Къщата бе просторна и модерна, разположена върху полегата морава. Нямаше парк, но затова пък имаше достатъчно място за разходки и игри, и както е редно за едно толкова важно място, не можеше без градина с декоративни храсти и пътечки от дърво, а посипана със ситен чакъл алея извиваше около нивите и стигаше до предната част на къщата. Из моравата се виждаше някое и друго дръвче, а самият дом бе закрилян от борове, акации и самодивски дървета, чийто плътен зелен параван, изпъстрен тук-там с тополи, прикриваше къщата от чуждите погледи.

Когато пристъпи в къщата, сърцето на Мариан се разтуптя при мисълта, че е само на осемдесет мили разстояние от Бартън и на по-малко от трийсет от Коум Магна и докато другите се суетяха около Шарлот и детето, която го показваше на иконома, тя не бе стояла и пет минути в къщата, когато излезе незабелязано и тръгна из лъкатушещите пътечки между храстите, които тъкмо започваха да се разпукват и да привличат погледа с красотата си. Мариан стигна до един гръцки храм откъдето погледът се свободно рееше по околния пейзаж и в югоизточна посока се спираше върху гиздавите планински вериги на хоризонта. Тя ясно си представяше, че нейде зад техните върхове се намира Коум Магна.

В тези безценни мигове на уединение със своята мъка Мариан намираше утеха в сълзите, бликнали при мисълта, че е все още в Кливланд. Върна се в къщата по друг път, изпълнена от радостното усещане за волността на природата и от щастието да се скита на воля в усамотението на нейната пищност и реши да прекара колкото се може повече от гостуването си при семейство Палмър в самотата на подобни разходки.

Върна се тъкмо в момента, когато другите излизаха на разходка из близката околност, и времето до обяда отлетя незабелязано в обикаляне из зеленчуковата градина, съзерцание на цъфналите храсти по стените и оплакванията на градинаря от главнята и листните въшки; залисаха се в оранжерията и там се разбра, че любимите растения на Шарлот са загинали поради това, че са извадени навън твърде рано и са били попарени от сланата и този факт не можеше да не разсмее Шарлот. След което отидоха в птичия двор и тя откри нов повод за веселие в огорчението на млекарката от това, че лисица отмъквала кокошките, че те си зарязвали полозите или че всичките пиленца от някое многообещаващо ново люпило измрели.

Утрото беше чудесно и нямаше никакви изгледи, че ще вали, което накара Мариан да си мисли, че ще е все такова, докато са в Кливланд. Затова много се изненада, когато след обяда заваля дъжд, който и й попречи да излезе. Много й се искаше по здрач да отиде отново до гръцкия храм и да пообиколи наоколо. Все пак една студена и влажна привечер не би могла да я спре, ако не беше силният и продължителен дъжд, заради който дори тя не би могла да си представи вечерта като приятна и достатъчно суха за разходки.

Компанията не беше голяма и времето им минаваше неспокойно и бавно. Мисис Палмър се занимаваше с бебето, а мисис Дженингс — с плетивото си. Говореха за познатите си в града, уреждаха ангажиментите на лейди Мидълтън и се питаха дали мистър Палмър и полковникът ще могат да минат през Ридинг още тази вечер. Елинор не се интересуваше от тези неща, но все пак взимаше участие в техния разговор, а Мариан, която усещаше по нюх къде е библиотеката във всяка къща, макар и обикновено пренебрегната от семейството, не след дълго се върна с книга в ръка.

Всички се чувстваха като у дома си, защото благодарение на вечно доброто разположение на духа на мисис Палмър не им липсваше нищо. Нейната топлота и откровеност напълно компенсираха липсата на такт и изтънченост, която нерядко проличаваше в липсата й на добро възпитание, но тя бе толкова мила и хубава, че й прощаваха всичко, дори очевидния недостиг на остър ум, защото тя не бе самонадеяна и този недостатък у нея не можеше да бъде неприятен. Дори Елинор можеше да й прости всичко, освен смеха.

Двамата господа пристигнаха късно след вечеря на другия ден и присъствието им представляваше приятно увеличение в числеността на компанията и беше добре дошло за разнообразието на теми за разговор, които съвсем бяха намалели благодарение на прекараната вкъщи дъждовна сутрин.

Елинор беше виждала мистър Палмър толкова рядко и при това се бе нагледала на какви ли не обноски и отношение от негова страна към себе си и сестра си, че не знаеше какво може да очаква от него сега в кръга на собственото му семейство. Скоро се разбра, че към гостите си той се държи като съвършен джентълмен и само понякога си позволяваше известна грубост към жена си и тъща си. Компанията му можеше да бъде много приятна и единственото, което му пречеше винаги да бъде такъв, беше силната склонност да се възприема за нещо повече не само в сравнение с мисис Дженингс и жена си, но и с болшинството хора като цяло. Доколкото Елинор можеше да го прецени във всяко друго отношение, характерът и навиците му не се отличаваха с нещо необичайно за човек от неговия пол и на неговата възраст. На масата имаше приятни маниери, а привичките му не бяха твърдо установени. Обичаше детето си, макар че не бе склонен да призна това; сутрин си губеше времето в игра на билярд, макар че трябваше да посвети това време на работата си. Все пак той й харесваше повече, отколкото бе очаквала, и вътрешно не съжаляваше ни най-малко, че не го харесва повече по принцип, не съжаляваше и че в мнението си за него се оставяше да бъде подведена до известна степен от неговото епикурейство, егоизъм и самолюбие, като го сравняваше в спомените си с великодушния характер, простичките вкусове и плахата изява на чувствата у Едуард.

За Едуард, или поне за това, което я интересуваше във връзка с Едуард, научаваше понякога по нещо от полковник Брандън, който наскоро бе ходил в Дорсетшир. Полковникът я приемаше като своя довереница, приятелка на мисис Дженингс и незаинтересована страна по отношение на самия Едуард, поради което й говореше надълго и нашироко за пасторската къща в Делафорд и за нейните неудобства, а също и за плановете си как да я подобри. В това отношение, както и във всяко друго, държанието му към Елинор, охотата, с която разговаряше с нея след десетдневна раздяла и интересът му към нейното мнение можеха да оправдаят с лекота увереността на мисис Дженингс, че е влюбен в Елинор, а дори и самата Елинор можеше да заподозре подобно нещо, ако не бе твърдо убедена в чувствата му към Мариан. Ако не беше мисис Дженингс, подобна мисъл дори не би й минала през ум; все пак тя се смяташе за много по-наблюдателна от нея и докато старата дама виждаше само държанието му, Елинор виждаше в очите му загриженост при всеки отправен към Мариан поглед — той се питаше какво чувства тя и дали заради тежката й настинка не я боли гърлото, но понеже мъката му не бе изразена с думи, мисис Дженингс изобщо не я забелязваше, тя просто не виждаше колко бързо откликват чувствата му на всичко, свързано с Мариан, както и безпричинните му тревоги на влюбен.

На третия и четвъртия ден от престоя си в Кливланд Мариан бе предприела две дълги самотни разходки по здрач. Тя бе ходила не само по сухите и покрити с чакъл пътечки в градината, а из най-отдалечените кътчета на цялата околност, където всичко беше много по-диво, растяха най-старите дървета и тревата беше висока и влажна. Дори беше проявила неблагоразумието да остане дълго време с мокри обувки и чорапи, поради което успя да настине жестоко. В продължение на ден-два тя се опита да омаловажи настинката си и дори отричаше, че не е добре, отричаше както пред самата себе си, така и пред всички останали, които я питаха загрижено как се чувства, като гледаха увеличаващите се признаци на болестта. Всички я съветваха какво да направи, но както обикновено, тя отклоняваше съветите им. Смяташе, че въпреки температурата, кашлицата, възпаленото гърло и болките в главата и крайниците, един хубав сън щеше да я излекува напълно, и когато все пак склони да си легне, Елинор едва успя да я убеди, че трябва да опита едно-две от нейните простички лекарства.

Глава 43

На другия ден Мариан стана по същото време, както обикновено, на всички въпроси как се чувства отговори, че е по-добре и дори се опита да докаже това, като се зае с обичайните си занимания. Но след като прекара целия ден седнала до огъня, разтреперана и с книга в ръка, от която не можа да прочете нито ред, или пък отпусната и безсилна на дивана, стана съвсем ясно, че не може и да се издума за някакво подобрение. Тя ставаше все по-зле и по-зле, и когато склони все пак да си легне, полковник Брандън беше изненадан от спокойствието на сестра й. Въпреки че Елинор през целия ден не се откъсна от Мариан и непрекъснато се грижеше за нея, и тя, като самата Мариан, не беше истински уплашена и смяташе, че с малко лекарства привечер и с един хубав сън всичко ще се оправи.

И двете обаче бяха разочаровани в очакванията си от последвалата неспокойна и трескава нощ и когато Мариан се насили да стане, а после призна, че не може да стои на краката си, Елинор бе готова да последва съвета на мисис Дженингс и да изпратят за аптекаря, който лекуваше семейство Палмър.

Човекът дойде и прегледа болната и макар че успокои мис Дашууд, че след няколко дни сестра й ще се възстанови, все пак беше длъжен да каже, че треската на Мариан му прилича на начало на тиф; дори си позволи да изрече думата „заразен“, от което мисис Палмър мигновено се разтревожи за бебето. От самото начало мисис Дженингс бе погледнала по-сериозно на болестта, отколкото Елинор, и сега прие много тревожно думите на мистър Харис. Тя се съгласи с Шарлот, че имат основания да се страхуват и да вземат всички предпазни мерки, дори настоя дъщеря й да замине с бебето колкото се може по-скоро и мистър Палмър, който не смяташе опасенията им за основателни, все пак не можа да се противопостави на тревогата и настойчивостта на жена си. Решиха, че тя трябва да замине и само час след посещението на мистър Харис бебето, бавачката и мисис Палмър вече бяха на път към една близка роднина на мъжа й, която живееше на няколко мили отвъд Бат. По настойчива молба на мисис Палмър съпругът й също трябваше да отиде при тях след ден-два, дори искаше и майка й да замине с нея. Но мисис Дженингс отклони поканата и твърдо заяви, че няма да мръдне от Кливланд, докато Мариан не се оправи и ще се опита с всички сили да я върне на майка й в такова състояние, в което я бе взела от нея. Елинор не можеше да не оцени нейната загриженост и милостивото й сърце и от този момент нататък истински я заобича, още повече, че старата дама охотно й помагаше във всичко, делеше с нея умората и тревогите, а и поради по-големия си опит в гледането на болни често беше много по-полезна за Мариан, отколкото самата Елинор.

Бедната Мариан, отпусната и останала без сили от болестта, вече чувстваше болки по цялото тяло и не можеше да се надява, че ще се оправи на следващия ден; тя се разболяваше още повече от мисълта, че идващият ден няма да й донесе нищо друго, освен нова болка, защото тогава трябваше да си тръгнат за дома и придружени от прислужника на мисис Дженингс, трябваше да изненадат майка си сутринта на втория ден. Мариан почти не говореше, само се оплака, че се налага да отложат пътуването, макар че Елинор се опита да повдигне духа й и да я убеди, в нещо, в което вярваше и тя самата — че няма да се бавят дълго.

На другия ден нямаше особена промяна в състоянието на болната. Тя определено не се чувстваше по-добре и единственото, което можеше донякъде да ги успокои, беше, че поне не изглежда по-зле. Компанията беше намаляла силно — мистър Палмър не искаше да замине не само поради истинска проява на човечност и доброта, но и за да не помислят, че го е страх от жена му, но полковникът успя да го убеди най-после, че трябва да спази обещанието си и да отиде при семейството си. Докато се готвеше да тръгне, полковникът също каза, че и на него му се налага да замине, макар че му трябваха много повече усилия, докато вземе подобно решение. В този случай отново се намеси мисис Дженингс с нейното добро сърце, защото тя смяташе, че ако полковникът не е до своята любима в такъв тежък момент, това би се отразило на спокойствието и на двамата. Тя му каза, че на нея лично той ще й трябва в Кливланд, за да играят карти вечер, докато Елинор е при сестра си, наговори му какво ли не още в този дух и настоя да остане. Тъй като това отговаряше и на неговото искрено желание, той не можа да се преструва дълго и накрая склони да остане, още повече, че молбата на мисис Дженингс бе подкрепена от сърдечното и настойчиво подканяне на мистър Палмър, за когото беше облекчение мисълта да остави след себе си човек, който да помогне на мис Дашууд в случай на спешна необходимост.



Разбира се, на Мариан не казаха нищо за тези приготовления. Тя дори не знаеше, че заради нея се е наложило домакините да заминат от Кливланд само седмица след своето пристигане. Не се изненада, че не вижда мисис Палмър, и тъй като това не я интересуваше, дори не попита за нея.