— Аз се опасявам, че няма да стане много скоро.

Тази толкова неподходяща за един влюбен реплика я стресна и изненада, и тъкмо се канеше да извика: „Боже! И какво ви пречи?“, когато овладя порива си и се ограничи само с едно кратко възклицание:

— Колко странно! Със сигурност не му трябва да изчаква, докато порасне.

Това отлагане обаче ни най-малко не унизи или наскърби неговата събеседница, защото малко след това те приключиха разговора си и преди да се отправят в различни посоки, мисис Дженингс съвсем ясно чу Елинор да казва развълнувано:

— Ще ви бъда много признателна завинаги.

Тази признателност много зарадва старата дама и тя само се изненада малко, че след тези думи полковникът трябваше да си тръгне, което той побърза да направи веднага и то така хладнокръвно, без дори да отговори на Елинор по подобаващ начин! Не можеше да допусне, че от нейния стар приятел би излязъл толкова равнодушен ухажор.

А това, което всъщност се случи, беше следното:

— Чух за несправедливото отношение, на което е бил подложен вашият приятел мистър Ферърс от страна на семейството си — каза той с дълбоко съчувствие — и ако съм разбрал правилно, той е бил отхвърлен от тях заради твърдото си решение да не разваля годежа си с една достойна млада жена. Правилно ли съм разбрал? Така ли е?

Елинор му каза, че е така.

— Каква жестокост, каква неразумна жестокост — отвърна той разчувстван, — ужасно е да разделиш или дори да се опиташ да разделиш двама млади, които са влюбени един в друг от толкова време. Мисис Ферърс вероятно не разбира какво прави и какви последици може да има това за нейния син. Срещал съм два-три пъти мистър Ферърс в къщата на Харли Стрийт и той много ми допада. Не е от онези младежи, които човек може да опознае отблизо за кратко време, но успях да видя в него достатъчно, заради което му желая да постигне собственото си щастие, още повече, че съм ваш приятел. Доколкото разбирам, той има намерение да бъде ръкоположен в свещенически сан. Бихте ли били така добра да му съобщите, че мястото в Делафорд се освободи наскоро — научих това от днешната поща, и че той може да го заеме, ако го прецени като подходящо — за съжаление обаче, при тези злощастни обстоятелства той несъмнено ще трябва да го приеме, независимо от преценката си. Само ми се искаше този пост да е малко по-изгоден. Мястото е за пастор на енория и не е много добре платено, мисля че предишният свещеник не взимаше повече от двеста лири годишно, и макар че има възможност за известно увеличение, аз се опасявам, че не е доход, с който човек може спокойно да се издържа. Това обаче е единственото, което мога да предложа, и му го предоставям с удоволствие. Моля ви да го уверите в това.

Едва ли предложение за женитба от страна на полковника би смаяло Елинор така, както се почувства тя от характера на подобна мисия. Само преди два дни бе мислила, че за Едуард е почти невъзможно да си намери работа, а сега се откриваше подобна възможност и благодарение на нея можеше да се ожени веднага, а от всички хора на този свят именно тя беше натоварена със задачата да му съобщи за това! Вълнението й, което мисис Дженингс приписа на съвсем друга причина, беше предизвикано не толкова от дребнава корист или неприятни усещания, колкото от преклонението й пред този жест на щедрост и добронамереност, както и от благодарността й за приятелските чувства на полковника, защото постъпката му бе изразена с такава топлота и продиктувана именно от такива чувства и благородство на характера. Тя му благодари от цялата си душа и убедена, че Едуард заслужава това, тя каза на полковника колко високо цени нравствеността и характера на мистър Ферърс, след което обеща да изпълни тази задача в случай, че полковникът действително желае да отстъпи на друг изпълнението на толкова приятна мисия. В същото време Елинор си мислеше, че едва ли някой друг би бил по-подходящ от полковника за това. С други думи, тя с радост би се отървала от съобщаването на подобна новина, защото не искаше да наранява Едуард с чувство на признателност точно към нея, но воден от подобна деликатност, полковникът отхвърли идеята да каже лично на Едуард за своето предложение, а и така му се искаше именно тя да го направи, че не след дълго Елинор бе принудена да преустанови спора. Тя мислеше, че Едуард все още е в града и за щастие помнеше адреса му, който мис Стийл — бе дала. Можеше да му съобщи новината още същия ден. След като разрешиха по този начин въпроса, полковникът й каза, че би се чувствал облагодетелстван от съседството с толкова добър и достоен човек, след което със съжаление добави, че къщата е малка и не представлява нищо особено, недостатък, който според очакванията на мисис Дженингс, Елинор прецени като съвсем несъществен, поне що се отнася до размерите.

— Не мисля, за тях една малка къща ще представлява неудобство — каза тя, — защото тя ще отговаря на броя на членовете в семейството, а също и на техните доходи.

Полковникът се изненада от думите й, защото едва сега разбра колко е убедена, че те ще се оженят веднага щом научат за предложението му, и защото не смяташе, че издръжката от мястото в Делафорд ще бъде достатъчна, за да може човек с неговия начин на живот да поеме рисковете от евентуална женитба. Той й изказа съображенията си.

— От мястото на енорийски свещеник мистър Ферърс може спокойно да се издържа, но само като ерген. То няма да му осигурява достатъчно, за да може да се ожени. Съжалявам, че моето покровителство се простира само до тук и едва ли мога да направя нещо повече, колкото и да ми се иска. Ако ми се удаде някоя непредвидена възможност да му бъда от полза, ще трябва много силно да съм си променил мнението за него, ако не направя всичко по силите си, за да му помогна така, както ми се ще да му помогна още сега. Всъщност това, което му предлагам, не е кой знае какво, защото твърде малко му помага в осъществяването на неговата цел — да постигне своето щастие. Ще трябва да отложи доста женитбата си, или поне аз се опасявам, че тя няма да стане много скоро.

Това именно изречение недоразбра мисис Дженингс и то съвсем справедливо нарани деликатността на чувствата й, ала след като ви разказах за онова, което всъщност се случи до прозореца между полковника и Елинор, мисис Дженингс чу младата дама да му благодари на раздяла и макар че в държанието им, общо взето, нямаше кой знае каква чувственост, пък и тя не бе изразена както трябва, старата дама все пак я прие като предизвикана от предложение за женитба.

Глава 40

— Е, мис Дашууд — каза мисис Дженингс и се усмихна разбиращо веднага след като господинът си отиде, — не ви питам какво ви каза полковникът, въпреки че, честна дума, наистина се опитах да не ви подслушвам, все пак не се сдържах и успях да подразбера това-онова. Мога да ви уверя, че никога не съм била толкова доволна и от все сърце ви желая много радост.

— Благодаря ви, госпожо, — отговори Елинор. — За мен това наистина е голяма радост и чувствам с цялата си душа колко добър човек е полковникът. Няма много хора, които на негово място щяха, да направят това, което направи той. Малцина имат сърце, което да е изпълнено с такова чувство на състрадание! Никога през живота си не съм била така изненадана.

— Господи! Толкова сте скромна, мила моя! Аз пък не се изненадах ни най-малко, защото напоследък често си мисля, че точно такова нещо трябваше и да се очаква.

— Ръководили сте се от това, че добре познавате благородството на неговия характер, но дори и вие ни можехте да предвидите, че съвсем скоро ще се появи такава възможност.

— Възможност! — повтори мисис Дженингс. — Що се отнася до възможност, щом един мъж се е решил, рано или късно ще намери възможност. Е, скъпа моя, още веднъж ви пожелавам много радост, и ако на този свят никога не е имало по-щастлива двойка, съвсем скоро вече ще знам къде я търся.

— Предполагам, че ще я потърсите в Делафорд — каза Елинор и се усмихна бегло.

— Ами да, миличка, точно така. А това, дето ви разправяше, че къщата не била хубава, не знам какво искаше да каже полковникът, ама аз съм я виждала и трябва да ви кажа, че е прекрасна.

— Той казва, че трябва да се направи ремонт.

— Е, и кой е виновен за това? Защо не вземе да я оправи? Кой, ако не той самият, трябва да свърши това?

Тук бяха прекъснати от прислужника, който влезе да съобщи, че каретата е готова и мисис Дженингс веднага се накани да излиза и каза:

— Е, миличка, трябва да изляза, преди да съм ви казала и половината от това, дето имам да ви казвам. Нищо, довечера ще си поговорим надълго и нашироко, защото ще можем да останем самички. Не ви моля да дойдете с мене, защото предполагам, че мислите ви ще бъдат твърде заети, за да ми правите компания, а и освен това сигурно бързате да го кажете и на сестра си.

Мариан беше излязла от стаята още преди разговора между Елинор и мисис Дженингс.

— Разбира се, госпожо, ще й разкажа за всичко, но засега не искам да знае никой друг.

— О, добре тогава, — каза мисис Дженингс много разочарована. — Значи, не искате да кажа дори на Люси, защото днес имам път чак до Холборн.

— Не, госпожо, не го казвайте дори и на нея, защото не ще бъде от съществено значение, ако разбере един ден по-късно и мисля, че никой не бива да знае, докато не пиша на мистър Ферърс. Веднага ще го направя. Важно е той да го научи веднага, защото е тясно свързано с ръкополагането му за свещеник.

Тези думи изумиха мисис Дженингс. Тя не можеше да разбере защо е необходимо да се пише на мистър Ферърс толкова спешно. След като поразмисли, тя усети как я осени една щастлива мисъл, и възкликна:

— О, сега разбирам! Значи, мистър Ферърс трябва да свърши тази работа. Е, толкова по-добре за него. Така си е, трябва бързо да го ръкоположат и аз много се радвам, че отношенията между вас толкова са напреднали. Но, миличка, не е ли малко необичайно това? Не е ли редно полковникът сам да му пише? Точно той ви трябва.

Отначало Елинор не разбираше какво точно има предвид мисис Дженингс и дори не смяташе, че си заслужава труда да я попита, затова се ограничи само с отговор на последната й забележка:

— Полковник Брандън е много деликатен човек и би искал някой друг да съобщи на мистър Ферърс за неговите намерения.

— И така, вие сте принудена да го направите. Е, и това ако не е доста странна проява на деликатност! Няма да ви притеснявам повече — каза тя, като видя, че Елинор се готви да пише, — вие най-добре си знаете какво да правите. Довиждане, миличка. Не съм чувала по-добра новина, откакто роди Шарлот.

Тъкмо се канеше да тръгне, когато се обърна за малко и каза:

— Мислех си за сестрата на Бети, миличка. Много ще ми е драго, ако й намеря добра господарка. Не мога да кажа обаче дали от нея ще стане добра камериерка. Чудесна прислужница е, и освен това шие много хубаво. Както и да е, ще можете да размислите за всичко това на спокойствие.

— Разбира се, госпожо, — отговори Елинор, без да е чула и една дума от това, което каза мисис Дженингс, тъй като изгаряше от нетърпение по-скоро да остане сама, отколкото да бъде господарка на когото и да било.

Единственото, което я занимаваше в момента, беше как да започне, как да изрази съобщението си в писмото до Едуард. За всеки друг това би било най-лесното нещо на света, но обстоятелствата помежду им бяха такива, че усложняваха значително задачата й. Тя се опасяваше, че може да каже или прекалено много, или пък съвсем недостатъчно, и продължаваше да седи замислена с писалка в ръка, когато бе прекъсната от влизането на самия Едуард.

Той идваше да се сбогува и бе срещнал мисис Дженингс на входа, докато тя отивала към каретата си, извинила му се, че не може да остане и му казала да се качи горе при мис Дашууд, която имала да му казва нещо много специално.

Преди той да влезе, с цялата си обърканост Елинор тъкмо се поздравяваше, че все пак ще й е много по-лесно да му съобщи на хартия каквото трябва, отколкото устно в негово присъствие — и точно в този миг влезе нейният гост, което налагаше Елинор да направи върховно усилие над себе си. Внезапното му появяване я изпълни със страшен смут и огромна изненада. Не беше го виждала от времето, когато никой не знаеше за тайния му годеж и той самият не предполагаше, че на нея е известен този факт. В продължение на няколко минути тя се почувства изключително притеснена от всичко това, както и от съобщението, което трябваше да му предаде. Той също бе много смутен и двамата стояха така, в едно многообещаващо още по-голям смут положение. Той дори не можа да си спомни дали още с влизането си се е извинил за безпокойството, което й причинява с присъствието си и за всеки случай реши да се извини отново веднага, щом се съвзе достатъчно, за да вземе стол и да си възвърне дар слово.