— Е, господине, — каза мисис Дженингс, — и как завърши всичко това?

— Съжалявам, че трябва да го кажа, госпожо, но всичко приключи с един много злощастен разрив — Едуард бе навеки прогонен от сърцето на своята майка. Той напусна дома си вчера и аз не зная къде е сега, не зная дали е в града изобщо, защото ние, разбира се, дори не сме в състояние да се поинтересуваме от този въпрос.

— Горкият момък! И какво ще стане с него?

— Наистина какво, госпожо! Това може да даде храна единствено за печални размисли. Човек, роден с такива изгледи да живее като богаташ! Не мога да си представя по-окаяно положение от неговото. Как може да живее човек само с лихвата от две хиляди лири! Само като си помисли човек, че след три месеца можеше да получава по две хиляди и петстотин (защото доходът на мис Мортън е трийсет хиляди годишно) — просто не мога да си представя по-голямо нещастие. Всички ние трябва да го съжаляваме, още повече, че сме лишени от всякаква възможност да му помогнем.

— Горкият младеж! — извика мисис Дженингс. — Със сигурност мога да му предложа в дома си храна и подслон и щом го видя, веднага ще му го кажа. Не е редно да живее на собствени разноски по разни квартири и странноприемници.

В сърцето си Елинор — беше много признателна за тези топли чувства към Едуард, макар че не можа да сдържи усмивката си от начина, по който бяха изказани.

— Ако той можеше да направи за себе си това — каза Джон Дашууд, — което бяха готови да направят близките му за него, сега щеше да заема достойно място и нищо да не му липсва. В това положение обаче никой не може вече да му помогне. А го грози и още нещо, което може би е най-лошото от всичко останало — майка му твърдо е решила — и това е съвсем естествено, като се има предвид нейния характер, — да прехвърли веднага онова имение на Робърт, което при съвсем прилични условия можеше да принадлежи на Едуард. Когато се сбогувах с нея тази сутрин там беше и адвокатът й и говореха по делови въпроси.

— Е — каза мисис Дженингс, — по този начин тя си отмъщава. Всеки може да постъпва така, както си иска. Но аз на нейно място в никакъв случай не бих допуснала да облагодетелствам единия си син само защото другият ме е наскърбил.

Мариан стана и излезе от стаята.

— Може ли да има нещо по-унизително за един мъж — продължаваше Джон, — от това да види брат си като собственик на имение, което би могло да бъде негово? Горкият Едуард! Искрено му съчувствам.

След още няколко минути на подобни излияния Джон Дашууд реши да си тръгне и след като отправи към сестрите си многократни уверения, че според него няма сериозна опасност за здравето на Фани и че те не бива да се тревожат много за нея, той си отиде, като остави и трите дами единодушни в мнението им за настоящия случай по отношение поведението на мисис Ферърс, Едуард и семейство Дашууд.

Мариан избухна в негодувание веднага щом той си отиде и тъй като бурната й ярост не можеше да остави Елинор безразлична — а на мисис Дженингс дори не се налагаше да имитира безразличие и трите се впуснаха във въодушевена критика към цялата дружина на мисис Ферърс.

Глава 38

Мисис Дженингс одобряваше от все сърце поведението на Едуард и не пропускаше да го похвали, но само Елинор и Мариан разбираха неговата истинска стойност. Само те знаеха колко незначителен е поводът за неподчинението му и колко малка ще е неговата утеха след това, а също и че след загубата на богатство и приятели нямаше да му остане нищо друго, освен усещането за собствената му правота. Елинор тържествуваше при мисълта за неговата почтеност, а Мариан така дълбоко му съчувстваше заради наказанието му, че забрави за всичко, с което ги беше огорчил. Но въпреки че публичното разкритие на тайната възстанови доверието между сестрите, те не обичаха да говорят за това помежду си. По-голямата сестра избягваше тази тема по принцип и предпочиташе да се задълбочи в собствените си мисли, насърчавана от прекалената сигурност и плам в уверенията на Мариан, че той все още я обича, но Елинор би предпочела да изтръгне от сърцето си тази любов — така на Мариан скоро се наложи да изостави тези насърчения и да подхване една друга тема, която при дадените обстоятелства я тровеше повече от всякога — неизбежното сравнение между собственото й поведение и поведението на Елинор.

Тя напълно съзнаваше силата на това сравнение, но то нямаше онова въздействие върху нея, на което се бе надявала сестра й — да я подтикне към усилие на волята и към способност за самоконтрол. Мариан го приемаше по-скоро с болката на непрестанните упреци към самата себе си, съжаляваше, че никога преди не се бе опитвала да събере сили и всичко това я водеше единствено до саморазкаяние без всякаква надежда, че ще може някога да се поправи. Волята й беше прекалено отслабена и тя продължаваше да мисли, че в момента й е невъзможно да се стегне, а това още повече я обезсърчаваше.

В продължение на ден-два не чуха нищо ново за развоя на събитията в къщите на Харли Стрийт и Бартлетс Билдингс. Но макар че знаеха вече толкова много — много дори за мисис Дженингс, която имаше достатъчно материал за разпространяване из целия град и не се налагаше да разпитва за още, тя реши да посети братовчедките си колкото се може по-скоро, за да ги утеши и поразпита, и само необичайната върволица от гости през тези дни й попречи да го направи веднага.

На третия ден след научаването на подробностите около тайната на Едуард времето беше много хубаво и макар че течеше едва втората седмица на март, настъпи един чудесен неделен ден, който привлече много хора към парка Кенсингтън. Мисис Дженингс и Елинор също се отправиха нататък, а Мариан, която бе научила, че семейство Уилъби са се върнали, предпочете да си остане вкъщи, за да избегне риска от случайна среща с тях.

Малко след като влязоха в парка, при тях дойде някаква близка приятелка на мисис Дженингс и Елинор не съжаляваше, че остана с тях, защото мисис Дженингс бе изцяло потънала в разговор и момичето можеше спокойно да се отдаде на собствените си размисли. Не видя нито Уилъби, нито пък Едуард, а известно време и никой друг, който да представлява интерес за нея, независимо дали срещата щеше да е приятна. Накрая с известна изненада установи, че е спряла точно до мис Стийл, която доста плахо изрази огромната си радост от срещата с тях и след като милото отношение на мисис Дженингс я окуражи, госпожицата изостави за малко собствената си компания и тръгна с тях. Мисис Дженингс веднага прошепна на Елинор:

— Измъкнете всичко от нея, скъпа. Ако я поразпитате, тя всичко ще ви разкаже. Виждате, че не мога да оставя мисис Кларк.

В този случай любопитството на мисис Дженингс, а също и на Елинор, бе удовлетворено, тъй като мис Стийл им разказа всичко, без да я питат.

— Толкоз се радвам да ви видя, — каза мис Стийл и фамилиарно я хвана под ръка, — защото най-много от всичко ми се искаше да срещна точно с вас. — После понижи гласа си и добави: — Сигурно и мисис Дженингс е научила. Тя сърди ли ни се?

— В никакъв случай не и на вас, мисля.

— Това е много хубаво. Ами лейди Мидълтън, тя дали ни е сърдита?

— Не допускам, че би могла да ви е обидена.

— Страшно се радвам да го чуя. Божке милостиви, какво само не преживях! През целия си живот не съм виждала Люси толкова бясна. Най-напред се закле, че никога повече няма да ми ушие нова шапка и до края на живота си няма да направи за мене каквото и да е, но сега се оправи и ние пак сме си същите приятелки. Погледнете, тази панделка на шапката ми я направи тя, а снощи пък сложи и перото. Ето, сега може и вие да почнете да ме закачате, ама защо да не нося розови панделки? Хич не ме интересува, че розовото е любимият цвят на доктора. Аз си знам, че никога нямаше да разбера това, ако той случайно не го беше казал. Братовчедките така ми се подиграват! Направо ви казвам, някой път не знам къде да си дяна очите от тях.

Тя се разпростря надълго и нашироко по този въпрос и тъй като Елинор не можеше да каже нищо по него, скоро счете за необходимо да върне мис Стийл към предишната насока на техния разговор.

— Ами какво да ви кажа, мис Дашууд, — рече тя победоносно, — нека хората си приказват каквото искат за това, че сега мистър Ферърс ще се откаже от Люси, ама аз ви казвам, че не е така, и че е срамота да се разпространяват такива злобни приказки. Каквото и да си мисли Люси за себе си, не е работа на хората да решават вместо нея.

— Мога да ви уверя, че не съм чула да се споменава нещо за нея — каза Елинор.

— О, така ли? Но много добре знаете, че се разправяше, и то не само от един и двама. Ами че мис Годби казала на мис Спаркс, че никой, който си е с акъла, няма да остави жена като мис Мортън с трийсет хиляди зестра и то заради Люси Стийл, дето няма нищо. Чух го от самата мис Спаркс. Освен това братовчед ми Ричард вика, че ако опре ножа до кокала, мистър Ферърс щял да развали годежа и когато Едуард не дойде в продължение на три дена, и аз самата не знаех какво да мисля. Стори ми се, че дори Люси се отказа от всичко това като загубена работа, щото си тръгнахме от брат ви миналата сряда, пък него го нямаше никакъв и в четвъртъка, и в петъка, че и в съботата — даже не знаехме какво е станало с него. По едно време Люси си мислеше да му пише, но после духът й се разбунтува срещу това. Тая сутрин обаче, тъкмо се бяхме върнали от църква, той най-после дойде, и тогава всичко се разбра — как са го извикали в сряда на Харли Стрийт и как е говорил с майка си и другите там, и как им е казал, че не обича никоя друга, освен Люси и че ще се ожени само за нея. И после разказа колко е бил разстроен, та веднага след този разговор се метнал на коня си и отишъл някъде в провинцията, не разбрах къде точно, и отседнал в някаква странноприемница в четвъртъка и петъка, за да може да размисли по-добре върху станалото. И като размислил едно хубавичко, рекъл си, че сега ще се наложи Люси да го освободи от годежа, щото нямал нито доходи, нито нищо, пък и дори да го ръкоположат за свещеник, ще трябва да живее само от издръжката на енориашите и как ли ще могат да се издържат с нея? Не можел да понесе мисълта, че не й предлага нищо повече, и взе да я моли, ако има малко ум в главата си да развали годежа си с него и да го остави да се оправя сам. Чух всичко това съвсем ясно. И всичко това за развалянето на годежа го прави само заради нея и единствено за нейно добро, не заради себе си. Мога да се закълна, че не е продумал и думица за това, че му е омръзнала или пък че иска да се жени за мис Мортън, нищо такова не е казал. Ама Люси не искаше и да чуе за разваляне на годежа, и направо си му каза (и ако знаете какво само му наговори за това колко й е мил и колко го обича, такива работи, дето ме е срам да ги повторя пред вас) — та тя направо си му каза, че и през няма да й мине да разваля годежа, защото с него може да живее и от трохички, и колкото и малко да има, тя ще е доволна и от него — е, нещо от този род. Тогава той много се зарадва и продължи да говори какво ще правят по-нататък, та се разбраха, че трябва незабавно да бъде ръкоположен и ще отложат женитбата, докато той почне да получава заплата. Оттам нататък не можах да чуя нищо, защото братовчедката ме викна да каже, че е дошла мисис Ричардсън с каретата да ни води в Кенсингтън, та се наложи да вляза в стаята и да ги прекъсна — трябваше да питам Люси дали и тя ще идва, ама тя не можеше да остави Едуард, затуй отърчах горе само да си сложа копринените чорапи и после излязох със семейство Ричардсън.

— Не разбрах какво искате да кажете с това, че сте ги прекъснали, — каза Елинор, — нима не бяхте в стаята заедно с тях?

— Ами, как пък не! Олеле, мис Дашууд, да не си мислите, че хората ще правят такива работи в присъствието на някой друг? Боже, какъв срам! Ами вие би трябвало да знаете повече по този въпрос, — тя се разсмя превзето. — Не, не, бяха се затворили в гостната само двамката, а аз ги подслушвах отвън до вратата.

— Как! — извика Елинор, — и ми разказахте неща, които сте чули през ключалката? Съжалявам, че не го знаех преди, защото в противен случай нямаше да ви притеснявам с подробности от разговор, който не е трябвало да чуете. Как може да се отнасяте толкова нечестно към сестра си!

— Оле-оле, какво пък чак толкова! Само стоях до вратата и чух, каквото можах. Сигурна съм, че ако беше на мое място, и Люси щеше да направи същото, защото преди една-две години ние с Марта Шарп си говорехме тайни работи, а тя хич не се притесняваше да се скрие в някой гардероб или пък зад преградата на комина, за да чуе какво си приказваме.