— Не сте прав, мистър Уилъби, поведението ви е направо осъдително — каза Елинор, но въпреки желанието й гласът й издаваше колко дълбоко му съчувства, — не бива да говорите така нито за мисис Уилъби, нито за сестра ми. Вие сте направили своя избор. Нищо не ви е било натрапено насила. Съпругата ви има право да я уважавате или поне на любезното ви отношение към нея. Вероятно тя ви обича, иначе не би се омъжила за вас. За Мариан не е никакво утешение, а предполагам, и за съвестта ви, ако говорите за жена си пренебрежително и грубо.

— Не ми говорете за моята жена — каза той и въздъхна тежко. — Тя не заслужава вашето съчувствие. Още преди да се оженим тя знаеше, че не я обичам. Оженихме се и отидохме в Коум Магна, за да се отдадем на щастието, след което отново се върнахме в Лондон, за да се отдадем на веселието. Сега изпитвате ли към мене жал, мис Дашууд? Или съм наговорил всичко това без всякакъв смисъл? Според вас, по-малко ли съм виновен, отколкото преди? Невинаги съм имал лоши намерения. Успях ли да оправдая с нещо поне част от своята вина?

— Да, вие определено успяхте да изличите частица от вината си, макар и много малка. Доказахте, че не сте чак толкова лош, за какъвто ви мислех. Сърцето ви не е до край порочно. Но като си помисля за причинените от вас страдания, просто не мога да си представя какво повече бихте могли да сторите, за да ги направите още по-страшни.

— Когато сестра ви се възстанови, бихте ли й преразказали всичко това? Нека и тя като вас не мисли за мен с толкова лошо чувство. Казахте ми, че вече ми е простила. Дайте ми възможност да се надявам, че след като научи повече за сърцето ми и за начина, по който се чувствам сега, опрощението на Мариан ще бъде по-искрено, по-истинско, по-нежно и не така благородно. Разкажете й колко съм нещастен и колко се разкайвам за всичко, кажете й, че дълбоко в сърцето си винаги съм й бил верен, и ако искате, можете да й кажете също, че в този миг тя ми е по-скъпа от всякога.

— Ще й кажа всичко, което е необходимо, за да може тя да ви оправдае донякъде. Не ми обясните обаче каква е причината да дойдете сега, нито пък как разбрахте за болестта на сестра ми.

— Снощи, във фоайето на театъра Дръри Лейн попаднах на сър Джон Мидълтън, и като ме видя, ми проговори за първи път от два месеца насам. Не се изненадах, нито пък бях обезпокоен, че той не ми приказва, след като се ожених. Сега обаче добрата му, честа и глупава душа не можа да устои на изкушението и той, изпълнен от негодувание към мен и от тревога за сестра ви, просто не издържа и се сметна за длъжен да ми каже нещо, което, според него, не било могло да ме разстрои, но което страшно ме уплаши. Така, без заобикалки, както си му е в стила, той ми каза, че в момента Мариан умира в Кливланд от лоша треска. Същата сутрин бил получил писмо от мисис Дженингс, в което се съобщавало за неизбежния й край, и че Палмърови побягнали от страх да не се заразят, и какво ли не още. Бях прекалено стъписан, за да се престоря на безразличен, дори и пред нечувствителния сър Джон. А и той така омекна, като видя колко мъка ми причини, че на сбогуване за малко да ми стисне ръка, дотолкова се бе стопило злорадството му, че дори ми припомни, че му бях обещал едно кутре от моя пойнтер. Какво ли само не почувствах, когато разбрах, че сестра ви умира — умира с мисълта, че съм най-големият подлец на света и в последния си миг тя ме презира и ненавижда — как мога да опиша ужасите, които си представях? Бях сигурен, че само един-единствен човек на света ще може да й каже поне една добра дума за мене. Чувствах се наистина ужасно! Не ми трябваше много време да взема решение и в осем часа сутринта бях вече в каретата. Сега вече знаете всичко.

Елинор не каза нищо. Тя мълчеше, а мислите й не можеха да се откъснат от мисълта за непоправимото зло, което му бе нанесла прекалено ранната независимост. Какъв ужасен резултат бяха имали върху него привичките за губене на времето в лентяйство и разгул и вкусът към разточителност. А иначе беше човек, на когото природата бе дала не само ум и красота, но откровен и честен характер, както и чувствително и обичливо сърце. Светското общество го бе направило суетен и празен, а екстравагантността и тщеславието — егоистичен и студен. Все пак тази суетност в порочния си стремеж към завоевания за сметка на другите, го беше довел до истинската любов, която бе пожертвана от неговата екстравагантност — или поне от отрочето й — страха от бедността. Всяко разточителство беше порочно, и то го бе водило към греха, а оттам той неизбежно бе стигнал до възмездието за своя грях. Любовта, с която се бе сбогувал въпреки своята обич, чувство за чест и усещане за щастие, сега се бе превърнала в непостижима утеха за него и тя ръководеше всяка мисъл и действие, а един съюз, който със своята безскрупулност бе причинил на сестра й такива мъки, се бе превърнал за него в неизлечим и неизчерпаем източник на страдания. Такива мисли я бяха обзели, когато няколко минути по-късно Уилъби я прекъсна, след като самият той се бе отдал на не по-малко болезнена размисъл — той скокна и се приготви да си тръгва:

— Няма никакъв смисъл да стоя тук повече, трябва да си вървя.

— В града ли се връщате?

— Не, ще отида в Коум Магна. Имам малко работа там и ще се прибера в Лондон след ден-два. Довиждане.

Той й протегна ръка. Тя не можа да му откаже и също протегна ръка, която той притисна с обич.

— Наистина ли ме мислите за малко по-добър от преди? — каза той и пусна ръката й, след което се облегна на полицата над камината, сякаш бе забравил, че се канеше да си тръгва.

Елинор го увери, че е точно така, че му прощава, че го жали и че му пожелава всичко най-хубаво, изрази известен интерес и към неговото щастие и дори се опита да го посъветва дискретно как по всяка вероятност ще може да го постигне. В отговора му нямаше нищо оптимистично.

— Колкото до това, ще трябва да се мотая из обществото както мога — каза той. — За семейно щастие и дума не може да става. Ако все пак ми дадете известни надежди, че вие и вашите близки се интересувате от това, което правя и което ми се случва, единствено то може да бъде средството… то ще ме накара… ще имам нещо, заради което си заслужава да живее човек. Ако по някаква благословена от бога случайност можех да бъда свободен отново…

Елинор го прекъсна и в гласа й прозвуча упрек.

— Тогава — отговори той, — още веднъж довиждане. Тръгвам си с ужаса за още нещо, което предстои.

— Какво имате предвид?

— Женитбата на сестра ви.

— Не сте прав. Тя не може да е по-далеч от вас, отколкото в момента.

— Но ще я притежава някой друг. И ако се окаже, че е същият, мисълта, за когото бих могъл да понеса най-малко от всичко останало… Не бих искал да злоупотребявам повече с вашата добрина и състрадание, но искам да знаете, че ще простя най-лесно на онзи, когото съм наранил най-жестоко. Довиждане, и бог да ви благослови!

След тези думи той почти избяга от стаята.

Глава 45

След като той тръгна и доста време след като шумът от каретата му бе заглъхнал, Елинор беше така потисната от множество противоречиви чувства, в които преобладаваше най-вече тъга, че в началото дори не се сети за сестра си.

Уилъби, когото само допреди половин час я бе отвращавал и тя го бе смятала за нищожество, същият този Уилъби, въпреки всичките си злодеяния, успя да събуди донякъде съчувствието й към своето нещастие, за което сам си беше виновен, и тя мислеше за него като за човек, който е изгубил завинаги тяхното приятелство, ала сега чувствата й бяха примесени с болезненост и жал, и трябваше да признае в себе си, че изпитва тази болка и съжаление по-скоро заради несбъднатите му желания, отколкото заради това, което беше направил. Тя усещаше, че въздействието му върху нея е силно повлияно от някои обстоятелства, които не би трябвало да намесва в отношението си към Уилъби. Той беше много привлекателен, откровен, нежен и толкова жизнерадостен, но всичко това вече бе престанало да бъде част от неговите достойнства, а и макар любовта му към Мариан да бе все така пламенна, за него вече никак не беше безопасно да се поддава на чувствата си. Но дълго време преди да намалее силата на неговото въздействие, тя чувстваше, че всички тези неща силно й влияят.

Мариан все още не съзнаваше какво става около нея и когато Елинор се качи горе, тя тъкмо се събуждаше, ободрена след дългия спокоен сън, който бе оправдал надеждите на сестра й. Сърцето на Елинор преливаше от щастие. Минало, настояще, бъдеще, посещението на Уилъби, състоянието на Мариан, очакваното пристигане на майка им, всичко се сливаше в невероятно напрежение и духът й не усещаше умора. Елинор се страхуваше само да не се издаде с нещо пред сестра си. Ала тези опасения не продължиха много време, защото само половин час след като Уилъби си бе отишъл, Елинор отново чу шум от карета и побърза да слезе долу. Изпълнена с нетърпение и желание да спести на майка си всеки възможен миг на ужасна тревога, тя изтича през фоайето до външната врата тъкмо навреме, за да подкрепи майка си и за да получи и нейната подкрепа.

С приближаването на каретата към къщата бе нараствала и увереността на мисис Дашууд, че Мариан не е вече между живите, и дори глас не й бе останал, за да попита как е детето й — не можеше да попита дори Елинор, която не очакваше нито поздрави, нито въпроси, а побърза да й съобщи радостната новина и да й поднесе така дълго чаканото облекчение. Майка й успя да долови думите й и веднага бе връхлетяна от обичайната сила на своите чувства, които за миг я оставиха вцепенена така, както преди бе скована от страховете си. Тя влезе в гостната, подкрепяна от едната си страна от дъщеря си, а от другата й от своя приятел, и там, разплакаха от радост, без да може да проговори и думица дори, тя прегръщаше Елинор отново и отново, понякога стискаше ръката на полковника, а в очите й се четеше огромна благодарност и увереност, че също като нея и той чувства върховното блаженство на този момент. Той го чувстваше и можеше да говори още по-малко от нея.

Веднага щом се съвзе, мисис Дашууд поиска да види Мариан и две минути по-късно бе вече при своето любимо дете, което й беше станало още по-скъпо от дългата раздяла, от преживяното нещастие и опасността за живота му. Радостта на Елинор да гледа изблика на чувствата им бе помрачена единствено от съзнанието, че не бива да лишават Мариан от още почивка, ала мисис Дашууд можеше да бъде и уравновесена и дори благоразумна, когато ставаше дума за живота на едно дете, пък и сега вече Мариан се бе успокоила от присъствието на майка си и понеже без друго беше прекалено изнемощяла за разговори, прие с готовност предписанията на своите болногледачки за тишина и спокойствие. Мисис Дашууд поиска да остане до Мариан през цялата нощ и по молба на майка си Елинор отиде да спи. Но тя бе преживяла толкова безсънни часове на изнурителна тревога и бе все още толкова възбудена, че така желаният сън не идваше. Непрекъснато се сещаше за Уилъби — „горкия Уилъби“, както бе започнала да го нарича в себе си напоследък. Искаше й се бъде оправдан и в очите на другите, и ту обвиняваше, ту оправдаваше самата себе си, че го е осъждала толкова сурово преди. Причиняваше й болка и самата мисъл, че е обещала да разкаже на Мариан за всичко. Тя се страхуваше да го направи, страхуваше се как ще въздейства разказът й върху Мариан, съмняваше се, че след него сестра й ще може да бъде щастлива с друг човек някога, и дори в един миг пожела Уилъби да овдовее, но веднага след това си спомни за полковник Брандън и се упрекна за това свое желание, беше сигурна, че Мариан дължи на неговото постоянство и страдания много повече, отколкото на съперника му, и пожела всичко друго, само не и смъртта на мисис Уилъби.

Шокът за мисис Дашууд от пристигането на полковника с подобна мисия в Бартън не бе така внезапен и страшен, защото тя бе много разтревожена още преди това. Толкова се страхуваше за Мариан, че бе решила да тръгне за Кливланд още същия ден, без да чака повече сведения за състоянието на дъщеря си. Тя бе подготвила вече отпътуването си и всеки момент чакаше да дойдат семейство Кери и да вземат Маргарет, тъй като майка й не искаше да я води на място, където има заразна болест.

Мариан ставаше все по-добре с всеки изминат ден, а мисис Дашууд сияеше и излъчваше радост, които доказваха и собствените й твърдения, че е най-щастливата жена в целия свят. Когато погледнеше майка си или пък я чуваше да казва това, Елинор се питаше понякога дали изобщо си спомня за Едуард. Но мисис Дашууд се уповаваше на писмото й, в което Елинор пишеше с доста умерен тон за своето разочарование, а и сега бе така преизпълнена от радост, че я интересуваше най-вече как да увеличи тази радост още повече. Мариан се връщаше при нея спасена от една страшна опасност и майка й започваше да усеща, че самата тя е предизвикала до голяма степен тази опасност, и че не е трябвало да насърчава толкова дъщеря си в чувствата й към Уилъби. Освен възстановяването на детето си мисис Дашууд имаше и друга причина да се радва — причина, за която Елинор не се бе сетила. Тя я научи скоро — веднага щом на майка и дъщеря се удаде възможност да останат насаме.