Елинор се опита да смени посоката на разговора, ала мис Стийл не можеше да изтрае и две минути да не приказва за това, което непрекъснато й се въртеше в главата.

— Едуард иска скоро да върви в Оксфорд, а засега си е взел квартира на Пал Мал, номер… Колко е зла майка му, нали? А пък брат ви и снаха ви и те не са по-добри! Е, пред вас няма да приказвам против тях, а и все пак ни откараха със собствения си кабриолет, с което надхвърлиха всичките ми очаквания. Даже се притесних да не би снаха ви да си поиска несесерите, дето ни беше дала ден-два преди това, ама никой нищо не рече за тях, пък и аз си прибрах моя да не бие на очи. Едуард казва, че има някаква работа в Оксфорд и ще се наложи да остане там за известно време, а после, като се разбере с някой епископ, ще го ръкоположат. Чудя се колко ли ще му е заплатата? Мили боже да пукна, ако не мога да се сетя какво ще кажат братовчедките като разберат! Ще ми кажат да пиша на доктора, та той да уреди тази работа със заплатата на Едуард на новата служба. „Ба!“, направо така ще им кажа, „как можа това изобщо да ви мине през ума! Аз да пиша на доктора, как пък не!“

— Е, — каза Елинор, — все пак е някаква утеха човек да е подготвен за най-лошото. Виждам, че имате готов отговор.

Мис Стийл смяташе да отговори нещо в тази връзка, но компанията й се приближаваше към тях и тя прецени като по-спешно да каже нещо друго.

— Оле боже, ей ги и Ричардсънови. Толкова работи имах да ви казвам, ама не бива да ги оставям повече сами. Много прилични хора. Той печели страшно много и даже си имат собствена карета. Сега не мога да го кажа лично на мисис Дженингс, ама ще ви замоля да й кажете, че ми е много драго дето не ни се сърди, пък и на лейди Мидълтън да кажете същото, та в случай, че вие със сестра ви си заминете и мисис Дженингс има нужда от компания, съвсем сигурно е, че ще ни е много приятно да й погостуваме толкова, колкото поиска. Мисля си, че лейди Мидълтън не ще ни разпитва по повод на туй счепкване. Довиждане, жалко, че и мис Мариан не е тука. Предайте й моите най-сърдечни поздрави. Леле, и как можахте да си облечете тази муселинова рокля на точки! Как не ви достраша, че може да се скъса!

След тази окончателна проява на загриженост тя има време само да отправи обичайните любезности на сбогуване към мисис Дженингс, след което мисис Ричардсън предяви претенциите си към компанията на мис Стийл, а Елинор бе оставена насаме с информацията, която щеше да подхранва мислите й за известно време, въпреки че не научи нищо, което да не бе предчувствала или предвиждала в собствените си мисли. В крайна сметка заключи, че женитбата на Люси и Едуард продължаваше да е все така твърдо определена, а моментът, в който тази женитба трябваше да стане — все така твърдо неопределен, както бе очаквала, всичко зависеше от бъдещото му повишение, за което в този момент нямаше никакви изгледи.

Мисис Дженингс изгаряше от нетърпение да чуе новините веднага щом седнаха в каретата, но Елинор не искаше да разпространява толкова нечестно придобита информация и се ограничи само с кратък преразказ на някои подробности, които не биха имали неприятни последици за Люси. Тя каза само, че двамата продължават да бъдат сгодени, а също и как смятат да доведат нещата до успешен край. Думите й предизвикаха у мисис Дженингс съвсем естествена реакция и тя отбеляза:

— Да изчакат, докато той си осигури прехраната! Знае се как ще свърши тази работа — ще почакат една година, и като видят, че по-добре няма да стане, ще се задоволят с петдесетте лири заплата на помощник-свещеник, които ще получава Едуард, както и на малкото, което ще им отпуснат мистър Стийл и мистър Прат. После ще си раждат по едно дете всяка година, и бог да им е на помощ — каква сиромашия ги чака! Трябва да видя с какво мога да им бъда от полза, когато започнат да се обзавеждат. Оня ден си приказвах за две прислужници и двама слуги — не, това няма да стане, трябва да си намерят една по-яка мома да им върши цялата работа. При това положение сестрата на Бети няма да е подходяща за тях.

На следващата сутрин Елинор получи писмо от самата Люси, изпратено чрез градската пощенска служба.

„Бартлетс Билдингс, март

Надявам се, че моята скъпа мис Дашууд ще извини волността, която си позволявам, като й пиша, но зная, че заради приятелските ви чувства към мен, след всички беди, които ни сполетяха напоследък, ще се радвате да чуете някои хубави неща за моя мил Едуард и за мен самата, ето защо ще приключа с извиненията и ще продължа нататък, като ви кажа, слава богу, въпреки ужасните страдания сега и двамата сме добре, и сме по-щастливи от всякога с нашата взаимна любов. Преминахме през много изпитания и жестоко преследване, както много наши приятели имат милостта да твърдят — и не на последно място сред тях сте и вие, за чиято огромна доброта аз ще си спомням винаги, а също и Едуард, на когото разказах за вас. Сигурна съм, че ще е приятно да научите не само вие, но и скъпата мисис Дженингс, че вчера следобед прекарахме с Едуард два щастливи часа заедно, през които се установи, че той не иска и да чуе дори за някаква раздяла, макар че аз искрено настоявах за това, тъй като чувството ми за дълг говореше, че трябва, в името на благоразумието, да настоявам за разваляне на годежа, и наистина щяхме да постъпим така, ако той се бе съгласил, но той каза, че това никога няма да стане, че гневът на майка му не го интересува, щом моята любов е на негова страна. Наистина, перспективите ни при това положение не са блестящи, но трябва да чакаме и да се надяваме на нещо по-добро — не след дълго той ще бъде ръкоположен за свещеник, и аз съм сигурна, че ще си спомните за нас в случай, че имате възможността да разговаряте с някого, който може да предложи работа за Едуард, а и скъпата мисис Дженингс би могла да каже две-три добри думи пред сър Джон или мистър Палмър, или пред някой друг приятел, който ще може да ни помогне. Горката Ан се чувства толкова виновна за това, което направи, макар че го направи само от добри чувства, затова и нищо не й казвам. Надявам се, че мисис Дженингс няма да се затрудни много, ако ни окаже честта да ни посети някоя сутрин ако нашият дом — е по път. Много ще е любезно от нейна страна, а и братовчедките ще се гордеят, че я познават. Листът ми се свършва и това ми напомня да приключвам, затова още веднъж ви моля да предадете моята признателност и уважение на нея, сър Джон и лейди Мидълтън, както и на техните мили деца, когато ги видите; моля ви предайте и моите искрени поздрави на мис Мариан.

Оставам същата — Люси Стийл“

Елинор веднага отгатна истинските намерения на авторката още щом свърши с писмото. Тя го сложи в ръцете на мисис Дженингс, която го прочете на глас и с множество коментари, които изразяваха нейното одобрение и задоволство.

— Много хубаво наистина! И какъв красив почерк има! Е, добре е сторила, че е искала да го освободи от думата му, ако той иска. Ама Люси си е такава.

Горката душичка! От все сърце ми се иска да можех да им намеря някоя служба. И вижте, нарича ме „скъпата мисис Дженингс“. Тя е най-доброто момиче на света, много е хубава, бога ми. А туй изречение е много красиво подредено. Да, да, със сигурност ще отида да ги видя. Като я сравня с всички останали, тя е толкоз мила и внимателна! Благодаря ви, миличка, че ми показахте писмото. Това е най-хубавото писмо, дето някога съм чела, и то е достойно за ума и сърцето на Люси Стийл.

Глава 39

Госпожици Дашууд бяха стояли в града повече от два месеца и с всеки изминат ден нетърпението на Мариан да си иде у дома нарастваше. Тя въздишаше за въздуха, волността и спокойствието на село и мислеше, че ако изобщо на света съществува място, където може да намери покой, това място е Бартън. Елинор не можеше да убеди сестра си колко трудности ще им създаде едно толкова дълго пътуване и разбираше, че то не може да бъде осъществено веднага, иначе нетърпението й да си замине бе не по-малко от това на Мариан. Тя вече бе започнала да обмисля задълбочено начина на заминаването и дори спомена за намеренията си пред гостоприемната им домакиня, която се противопостави на тези намерения с цялото красноречие на своята доброжелателност, тогава възникна един нов план, който се стори на Елинор най-подходящият от всички останали, въпреки че той щеше да ги отложи с няколко седмици завръщането им у дома. Към края на март семейство Палмър си заминаваха за Кливланд по случай великденските празници и Шарлот отправи сърдечна покана към майка си и двете й млади приятелки да им погостуват. Тази покана сама по себе си едва ли би била достатъчна за деликатността на мис Дашууд и нямаше да я приеме, но тя бе подкрепена от искреното и много учтиво настояване на самия мистър Палмър, който коренно си бе променил отношението към тях, след като разбра, че Мариан е нещастна, затова Елинор се съгласи с удоволствие да се отзове на поканата.

Когато каза на сестра си как е постъпила, отначало отговорът на Мариан не бе твърде окуражителен.

— Кливлънд! — извика тя раздразнено, — не, не мога да замина за Кливлънд!

— Ти забравяш — каза меко Елинор, — че той не е толкова близо до… Че не е в съседство с…

— Но е в Съмърсетшир. Не мога да замина за Съмърсетшир — с такова нетърпение бях чакала някога да замина за там… Не, Елинор, не можеш да очакваш от мен такова нещо.

Елинор не искаше да я убеждава колко благоразумно би било да превъзмогне тези свои чувства и се опита да им противопостави само въздействието на други чувства върху нея — тя представи гостуването им в Кливлънд като най-добрият, най-удобният начин да съобщят на майка си, че са на път към дома, на тази толкова любяща майка, при която Мариан така бързаше да се завърне. Това нямаше да ги забави много, тъй като Кливлънд беше едва на няколко мили от Бристол, а оттам до Бартън имаше не повече от един ден път. Слугата на майка им щеше да ги чака и да ги придружи до дома, а и нямаше причини да останат в имението на Палмър повече от седмица, което на практика означаваше, че щеше да си бъдат у дома най-много след три седмици. Тъй като обичта на Мариан към майка й беше много силна, с известни усилия от страна на Елинор тази обич все пак взе връх над въображаемите пречки, които Мариан бе изложила отначало.

Мисис Дженингс беше толкова далеч от мисълта, че гостенките може да й дотегнат, та от все сърце се опита да ги покани след гостуването в Кливлънд пак да се върнат в Лондон при нея. Елинор й беше дълбоко признателна за този мил жест, но отказа да промени намеренията си и след одобрението на майка си тя се залови с подготовката на пътуването, докато в това време Мариан потърси разтуха в чертаенето на график с часовете, които я разделяха от завръщането й в Бартън.

— А, полковник! Не знам какво ще правим с вас двамата без госпожици Дашууд, — обърна се към него мисис Дженингс още първия път, когато той се отби у тях след решението заминаване, — защото те така твърдо са решили да си ходят у дома след гостуването у Палмър, и колко самотно ще ми бъде, като се върна тук! Господи! Ще си стоим мрачно с вас двамката тук и ще се гледаме като котараци.

Мисис Дженингс вероятно таеше известни надежди, че с тази жестока сцена на предстояща скука ще го подтикне да направи такова предложение, което ще го спаси от досадата, и ако има нещо вярно в това, не след дълго старата дама имаше основания да мисли, че е постигнала целта си, защото по едно време Елинор отиде до прозореца да огледа по-добре размерите на един отпечатък, който рисуваше за своята приятелка и полковникът я последва с многозначително изражение на лицето. Така двамата поприказваха сами в продължение на няколко минути. Макар че мисис Дженингс беше твърде достойна, за да ги подслушва, и за да избегне дори случайно доловена дума, тя си смени мястото и седна до пианото, на което Мариан свиреше в момента, резултатът от този разговор не убягна от зоркия поглед на старата дама — не можеше да не забележи как Елинор видимо се развълнува и пребледня и беше прекалено напрегната, за да продължи заниманието си. Още едно упование на надеждите й бе дадено в случайно доловените думи на полковника, които стигнаха до слуха й по време на една пауза в музиката — Брандън се извиняваше за лошото състояние на къщата си. Това вече изключваше всякакво съмнение. Тя се почуди наистина доколко уместно е от негова страна да каже такова нещо, но реши, че е по-скоро въпрос на етикет. Мисис Дженингс не можа да разбере какво отговори Елинор, но по устните й успя да долови, че състоянието на къщата не е от значение и старата дама я поздрави от все сърце за тази проява на достойнство. През следващите няколко минути не успя да долови дори сричка, когато при една съвсем навременна пауза в изпълнението на Мариан чу полковникът да казва съвсем спокойно: