка. Елинор не би допуснала присъствието на Люси или съзнанието за проявената към нея самата несправедливост да й попречат да не може да му каже, че се радва да го види и че съжалява, задето не е била вкъщи при предишните му посещения на Бъркли Стрийт. Не се страхуваше от бдителния поглед на Люси да му окаже вниманието, което му дължеше като негова приятелка и почти роднина, макар че скоро забеляза колко зорко ги наблюдава тя.

Държанието й окуражи Едуард и той дори се осмели да седне, но смущението му все още бе далеч по-голямо от това на дамите, и то в такава степен, каквато налагаше случая, макар че подобно смущение не беше много характерно за силния пол. Все пак сърцето му не беше безразлично към Люси, а съвестта му по отношение на Елинор — особено чиста.

С вид на уравновесеност и престорена скромност Люси определено даде да се разбере, че няма никакво намерение да направи нещо за успокоение на другите, и не продума нито думица. Наложи се Елинор да каже почти всичко, което беше казано, и тя се почувства задължена да изнесе на бял свят всичко за здравето на майка си, как са дошли в града и така нататък, за което се предполагаше, че ще я пита Едуард и което той не направи.

Напъните й не се изчерпаха с това, защото малко по-късно тя прояви геройството да реши, че трябва да ги остави сами под предлог да доведе Мариан; та наистина постъпи така, при това го направи съвсем изящно и дори се помота няколко минути на площадката, преди да влезе при сестра си. След това обаче настана моментът, в който беше крайно време терзанията на Едуард да се стопят, защото Мариан веднага влетя радостно в стаята и се отправи веднага към него. Радостта, че го вижда, беше също толкова завладяваща, колкото и всички останали чувства при нея — силна и не по-малко силно изразена. Тя го посрещна с протегната ръка, която чакаше той да поеме, и с глас, в който пролича сестринска обич.

— Мили Едуард! — извика тя. — Какво щастие! Това, че сте тук, може да оправи почти всичко!

Едуард се опита да откликне както трябва на милото й държание, но пред свидетел като Люси не посмя да каже и половината от това, което чувстваше в действителност. Те отново седнаха и за миг-два в стаята се възцари мълчание. Мариан поглеждаше ту сестра си, ту Едуард, и в очите й имаше толкова красноречиво изразена обич, че личеше колко съжалява заради невъзможността свободно да я изрази поради нежеланото присъствие на Люси. Едуард първи наруши мълчанието по повод на промяната във външния вид на Мариан — той изрази своите опасения, че Лондон не й понася.

— О, не мислете за мен! — отговори тя с искрено въодушевление, макар че при тези думи очите й се напълниха със сълзи. — Не мислете за моето здраве. Както виждате, Елинор е добре. Това трябва да е съвсем достатъчно и за двама ни.

От тази забележка нито Едуард, нито Елинор можеха да се почувстват по-добре, а и доброжелателното отношение на Люси не бе никак стимулирано, и тя изгледа Мариан с поглед, в който нямаше никакво благоволение.

— Харесва ли ви Лондон? — каза Едуард в желанието си да въведе нова тема за разговор.

— Ни най-малко. Очаквах да си доставя много удоволствия в него, но не намерих нито едно. Единственото удоволствие, което ми предостави Лондон е това, че видях вас, Едуард, и слава богу, вие не сте се променили.

Тя замълча, а и никой друг не проговори.

— Мисля си, Елинор — добави тя след малко, — че трябва да помолим Едуард да ни отведе в Бартън. Предполагам, че ще трябва да си тръгнем след една-две седмици, и вярвам, че на Едуард няма да му е много неприятно да поеме тази отговорност.

Бедният Едуард трябваше да измърмори нещо, което никой не разбра, дори самият той. Но Мариан, която забеляза смущението му, го изтълкува според собствените си желания и остана напълно удовлетворена, затова и побърза да смени темата.

— Вчера, Едуард, прекарахме такъв ужасен ден на Харли Стрийт! Толкова скучен, толкова безобразно досаден! По този въпрос имам да ви кажа много неща, но не сега.

С очарователна дискретност тя го увери, че смята всичките негови и нейни роднини за по-противни от всякога, и че е особено отвратена от майка му; това ги накара да се почувстват по-близки.

— Но защо ви нямаше там, Едуард? Защо не дойдохте?

— Бях ангажиран другаде.

— Ангажиран! И какъв беше този ангажимент, та трябваше да пропуснете срещата с приятели?

— Може би, мис Мариан — извика Люси, която жадуваше да й отмъсти по някакъв начин, — вие си мислите, че мъжете не спазват ангажиментите си, и ако нямат достатъчно мозък в главата си, не спазват нито малките, нито големите си обещания!

Елинор много се ядоса, но Мариан изобщо не усети жилото и спокойно отговори:

— Не, наистина не мисля така, защото ако говорим сериозно, според мене съвестта на Едуард не му е позволила да дойде на Харли Стрийт. А аз вярвам, че той има най-деликатната съвест на света. Толкова е точен при спазването на всичките си обещания, независимо колко незначителни са те, или пък са в разрез със собствените му интереси или удоволствия. Най-много от всичко се страхува да не нарани някого или да излъже нечии очаквания, и е най-неегоистичният човек от всички мои познати. Точно така е, Едуард, и аз не се притеснявам да го кажа. Какво, не сте ли чувал някой да говори хубави неща за вас? Тогава не се ми никакъв приятел, защото тези, на които давам своята обич и уважение, трябва да могат да изслушат и моята откровена възхвала за себе си.

В случая обаче тази възхвала се оказа твърде неуместна за чувствата на две трети от аудиторията, а за самия Едуард беше толкова опечаляваща, че след малко той стана и се приготви за тръгване.

— Отивате си толкова скоро! — каза Мариан на сбогуване. — Мили Едуард, не бива така!

Тя го дръпна настрана и шепнешком се опита да го убеди, че Люси няма да остане още дълго време. Но опитът й да му вдъхне кураж пропадна, защото той настоя да си тръгне, а Люси, която би стояла след него дори и ако беше останал два часа, си отиде малко след това.

— Какво я кара да идва толкова често тук? — каза Мариан, след като тя излезе. — Не вижда ли, че всички искаме да си тръгне? Едуард сигурно е бил много раздразнен!

— Защо мислиш така? Ние всички сме приятели, а Люси го познава най-дълго от всички нас. Съвсем естествено е той да иска да види и нея, както иска да се види с нас.

Мариан я погледна втренчено и каза:

— Елинор, много добре знаеш, че не мога да търпя такива приказки. Ако се надяваш да почна да ти противореча, а си мисля, че в случая искаш точно това, не трябва да забравяш, че съм последният човек на света, който ще направи подобно нещо. Не бих склонила да ме мамят с уверения, които са съвсем измислени.

Тя излезе от стаята, а Елинор не тръгна с нея, за да й каже как стоят нещата в действителност, защото беше обещала на Люси да не издава тайната й и това не й даваше възможност да убеди Мариан и колкото и болезнено да беше усещането, че се опитва да заблуди сестра си, тя беше длъжна да го изтърпи. Единственото, на което можеше да се уповава, беше надеждата, че Едуард няма да я поставя често на изпитанието да слуша излиянията на криворазбраната топлота от страна на сестра й, нито пък да изпита още веднъж болката при последната им среща и имаше всички основания да очаква това от него.