— Равнодушието ви към онова нещастно момиче… все пак трябва да ви го кажа, колкото и да ми е неприятно да говоря по този въпрос… Вашето безразличие в никакъв случай не е извинение за жестокостта, с която сте я пренебрегнали. Не се чувствайте невинен заради нейните слабости, а това, че тя по природа не е била толкова умна, съвсем не означава, че очевидно е трябвало да проявите такава развратна жестокост. Сигурно тогава сте знаели, че докато се забавлявате в Девъншир — неизменно весел, толкова щастлив в преследването на нови цели, вие сте я оставили в крайна нищета.

— Бога ми, тогава не съм знаел това — отговори той разпалено, — не можах да си спомня, че не съм оставил адреса си, а с малко здрав разум тя би могла сама да ме открие.

— Е, господине, и какво каза мисис Смит?

— Тя веднага ме обвини в прелюбодейство, и можете да си представите колко бях смутен. Всичко се обърна срещу мен — и непорочността на нейния живот, праволинейността на разбиранията й, липсата й на опит в светските отношения… Не можех да отрека самия факт и всеки мой опит да омекотя удара се оказа безуспешен. Мисля, че тя и преди е била склонна към известни съмнения в нравствеността на моето поведение, не беше доволна, че почти не й обръщам внимание, а при това свое посещение й отделям много малко време. Накратко, отношенията ни завършиха с пълен разрив. Все пак можех да направя нещо, за да се спася. От висотата на своя морал тя ми каза — каква добра жена! — че ще ми прости всичко, ако се оженя за Елиза. Аз не се съгласих и официално бях лишен от нейното гостоприемство и благосклонност. Нощта след разрива (трябваше да си замина на другата сутрин) прекарах в размисъл какво да правя и как да постъпя занапред. Вътрешната ми борба беше жестока, но не продължи дълго. Любовта ми към Мариан и дълбоката ми вяра в нейните чувства не се оказаха достатъчно силни пред ужаса от бедността, не успяха да победят измислените ми представи за това колко е важно да бъда богат, защото ги усещах по рождение и по-късно те бяха доразвити от разточителния ми начин на живот. Имах основания да мисля, че настоящата ми съпруга напълно ще ме обезпечи, ако се ориентирам към нея, и дори убеждавах сам себе си, че не ми остава нищо друго, освен да се ръководя от известно здравомислие. Преди да напусна Девъншир обаче ми предстоеше още една тежка сцена — на другия ден трябваше да дойда у вас на обяд и бях длъжен да представя сериозно извинение, за това, че не мога да спазя ангажимента си. Дълго мислих дали трябва да напиша писмо или да поднеса това извинение лично. Ужасявах се от мисълта, че ще видя Мариан, дори не бях сигурен дали изобщо ще я видя някога пак и дали ще мога да изпълня решението си. Както после се оказа, просто бях подценил собственото си малодушие, защото дойдох у вас, видях колко е нещастна и я оставих нещастна, оставих я с надеждата, че никога повече няма да я видя.

— Защо дойдохте тогава, мистър Уилъби? — каза Елинор с упрек. — Една бележка би била достатъчна. Защо беше необходимо да идвате?

— Заради собствената си гордост. Не можех да си тръгна така, че да дам възможност на вас и на всички наоколо да разберете какво се е случило в действителност между мен и мисис Смит, затова реших да се отбия у вас вече на път за Хонитон. Почувствах се ужасно, като видях скъпата ви сестра, и не по-малко ужасно беше това, че я намерих сама. Всички вие бяхте отишли някъде, не зная къде. Едва предишната вечер се бях разделил с нея и бях решен така твърдо, бях така сигурен в себе си, че ще постъпя честно! Само след няколко часа трябваше да се сгодя с нея завинаги, и си спомням колко щастлив се чувствах и в какво приповдигнато състояние беше духът ми, докато се прибирах в Аленхъм, бях доволен и от себе си, и от целия свят! И после, при последната среща от нашето приятелство на другия ден, аз отивах при нея изпълнен с такова чувство за вина, което за малко да ме лиши от възможността да се преструвам. Никога няма да забравя нейната мъка, разочарование и съжаление, когато й казах, че заминавам така внезапно от Девъншир, а тя така ми вярваше, така разчиташе на мене! Господи, какъв коравосърдечен негодник съм бил!

Известно време и двамата не казаха нищо. Елинор първа наруши мълчанието:

— Казахте ли й, че скоро ще се върнете?

— Дори не знам какво съм казал — отговори нетърпеливо той, — несъмнено много по-малко, отколкото дължах на миналото и по всяка вероятност, много повече, отколкото бъдещето можеше да оправдае. Дори не мога да мисля за това, няма смисъл. Тогава дойде скъпата ви майка, която ме измъчи още повече със своята доброта и вяра в мен. Небеса, наистина ме измъчи страшно! Бях дълбоко нещастен. Мис Дашууд, просто не можете да си представите колко ме утешава мисълта, че тогава поне съм се чувствал дълбоко нещастен. Така се ненавиждам заради глупавото и подло лекомислие на собственото си сърце, че всичките ми причинени от него страдания сега ми се виждат като победоносно ликуване. И така, аз напуснах хората, които обичах, за да отида при такива, към които в най-добрия случай бях просто безразличен. Какво пътуване беше само това — бях със собствените си коне и сам в каретата, толкова беше мъчително, нямаше с кого да си кажа и една дума, но мислите ми бяха толкова радостни, всичко пред мен — така обещаващо, а споменът за Бартън — толкова успокояващ — о, беше благословено от бога пътуване.

Той млъкна.

— Е, господине, — каза Елинор, която бе усетила, че й домъчнява за него, но с нетърпение го чакаше да си тръгне, — това ли е всичко?

— Всичко? Не, нима сте забравили какво се случи в града? Онова срамно писмо! Тя показа ли ви го?

— Да, видях всички писма.

— Когато получих първата й бележка (а аз я получих веднага, защото през цялото време бях в града) — не мога да ви опиша как се почувствах, казано простичко, може би дори прекалено просто, за да събуди някакво чувство у вас, аз усетих страшна, много страшна болка. Ако мога да се изразя банално, а това би раздразнило скъпата за мен авторка на писмото, в случай, че беше тука сега, всеки ред, всяка дума забиваха нож в сърцето ми. В същия банален стил ще ви кажа, че за мене беше като гръм от ясно небе новината, че Мариан е в града. Гръм и мълнии! Как би ме упрекнала тя — със своя вкус, със своите разбирания за нещата, защото мисля, че ги познавам дори по-добре от собствените си принципи и съм сигурен, че нейните са ми много по-скъпи от моите.

По време на този необикновен разговор Елинор бе изпитала какви ли не противоречиви чувства и сега усети как сърцето й отново се размеква, но сметна за свой дълг да изрази несъгласие с последната забележка на своя събеседник.

— Това не е справедливо, мистър Уилъби. Не забравяйте, че сте женен. Говорете само за неща, които собствената ви съвест допуска да ми кажете.

— От бележката на Мариан се разбираше съвсем ясно, че аз й бях все така скъп като някога, и че въпреки дългата раздяла чувствата й към мен бяха така неизменни, както и вярата, че моите чувства няма да се променят — това събуди наново угризенията на съвестта ми. Казвам „събуди“, защото времето, градът, работите ми и разгулният живот бяха попритъпили тези угризения и полека-лека се превръщах в коравосърдечен негодник, като си въобразявах, че сестра ви вече ми е безразлична и предпочитах да мисля, че сигурно и тя е безразлична към мене, мъчех сам себе си се да убедя, че някогашните ни чувства са дребна, празна работа, свивах рамене в знак на твърдата си увереност и задушавах всички упреци към собственото си поведение, превъзмогвах всичките си скрупули, като от време на време тайничко си казвах: „Много ще се радвам, ако тя се омъжи за подходящ човек“. Но нейната бележка ме накара да се вгледам по-добре в себе си. Почувствах, че тя ми е много по-скъпа от всяка друга жена на света и че моето държание към нея е истински позор. Точно тогава обаче всичко между мис Грей и мене беше решено. Не можеше да става и дума за връщане назад. Оставаше ми единствено да избягвам всяка среща с вас двете. Не отговорих на писмото на Мариан, защото се надявах тя да не ме потърси повече. В началото дори не мислех да се обаждам на Бъркли Стрийт, но след това реших, че ще бъде по-разумно да се държа така, сякаш сме обикновени познати и между нас не съществуват никакви чувства, затова една сутрин ви изчаках да излезете от къщи, и след като се почувствах в безопасност, влязох и оставих визитната си картичка.

— Изчакахте да излезем от къщи ли?

— И не само това. Ще се изненадате, като разберете колко често съм бил изложен на риска от случайна среща с вас. Влизал съм в не един магазин, за да не ме видите, когато каретата ви е минавала покрай мен. Тъй като квартирата ми е на Бонд Стрийт, а вие често минавахте оттам, едва ли е имало и ден, в който да не видя поне едната от вас или и двете ви, и ние с вас не се срещнахме толкова време само благодарение на това, че непрекъснато съм бил нащрек, — обхванат от непреодолимото желание да ви избягвам. Избягвах, колкото мога, и срещите с Мидълтънови, а също и всеки друг, който би могъл да се окаже общ познат. Още през първия ден на пристигането му в града обаче се натъкнах на сър Джон. Дори не предполагах, че са дошли, а на следващия ден се отбих у мисис Дженингс. Сър Джон ме покани на гости. Същата вечер уреждали у тях танцова забава. Ако не ми бе подхвърлил като изкушение това, че на събирането ще присъствате и вие със сестра си, щях да се чувствам в безопасност и да отида. На следващата сутрин получих още едно кратко писъмце от сестра ви и в него имаше същата безхитростна обич, искреност и доверие, имаше всичко необходимо, от което моето отношение към нея да изглежда още по-мерзко. Не можах да напиша отговор. Опитах, но не можех да измисля и едно-единствено изречение. Но мислех за нея, непрекъснато, по цял ден мислех за нея. Ако вие, мис Дашууд, изобщо можете да почувствате към мене жал, именно тогава заслужавах най-много вашето съжаление. Сестра ви изпълваше сърцето ми и всичките ми мисли, а аз бях принуден да играя ролята на щастливо влюбен в друга жена! Последните три-четири седмици бяха най-тежки. Е най-после се случи така, че не успях да избегна срещата с вас — и колко прекрасно само се държах тогава! Каква агония трябваше да преживея през онази вечер! От едната ми страна Мариан, красива като ангел, да ме нарича Уилъби с такъв глас, и о, господи, да ми протяга ръка и да прочета в омагьосващия й поглед молба за обяснение и такава тревога за мене! И от другата ми страна — София, ревнива като същински дявол, нащрек да не изпусне нещо от това, което ставаше пред очите й… Сега вече няма значение, всичко свърши. Каква вечер! Побягнах от вас при първата удала се възможност, но не и преди да видя, че Мариан е пребледняла като мъртвец. Това беше последният, наистина последният ми поглед към нея и така изглеждаше тя, когато я видях. Беше ужасна гледка! И въпреки всичко, когато днес си мислех, че тя е на смъртно легло, почувствах донякъде успокоение от мисълта, че знам как изглежда в очите на онези, които я видят в края на земния й път. Тя беше пред очите ми, непрекъснато я виждах, докато идвах насам — същия поглед и същия упрек в него.

И двамата останаха замислени и без да продумат. Уилъби се опомни първи и каза:

— Трябва да побързам да си отида. Нали сестра ви е по-добре, нали е сигурно, че няма опасност?

— Вече сме убедени в това.

— Бедната ви майка! Тя толкова обича Мариан!

— А писмото, мистър Уилъби, вашето собствено писмо — имате ли какво да ми кажете за него?

— Да, да, най-вече за него трябваше да ви кажа. Както знаете, сестра ви ми писа още на сутринта, след като се видяхме. Вие сте прочели писмото й. Бях поканен на закуска у семейство Елисън и ми донесоха пощата от моя апартамент. Случи се така, че София бе успяла да забележи писмото на сестра ви преди мен, и размерът, фината хартия и изяществото на почерка бяха успели да събудят подозренията й. Беше чувала и преди, че съм бил влюбен в някаква млада дама от Девъншир, а и случката от предишната вечер й беше подсказала коя може да бъде тя — София се прояви като по-ревнива от всеки друг път. С престорена закачливост, която може да бъде толкова прелестна у любимата жена, тя веднага отвори писмото и побърза да го прочете. Тя си получи заслуженото заради своето нахалство. Това, което прочете, й причини страшна мъка. Спокойно мога да понеса мисълта, че е нещастна, но трябваше на всяка цена да усмиря яростта и злобата й. С една дума, какво е мнението за стила на жена ми? Деликатен, нежен, дълбоко женствен, нали?

— На вашата жена! Но писмото беше написано с вашия почерк!

— Да, тя ми оказа достатъчно доверие, като ми позволи да препиша смирено нейните изречения, под които ме беше срам дори да се подпиша. Оригиналът принадлежи изцяло на нея, нейна е мелодиката на думите и сполучливото подреждане на мисълта. Но какво можех да направя аз? Бяхме сгодени, подготовката за сватбата беше в пълен ход, почти бяхме определили и деня… говоря като истински глупак — подготовка, ден… Честно казано, нуждаех се от парите й, а човек в моето положение беше длъжен да направи всичко възможно, за да предотврати разрива. Пък и в края на краищата, какво значение можеше да има за мен мнението на Мариан и нейните близки по въпроса за езика и стила на писмото? Беше възможен един-единствен завършек на всичко това. От мен се искаше да заявя, че съм подлец, и няма никакво значение как го направих — дали се разбеснях или просто се поклоних. „И без това те винаги ще си мислят за мене само лоши неща“, казах си аз, „и никога повече няма да ме допуснат до себе си. За тях аз съм един безскрупулен човек, а след писмото ще ме мислят и за мерзавец“. Така разсъждавах в онзи момент и с безразсъдството на отчаян човек преписвах дума по дума съчиненото от жена ми, за да се разделя завинаги с последното, което ми беше останало от Мариан. За беда носех трите кратки писма от нея в бележника си, иначе не бих признал тяхното съществуване, щях да ги скрия и да ги пазя като съкровище, но бях принуден да й ги подам и не можех дори да ги целуна. И кичурчето от косите й носех винаги със себе си в същия този бележник, който тогава беше грубо и злобно претърсен от мадам — скъпият кичур коса и всичко останало, всеки мил спомен ми беше отнет.