Те бяха прекалено интелигентни, за да бъдат желана компания за милейди, а госпожици Стийл определено ревнуваха и смятаха, че се натрапват на тяхна територия, като по този начин отнемаха част от вниманието на любезните домакини, смятано до този момент за изключителен монопол на сестрите Стийл. Макар че лейди Мидълтън се държеше изключително учтиво с Елинор и Мариан, това не й пречеше никак да не ги харесва. Тъй като те не ласкаеха нито нея, нито децата й, лейди Мидълтън не мислеше, че са добри по характер, а понеже обичаха да четат, тя ги смяташе за саркастични — не че по всяка вероятност знаеше какво означава тази дума, но това едва ли имаше значение. Това беше общоприет начин да се изразява неодобрение и се използваше с лекота от всички.
Присъствието им налагаше известни ограничения както на нея самата, така и на Люси. То пречеше на леността у едната и на работата на другата. Лейди Мидълтън се срамуваше от това, че в тяхно присъствие не се занимава с нищо, а Люси се страхуваше, че те ще я презират заради ласкателствата, които сипеше наляво и надясно и дори се гордееше с това. Тяхната компания пречеше най-малко на мис Стийл и те можеха да се разберат най-лесно с нея. Ако някоя от тях й беше дала пълен и подробен отчет за отношенията между Мариан и Уилъби, тя щеше да се почувства достойно възнаградена за това, че е пожертвала най-хубавото място до камината, където обичаше да седи след обяд, а тази жертва беше неизбежна след тяхното пристигане. Но госпожици Дашууд не поискаха да се разберат с нея и макар че пред Елинор тя често подхвърляше някое и друго съжаление по адрес на сестра й, а пред Мариан — размисли за непостоянството в чувствата на кавалерите, намеците й не дадоха никакъв друг резултат, освен безразличие у едната и отвращение у другата. Ако бяха направили само едно мъничко усилие, тя щеше да стане тяхна приятелка. Поне да бяха подхвърлили някоя и друга закачка за доктора! Но те толкова малко усилия полагаха да й се харесат, много по-малко от всички останали, че ако се наложеше сър Джон да обядва навън, тя можеше да прекара целия ден, без да чуе нито една шега по този въпрос, с изключение на тези, с които си доставяше удоволствие да закача сама себе си.
Мисис Дженингс изобщо не подозираше за всички тези чувства на ревност и неприязън и мислеше, че на момичетата ще им бъде приятно да прекарват времето си заедно, и не пропускаше всяка вечер да ги поздрави за това, че са успели да избягнат за толкова време компанията на една глупава стара жена. Понякога отиваше при тях и сър Джон, а от време на време им правеше компания в собствения си дом, и винаги беше в чудесно настроение, изпълнена с приятни изживявания и усещане за собственото си значение, като приписваше доброто състояние на Шарлот на собствените си грижи за нея, и винаги можеше да даде точни и дори съвсем дребни подробности за това как се чувства тя — ала само мис Стийл проявяваше достатъчно любопитство да ги изслуша. Притесняваше я само едно-единствено нещо и тя се оплакваше от него всеки ден. Мистър Палмър поддържаше общоприетото сред своя пол, но не много подходящо за един баща мнение, че всички бебета си приличат, и макар че тя в отделни моменти съвсем ясно му разкриваше набиващата се в очи приликата между бебето и някои роднини от двете семейства, не можеше да го разубеди в това негово мнение, не можеше и да го убеди, че бебето не е като всички останали на тази възраст, нито пък да изтръгне от него простичкото признание, че е най-хубавото дете в целия свят.
Трябва да разкажем за нещастието, което сполетя мисис Джон Дашууд горе-долу по това време. Случи се така, че по време на първото посещение на мисис Дженингс и зълвите й в къщата на Харли Стрийт при нея се отби и една друга нейна позната — обстоятелство, което само по себе си като че ли с нищо не можеше да й навреди. Ала щастието до голяма степен е винаги зависимо от милостта на случая, и понякога въображението на хората може да ги отведе твърде далеч към неправилни преценки за нашето поведение, тъй като често са склонни да съдят за него по съвсем дребни и привидни неща. В този случай например пристигналата у мисис Джон Дашууд дама допусна въображението си така да надхвърли всяка вероятност и истина, че само след като чу имената на госпожици Дашууд и разбра, че са зълви на домакинята, побърза да си направи извода, че са отседнали на Харли Стрийт. Това погрешно умозаключение им донесе само след ден-два няколко картички с покани за тях, а също за брат им и за снаха им, на малко музикално тържество в дома на въпросната дама. В резултат мисис Джон Дашууд трябваше да се подложи на огромното неудобство да изпрати каретата си за госпожиците, и което беше още по-лошо, на неприятното задължение да се преструва, че се държи мило с тях, а и кой можеше да каже, че те няма да поискат пак да отидат с нея някъде? И което е вярно, нейно право беше да ги разочарова винаги, когато пожелае. Пък и не само това — когато хората имат определено поведение, за което знаят, че не е правилно, те се чувстват обидени от това, че другите очакват от тях нещо по-добро.
Малко по малко Марин така свикна да излиза всеки ден, че й беше все едно дали ще отиде или не, и се приготвяше спокойно и доста механично за вечерните им ангажименти, макар че не очакваше и най-малкото развлечение от тях, а и често не знаеше до последния момент точно къде отиват.
Толкова й беше безразлично как изглежда и с какво е облечена, че докато приготвяше тоалета си, не си даваше труд да му посвети и половината от времето, което бе необходимо по-късно на мис Стийл да го огледа, а тя се справяше с това още през първите пет минути на всяка тяхна среща. Нищо не можеше да убегне от зоркия й поглед и любопитство — тя виждаше всичко и питаше за всичко, не можеше да намери миг покой, докато не разбереше колко струва всяка част от тоалета на Мариан, можеше много по-точно да преброи роклите й дори от самата Мариан и хранеше известни надежди, че още преди да се разделят, ще научи колко плаща за прането си на седмица и колко лири годишно има на собствено разположение. На всичко отгоре всеки път се опитваше да прикрие нахалството на въпросите си с някой комплимент, с който имаше за цел да й се подмаже, но Мариан го приемаше като най-голямото й нахалство, защото като че ли не й стигаше това, че трябва да бъде подложена на разпита за кройката и цената на роклите, цвета на обувките и подреждането на прическата, ами на всичко отгоре и всеки път накрая трябваше да изслуша едно „ей богу, страшно елегантно изглеждате и на бас се хващам, че ще имате много завоевания“.
Стимулирана по този начин, заедно с Елинор тя се качи в каретата на брат си само пет минути по-късно, след като беше спряла пред вратата им — точност, която не беше много приятна за снаха им, тъй като преди това се беше отбила у своята позната и сега се надяваше, че те ще закъснеят и ще причинят известно неудобство или на кочияша, или пък на нейната позната.
Във вечерта нямаше нищо необичайно. На празненството, подобно на всички други музикални празненства, присъстваха много хора, които разбираха от музика, и още повече, които нищо не разбираха. Изпълнителите, както обикновено, биваха преценявани по собственото им мнение и по мнението на най-близките им приятели, с други думи — като най-добрите концертиращи музиканти на Англия.
Тъй като Елинор не беше музикална и дори не се преструваше на такава, тя не изпитваше никакво неудобство да отвръща поглед от голямото пиано, когато пожелае, не се притесняваше дори от арфата и от виолончелото, и спокойно разглеждаше нещо друго в стаята. При един от тези блуждаещи погледи тя видя сред групата млади мъже същия господин, който беше изнесъл лекцията за кутийката в рейс. Малко след това усети погледа му върху себе си и видя, че разговаря съвсем фамилиарно с брат й и тъкмо смяташе да го попита как се казва господинът, когато двамата се приближиха до нея и Джон й го представи като мистър Робърт Ферърс.
Той се обърна към нея учтиво и непринудено, и така изви глава в лек поклон, че тя веднага съвсем ясно видя какво бе имала предвид Люси, като го беше нарекла „самодоволен глупак“. За нея беше истинско щастие, че чувствата й към Едуард се основават на собствените му достойнства, не на достойнствата на неговите най-близки роднини. Поклонът на брат му в онзи момент беше затвърдил чувствата, които бе започнала да изпитва поради злия нрав на майка му и сестра му. Но докато се чудеше как е възможно двама братя толкова да се различават, тя откри, че празноглавието и самодоволството на единия не й пречат да отдаде дължимото на другия, като признае колко скромен и достоен за уважение човек е той. Защо са толкова различни успя да й обясни самият Робърт само за четвърт час — докато говореше за брат си, той се оплака от неговата изключителна стеснителност, която му пречела да се движи сред подходящи хора от обществото. Съвсем искрено и движен от благородни подбуди той си обясняваше това не толкова с някои недостатъци, които Едуард имаше по природа, а по-скоро с нещастието да завършиш частен колеж, защото самият Робърт например, макар че не бил по-добър или по-надарен в някое отношение от него, благодарение на предимствата на държавното училище бил съвсем годен да се движи в обществото като всеки друг мъж.
— Бога ми — добави той, — мисля че точно това е причината, така казвам и на майка ми, когато й стане мъчно за тази негова стеснителност. „Уважаема госпожо“, викам й, „не се притеснявайте. Злото вече е непоправимо, и вие единствено сте си виновна за това. Защо се оставихте чичо ми Робърт да ви накара, при това против собствените ви убеждения, да дадете Едуард в частно училище в най-критичния период от живота му? Ако вместо при мистър Прат го бяхте изпратили като мен в Уестминстър, всичко това просто нямаше да се случи.“ Ето това съм мислил винаги по въпроса и майка ми сама се убеди каква грешка е допуснала.
Елинор не се опита да му противоречи, защото каквото и да мислеше за предимствата на държавните училища, нямаше никакви основания да бъде доволна и от престоя на Едуард при мистър Прат.
— Ако не се лъжа, вие живеете в Девъншир — отбеляза той по-късно, — в една селска къща близо до Долиш.
Елинор го поправи относно месторазположението на къщата и на него му се видя много чудно как така някой ще живее в Девъншир, без да бъде близо до Долиш. Той обаче я дари със сърдечното си одобрение на този вид къщи.
— Ако питате мене — каза той, — селските къщи страшно ми харесват — те са толкова удобни, толкова красиви. Не бих се съгласил, при положение, че имам пари за това, да си купя малко земя недалече от Лондон и да си построя къща там, за да мога да пътувам до града, когато си искам, и да събирам понякога приятелите си в нея; съветвам всеки, който иска да строи, да си направи селска къща. Онзи ден например идва при мен приятелят ми лорд Кортланд специално да ме помоли за съвет и дори разтвори пред очите ми три различни плана на Бономи. Трябваше да реша кой е най-добрият от тях. „Скъпи мой Кортланд,“, викам му аз и веднага ги хвърлих в огъня, „не приемай нито един от тях, непременно си построй селска къща“. Предполагам, че въпросът ще бъде решен именно по този начин. Някои хора си мислят, че в една селска къща няма достатъчно пространство или пък удобства, но това мнение е погрешно. Миналия месец бях у моя приятел Елиът близо до Дартфорд. Лейди Елиът искаше да устрои танцова забава. „Но как?“, вика ми тя, „скъпи мой Ферърс, кажете ми как да го направя. В нашата селска къща няма нито една стая, която да побере десет танцови двойки, а и къде ще сервирам вечерята?“ Аз веднага видях, че няма никакви проблеми за разрешаване, та й казах: „Скъпа моя лейди Елиът, не се тревожете. Трапезарията съвсем спокойно ще побере осемнайсет двойки, масите за игра на карти ще бъдат преместени в гостната, ще отворите библиотеката за чая и другите закуски, а вечерята можете да сервирате в салона.“ На лейди Мидълтън този план много й допадна. Измериха гостната и видяхме, че тя може да побере точно осемнайсет двойки, а всичко останало направихме точно така, както им казах. Така че, както виждате, ако човек знае как да разположи нещата, селската къща може да бъде толкова удобна и приятна, колкото и най-просторното жилище.
Елинор изрази съгласие с него, защото реши, че той не заслужава да му се противостои с разумни доводи.
Джон Дашууд също като по-голямата си сестра не изпитваше кой знае какво удоволствие от музиката и мислите му с лекота прескачаха на всякакви други теми; тази вечер например внезапно го споходи една мисъл, която побърза да представи на жена си за одобрение веднага щом се прибраха вкъщи. Беше размислил върху погрешното предположение на мисис Денисън, че сестрите му са отседнали у тях, което според него внушаваше мисълта, че ще бъде много благоприлично да ги поканят наистина да им погостуват, докато мисис Дженингс е заета извън дома си. Няма да му струва нищо, нито пък сестрите му ще причинят някакви неудобства, а и една такава покана щеше да се приеме като жест на внимание, благодарение на който смяташе да освободи напълно деликатната си съвест от обещанието към баща си.
"Разум и чувства" отзывы
Отзывы читателей о книге "Разум и чувства". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Разум и чувства" друзьям в соцсетях.