— Мисис Дженингс ми каза — рече той, — че сте искали да говорите с мене — или поне аз така я разбрах, иначе не бих нахълтал така при вас, макар че, за мен би било много неприятно, ако трябваше да напусна Лондон, без да се сбогувам с вас и сестра ви, особено като знам, че няма да ме има доста време, вероятността да се видим скоро едва ли е голяма. Утре заминавам за Оксфорд.

— Не биваше да си тръгвате — каза Елинор, която бе успяла да се съвземе и бе твърдо решена да се отърве по-скоро от нещо, което много я плашеше, — без нашите най-добри благопожелания, дори и да не можехме да ги изразим лично. Мисис Дженингс е била съвсем права, като ви е поканила да влезете. Имам да ви казвам нещо важно и тъкмо се канех да ви пиша. Натоварена съм с една много приятна задача — при тези думи дишането й се учести много повече от обикновено. — Преди десетина минути тук беше полковник Брандън, който ме помоли да ви предам, че е научил за предстоящото ви ръкополагане за свещеник и че с удоволствие ви предлага мястото на енорийски свещеник в Делафорд, което тъкмо сега е свободно, единственото, което би искал той, е условията да бяха по-изгодни за вас. Позволете ми да ви поздравя, че в негово лице имате толкова уважаван и здравомислещ човек за приятел и също като него бих искала да ви кажа, че възнаграждението, което е около двеста лири годишно, ми се иска да е по-значително, за да можете да разчитате на тези пари като на нещо повече от временна издръжка, за да… С други думи, да можете да разчитате на тях дотолкова, доколкото те ще ви помогнат да постигнете своето щастие.

Не се знае как се почувства Едуард в този момент, защото не можа да каже и дума дори, а и не можеше да се очаква, че някой друг ще каже тази дума вместо него. Само очите му издаваха огромното изумление, което бе неизбежният резултат от една толкова неочаквана и непредвидима новина. Той успя само да отрони:

— Полковник Брандън!

— Да — продължи Елинор още по-решително, тъй като най-страшното бе вече зад гърба й, — в знак на своята тревога заради всичко онова, което ви сполетя напоследък и заради жестокото положение, в което ви постави несправедливото отношение на собственото ви семейство, и аз мисля, че тази тревога споделят всичките ви приятели, включително Мариан и аз, а също и като доказателство за това колко ви цени по принцип, и в частност — за одобрението му на начина, по който сте се държали в този конкретен случай.

— Полковник Брандън ми осигурява работа? Възможно ли е това?

— Учудва ви това, че след жестокостта на собствените ви роднини трябва да очаквате приятелски чувства от страна на други хора.

— Не — отговори той в миг на внезапно просветление, — не и от ваша страна, защото не мога да не видя, че дължа всичко на вас и на вашата доброта. Чувствам го… бих искал да мога и да го изразя с думи… е, вие знаете, че не бива много по приказките.

— В това отношение съвсем не сте прав. Мога да ви уверя, че всичко това дължите на самия себе си или почти само на самия себе си и на собствените си достойнства, а също и на това, че полковникът цени високо тези достойнства. Аз нямам нищо общо с всичко това. Дори не знаех, че мястото е свободно, докато той самият не ми каза, не знаех дори, че той е в състояние да ви предложи нещо подобно. Може би му е доставило още по-голямо удоволствие това, че сте мой приятел, че сте приятел на цялото семейство всъщност, но честна дума, не ми дължите нищо.

В интерес на истината тя трябваше да признае и известен дял собствено участие, но така не й се искаше да изглежда като благодетелка в очите му, че изрази всичко това толкова колебливо, за да може той да си мисли за нейния дял по-скоро като за измислица на собственото си въображение. Дълго време след като Елинор бе престанала да говори, той остана дълбоко замислен, и накрая каза с видимо усилие:

— Изглежда, полковник Брандън е много достоен и уважаван човек. Така казват всички, а съм чувал и брат ви да говори за него в този дух. Полковникът без съмнение е много чувствителен човек и се държи като истински джентълмен.

— Така е — отговори Елинор, — мисля, че като го опознаете по-добре, сам ще се убедите, че е вярно това, което казват за него, а и вие ще бъдете близки съседи (доколкото зная, къщата на пастора е разположена почти непосредствено до имението), така че е много важно той да е такъв човек.

Едуард не отговори, но когато тя извърна глава, в отправения към нея поглед се четеше толкова дълбоко чувство, откровение и тъга, сякаш искаше да й каже, че би предпочел двете къщи да не бяха така близко една до друга.

— Доколкото знам, квартирата на полковник Брандън е на Сейнт Джеймс Стрийт, нали? — каза след малко той и се надигна от стола.

Елинор му каза номера на къщата.

— Трябва да побързам, за да му изразя своята благодарност, тъй като вие не ми позволявате да я поднеса на вас, и да го уверя, че той ме направи… Че благодарение на него сега съм един много щастлив човек.

Елинор не се опита да го задържи и те се разделиха, след като от нейна страна бяха изразени искрени благопожелания за щастие, независимо от промените в неговото положение, и от негова — по-скоро опит да й отвърне със същата доброжелателност, отколкото да я изрази с думи.

— Когато следващият път го видя — каза си Елинор, докато затваряше вратата след него, — той ще бъде вече съпруг на Люси.

Изпълнена с подобни приятни очаквания, тя седна да размисли върху миналото, да си спомни кой какво е казал, да се помъчи да вникне в чувствата на Едуард и разбира се, да се вглъби в собствената си неудовлетвореност.

Мисис Дженингс се върна от посещението си у хора, които преди не бе познавала и за които следователно имаше да казва много неща, но беше така обсебена от важната тайна, която знаеше, че не можеше да говори за нищо друго и започна да говори за нея веднага щом се появи Елинор.

— Е, миличка — извика тя, — изпратих ви онзи младеж сутринта. Нали съм постъпила правилно? Предполагам, че съм ви улеснила. Той не изрази желание да отхвърли предложението ви, нали?

— Не, госпожо, а и нямаше такава вероятност.

— Е, и кога ще бъде готов? Като че ли всичко зависи от това.

— Така е наистина, — отговори Елинор, — но аз не разбирам нищо от тези формалности и едва ли мога да кажа кога ще стане това, нито пък знам каква е предварителната подготовка, но предполагам, че след два-три месеца ще бъде ръкоположен.

— Два-три месеца! — извика мисис Дженингс. — Боже, мила, как спокойно говорите за това! А и как може полковникът да чака толкова време! Бог да ми е на помощ! Сигурна съм, че на ваше място бих изгаряла от нетърпение. И макар че човек много би искал да направи услуга на горкия мистър Ферърс, не мисля, че си заслужава да го чакате още два-три месеца. Ами да, трябва да намерите някой друг, който ще свърши работа — някой, който вече е ръкоположен.

— Уважаема госпожо — каза Елинор, — не разбирам за какво говорите. Единствената цел на полковник Брандън е да бъде от помощ на мистър Ферърс.

— Бог да ви благослови, миличка! Сигурно не искате да повярвам, че полковникът се жени за вас само за да даде десет гвинеи на мистър Ферърс!

След тези думи заблудата й не можеше да не бъде разбулена, нещата бяха обяснени съвсем ясно и двете много се забавляваха, а и веселието на нито една от тях не бе помрачено за момента, защото мисис Дженингс само смени един вид удоволствие с друг, без да се отказва от очакванията си за първия.

— Ами да, къщата на пастора наистина е малка — каза тя след първия изблик на изненада и задоволство, — и действително може да се нуждае от ремонт, но аз си помислих, че полковникът се извинява за състоянието на своята къща, а доколкото знам, в нея има пет стаи само на първия етаж и икономът веднъж ми рече, че побира петнайсет легла! И то да се извинява пред вас, дето живеете в Бартън Котидж! Стори ми се доста смешно. Но, миличка, трябва да подсетим полковника да пооправи къщата на пастора, и то още преди Люси да се е нанесла там.

— Но полковник Брандън не мисли, че заплатата ще е достатъчна, че да му позволи да мисли за брак.

— Полковникът е твърде разглезен, миличка, и смята че само защото самият той живее с две хиляди лири годишно, никой друг не може да се ожени с по-малко. Можете да ми вярвате, че живот и здраве, аз ще съм на гости в пасторската къща още преди Архангеловден, а това няма да стане, ако Люси не е там.

Елинор беше на съвсем различно мнение по въпроса, защото смяташе, че е възможно да изчакват и още нещо.

Глава 41

Едуард благодари на полковник Брандън и побърза да сподели радостта си с Люси. Тази радост така бе преживявана по целия път до Бартлетс Билдингс, че още на другия ден Люси спокойно можеше да разкаже на дошлата да я поздрави мисис Дженингс как никога преди не го била виждала в такова приповдигнато настроение.

Поне нейното щастие и настроение бяха безспорни и тя от все сърце се присъедини към очакванията на мисис Дженингс да се настани в къщата на пастора в Делафорд още преди деня на свети Архангел Михаил. Люси далеч не бе така тесногръда, че да не признае на Елинор заслугата за това щастие, както би искал самият Едуард и годеницата му говореше за нея с такава топлота и признателност, сякаш дължеше тази заслуга само на нея и откровено призна, че дори не е нужно Елинор да бъде молена за нещо — и сега, и в бъдеще тя ще прави всичко възможно за тяхно добро, защото няма нищо на света, което да не е готова стори за високо ценени от нея хора. Що се отнася до полковник Брандън, Люси не само бе готова да му се покланя като на светец, но и бе дълбоко загрижена всички да се отнасят към него по същия начин, а най-вече се тревожеше от възможността за нарастването на десятъка от земите му. Люси тайничко се надяваше в да се възползва в Делафорд колкото се може повече от неговата прислуга, карета, пилета и добитък.



Беше минала около седмица след посещението на Джон Дашууд на Бъркли Стрийт и оттогава никой не беше чувал нищо за неразположението на жена му, затова Елинор се почувства задължена не само да се осведоми за състоянието й, но дори да й отиде на гости. Това посещение не й беше много по сърце, а и сестра й и мисис Дженингс не сметнаха да я насърчат в това отношение. Мариан не се задоволи само с категоричен отказ да я придружи, но се опита да спре и Елинор, а мисис Дженингс така мразеше жената на Джон, че не можа да превъзмогне силното си нежелание да я посети, въпреки че беше любопитна да я види как изглежда след неразположението и много й се искаше да я засегне, като вземе страната на Едуард; все пак каретата й бе винаги на разположение на младите дами и Елинор тръгна на гости сама, без никакво желание и изложена на риска да се окаже насаме с жена, която никой нямаше особени причини да харесва.

Казаха й, че мисис Дашууд не може да я приеме, но още преди каретата да потегли в обратна посока, от къщата случайно излезе съпругът й. Той изрази удоволствието си от срещата с Елинор, каза й че тъкмо се канел да отиде на Бъркли Стрийт и я покани да влезе, след като я увери колко ще се радва Фани да се види с нея.

Те се качиха по стълбите и влязоха в гостната. Там нямаше никой.

— Фани си е в стаята, предполагам — каза той, — след малко ще отида при нея и съм съвсем сигурен, че тя няма да има нищо против да те види, ама наистина нищо. Особено пък сега, но както и да е, двете с Мариан винаги сте били нейни любимки. Защо не дойде и Мариан?

Елинор я извини, както можа.

— Съжалявам, че идваш сама — отговори той, — защото имам да ви казвам много неща. Вярно ли е това, което се приказва за предложеното от полковник Брандън място? Той наистина ли го дава на Едуард? Случайно вчера дочух нещо, и тъкмо се канех специално да дойда да ви питам.

— Съвсем вярно, полковник Брандън предлага на Едуард мястото в Делафорд.

— Нима! Е, това е направо изумително! Не са роднини, между тях няма никаква връзка, а заплатите на тези постове напоследък дават доста добри доходи! И колко може да се вземе оттам?

— Около двеста лири годишно.

— Много добре, като се има предвид тази основа за следващия пастор… Вероятно предишният е бил стар и болнав, предполагали са, че скоро ще освободи мястото и въпреки това не може да не си е докарвал поне четиристотин. И как така не са разрешили този въпрос още преди да почине предишният свещеник? Сега вече е късно да се продаде това място наистина, ама човек като полковника, който е толкова благоразумен… Чудно ми е как може да прояви такава липса на предвидливост по толкова обикновен, толкова естествен въпрос! Е, убеден съм, че почти всеки човек е доста непоследователен. — Той се овладя и продължи: — Мисля, че е станало точно така. Едуард ще може да остане на това място само докато полковникът го продаде на някой по-стар свещеник. Да, да, няма начин да не е така, можеш да бъдеш сигурна в това.