В седем часа Мариан все още спеше сладко и сестра й отиде в дневната при мисис Дженингс за чая. Сутринта не бе успяла да закуси от притеснение, не бе обядвала заради внезапното подобрение в състоянието на Мариан и сега най-после можеше да хапне на спокойствие. Мисис Дженингс се помъчи да я убеди, че след вечеря е добре да си почине, преди да пристигне майка й — старата дама предложи да я замести до леглото на Мариан, но Елинор не чувстваше умора и не можеше да заспи в такъв момент, не можеше и да се откъсне дори за миг от сестра си. Мисис Дженингс се качи с нея до стаята на болната, за да се увери, че всичко е наред, след което я остави насаме с мислите и грижите й, а самата тя се оттегли в стаята си, за да напише няколко писма преди лягане.

Навън беше студено и вилнееше буря. Вятърът беснееше около къщата и в прозорците биеше силен дъжд, но в душата на Елинор грееше щастие и тя не усещаше нищо друго. Мариан беше спала през време на цялата буря, а пътниците щяха да бъдат щедро възнаградени за изпитваните в момента несгоди.

Часовникът удари осем. Ако беше десет, Елинор щеше да е сигурна, че в този миг чу шум от приближаваща карета, но усещането беше толкова силно, че колкото и да беше невъзможно да са пристигнали вече, тя отиде в дрешника до спалнята и отвори капака на един прозореца, за да провери дали е чула добре. Веднага видя примигващите фенери на една карета. Слухът й не я беше излъгал. На мъждивата светлина от фенерите й се стори, че каретата е теглена от четири коня — това обясняваше колко разтревожена е майка й, а също и необичайната бързина, с която беше пристигнала.

Елинор никога преди не бе усещала колко е трудно понякога човек да запази спокойствие, както в този момент. Тя знаеше какво чувства майка й в мига, когато каретата спря пред вратата, знаеше какви са нейните съмнения и какъв ужас дори отчаяние изпитва, знаеше какво да й каже и след всичко това не беше възможно да остане спокойна. Единственото, което можеше да направи в този момент, беше да побърза, затова само изчака прислужницата да дойде до леглото на сестра й и слезе по стълбите тичешком.

Докато минаваше през коридора, тя чу шум от вестибюла и това я убеди, че пътниците вече са влезли в къщата. Втурна се към дневната, влезе вътре — и единственият човек, когото успя да види, беше Уилъби.

Глава 44

Елинор се дръпна ужасена назад и се подчини на първия порив на сърцето си да излезе веднага от стаята. Ръката й беше на дръжката на вратата, когато той побърза да я настигне и каза с тон, в който звучеше по-скоро заповед, отколкото молба:

— Мис Дашууд, умолявам ви да останете за половин час… за десет минути.

— Не, господине — отговори тя решително, — няма да остана. Невъзможно е да имате работа с мене. Вероятно слугите са пропуснали да ви кажат, че мистър Палмър не е в къщи.

— И да ми бяха казали — извика яростно той, — че мистър Палмър и цялата му рода са отишли по дяволите, това нямаше да ми попречи да вляза. Искам да говоря с вас и само с вас.

— С мен! — каза тя изумена. — Е, господине, бъдете кратък, и ако е възможно — по-спокоен.

— Седнете, и ще се опитам да бъда такъв.

Тя се колебаеше — не знаеше какво да направи. За миг през ума й мина мисълта, че полковникът може да се върне и да го завари тук. Но беше обещала да го изслуша, а в случая беше засегнато не само чувството й за чест, но и нейното любопитство. След миг успя да се съвземе и реши, че благоразумието изисква бързо действие, поради което се съгласи да седне и да го изслуша. Отиде мълчаливо до масата и остана там. Той седна на един стол срещу нея и половин минута никой от двамата не проговори.

— Моля ви да побързате, господине — каза нетърпеливо Елинор, — нямам време за губене.

Той седеше дълбоко замислен и като че ли не я чу.

— Сестра ви — каза рязко той след малко, — е вън от опасност. Разбрах го от прислужника. И слава богу! Но вярно ли е това? Наистина ли е така?

Елинор не можа да каже нищо и той повтори въпроса си още по-настойчиво.

— За бога, кажете ми дали е извън опасност или не!

— Надяваме се, че опасността мина.

Той се изправи и прекоси стаята.

— Само ако знаех това преди половин час… Но след като така или иначе съм тук — каза той с престорено оживление, докато се връщаше към стола, — какво значение има? Мис Дашууд, нека още веднъж, може би за последен път, да ни бъде добре заедно. Настроен съм за веселие. Кажете ми честно — по страните му изби силна руменина, — за какъв ме смятате — за негодник или просто за глупак?

Елинор го изгледа, по-изумена от всякога. Започваше да си мисли, че е пиян, нищо друго не можеше да обясни странността на подобно посещение и държание; водена от това усещане, тя стана веднага и каза:

— Мистър Уилъби, съветвам ви да си тръгнете още сега за Коум. Не мога да ви отделя никакво време в момента. Каквото и да имате за казване, най-добре ще е да се съвземете и да ми го кажете утре.

— Разбирам — отговори той съвсем спокойно и се усмихна красноречиво. — Да, аз съм много пиян. В Малборо изпих половин литър вино с печеното и това съвсем ме извади от равновесие.

— В Малборо! — извика Елинор, все по-объркана и неразбираща.

— Да, тръгнах от Лондон в осем часа сутринта и в Малборо слязох за десетина минути да хапна нещо.

Той се държеше нормално и погледът му беше съвсем разумен, което убеди Елинор, че каквато и непростима глупост да го бе довела в Кливланд, поне не беше пиянството, затова след малко тя се посъвзе и каза:

— Мистър Уилъби, длъжен сте да разберете, както естествено разбирам и аз, че след всичко, което се случи, за едно такова пристигане каквото е вашето сега, не може да няма много сериозна причина. Какво искате да ми кажете?

— Това, което искам да ви кажа — каза той енергично и много сериозно, — е да се опитам и ако мога, да ви накарам да не ме мразите толкова силно, колкото сега. Искам да ви предложа някакво обяснение, нещо като извинение за това, което се случи, искам да разкрия сърцето си пред вас и да ви накарам да повярвате, че макар и всякога да съм бил истински глупак, невинаги съм бил негодник, и тогава може би Ма… може би сестра ви донякъде ще ми прости.

— Затова ли дойдохте?

— Бога ми, точно затова — отговори той с плам, който й напомни за някогашния Уилъби и я накара, въпреки нежеланието си, да повярва, че е искрен.

— Ако е само заради това, можете да бъдете спокоен, защото Мариан наистина… защото тя отдавна ви е простила.

— Простила ми е! — извика той със същата пламенност. — Тя ми е простила, преди да е дошло времето за това! Но сега вече ще може да ми прости, защото ще има известни основания. Е, ще ме изслушате ли сега?

Елинор кимна мълчаливо в знак на съгласие.

— Не зная — започна той след дълъг миг на очакване от нейна страна и на размисъл от негова, — как вие си обяснявате моето държание към сестра ви и какви сатанински мотиви ми приписвате… Едва ли ще си помислите по-добри неща за мене, но все пак си струва да опитам, затова ще се наложи да изслушате всичко отначало докрай. Когато се запознах със семейството ви, нямах никакви намерения и нищо друго предвид, освен да прекарам приятно времето на престоя си в Девъншир — по-приятно от преди. Не беше възможно да не харесам сестра ви, защото тя е много хубава и интересна, а още от самото начало отношението й към мен беше такова, че… Колко чудно, че сърцето ми е могло да бъде толкова студено, като си помисля сега как стана всичко и каква беше тя! Но трябва да си призная, че отначало суетата ми беше силно поласкана. Не ме беше грижа за нейното щастие, интересуваха ме само собствените ми развлечения и затова отстъпих пред чувства, които отдавна бях свикнал да имитирам. Правех всичко възможно просто да й се харесам и нямах никакво намерение да отговоря на любовта й с взаимност.

В този момент мис Дашууд го погледна с гняв и презрение и го прекъсна:

— Едва ли си струва, мистър Уилъби, да говорите още, а и аз да продължа да ви слушам. Такова начало не е много обещаващо. Не е нужно да ме наранявате, като очаквате от мен да ви слушам още по този въпрос.

— Настоявам да чуете всичко — отговори той. — Никога не съм бил богат, но съм склонен към разточителност и общуване с хора, които имат по-високи доходи от мене. Откакто навърших пълнолетие, а и преди това, дълговете ми се увеличават с всяка изминала година, и макар че бих се чувствал независим след смъртта на моята възрастна братовчедка мисис Смит, този момент ми се струваше толкова неопределен и така далечен, че по едно време реших да оправя материалното си положение, като се оженя за богата жена. Не можеше и дума да става да се обвържа със сестра ви, затова най-подло, егоистично и жестоко — никакво презрение и негодувание, мис Дашууд, дори във вашите очи, не би било достатъчно заслужено за мен — се държах така, че да събудя нейните чувства, без аз самият да имам сериозни намерения. Но все пак мога да кажа нещо в свое оправдание, и то е, че дори в ужасяващия си егоизъм и суета самият аз не знаех каква болка причинявам, защото по онова време не знаех какво е да обичаш. Но нима съм го знаел изобщо някога? Дори сега се съмнявам в това, защото ако наистина съм обичал сестра ви тогава, щях ли да пожертвам любовта си заради своята алчност и суетност? Нещо повече — щях ли да пожертвам и нейната любов? Но го направих. За да избегна едно сравнително бедно съществуване, което тя с любовта и присъствието си до мен би лишила от всички ужаси на недоимъка, аз постигнах богатство и така загубих всичко, което превръща богатството в благодат.

— Следователно — каза Елинор малко по-меко, — по едно време сте вярвали, че я обичате.

— Можех ли да устоя на такава красота, да бъда безчувствен към толкова нежност! Има ли на света мъж, който да издържи на тези неща! Да, полека-лека разбрах, че наистина я обичам и най-щастливите мигове в живота ми са били именно тогава, когато почувствах, че намеренията ми са напълно почтени и чувствата ми към нея — безукорно чисти. И в този момент, когато бях решил твърдо да й направя предложение, аз си позволих така непочтено да отлагам това ден след ден, воден от нежеланието да се обвързвам при толкова объркано материално положение. Сега няма да разсъждавам по този въпрос, нито пък ще спра, за да ви дам възможност за разсъждения върху подобна нелепост — дори по-лошо от нелепост, по-скоро безскрупулност — да пожертвам любовта си там, където вече бях заложил своята чест. Тази постъпка доказва какъв хитър глупак съм бил, да се оглеждам внимателно за всяка възможност, която може да ме направи нещастен и завинаги достоен за презрение. Накрая все пак разбрах какво трябва да правя и реших, че ще се сгодя за нея, след което ще оправдая чувствата, които неизменно й бях демонстрирал, като й призная искрено собствената си любов. Но междувременно, а оставаха само няколко часа до момента, в който щеше да мога да говоря с нея, се случи нещо — едно нещастно стечение на обстоятелствата, което промени решението ми и с цялото ми спокойствие бе свършено. — Тук той се поколеба и сведе глава. — Така или иначе мисис Смит беше научила за една друга моя връзка, някаква любовна история, от своя далечна родственица, струва ми се, която имала интерес да ме лиши от нейната благосклонност, но това не е толкова важно, — добави той, лицето му силно поруменя и той я погледна въпросително, — защото вие сте запозната с този въпрос много добре, вероятно отдавна сте чули за тази история.

— Така е — отговори Елинор и също се изчерви, а вътрешно се стегна, за да предпази сърцето си от изблик на съчувствие към него, — всичко ми разказаха. Признавам, че изобщо не мога да разбера как ще оправдаете вината си във всеки момент от онази ужасна история.

— Не забравяйте — извика Уилъби, — кой ви разказа всичко това. Можеше ли разказът му да бъде безпристрастен? Признавам, че трябваше да се съобразя с нейното положение и да покажа уважението си към нея. Не искам да се оправдавам, но не бих допуснал да предположите, че нямам и какво да ви противопоставя, че само защото е наранена, тя е била безукорна, и след като аз съм се държал като развратник, тя непременно е била светица. Ако страстите й не бяха толкова бурни, ако беше в състояние да разсъждава по-разумно… все пак не искам това да прозвучи в моя защита. Чувствата й към мен заслужаваха по-добро отношение и аз често и жестоко съм се упреквал, като си спомня за тази нежност, която увлече и мен, макар и не за дълго. Бих искал, от сърце бих искал, всичко това да не се беше случвало. Но аз нараних не само онова момиче, нараних и онези, които едва ли са изпитвали към мен (дали мога да го кажа?) по-малко топлота от нея, и чийто интелект… О, колко много я превъзхождаха в това отношение!