Междувременно, докато се направеха съответните подобрения със спестеното от доход от петстотин лири годишно, и то направено от жена, която никога преди не бе спестявала, те проявиха достатъчно мъдрост да се задоволяват с къщата в настоящия й вид. Всяка от тях се залови да подреди собствената си стая и да си създаде дом, като се постарае да намери най-удачното място за своите вещи и книги. Разопаковаха пианото на Мариан и го поставиха на най-подходящото за него място, а картините на Елинор окачиха по стените на гостната.

Скоро залисията им в подобни занимания бе прекъсната от посещението на техния хазяин, който пристигна още на другия ден след закуска. Той дойде да ги поздрави с добре дошли в Бартън и да им предложи от собствения си дом и градина всичко, от което в момента биха имали нужда. Сър Джон Мидълтън беше хубав мъж на възраст около четиридесетте. Преди години им беше идвал на гости — още докато живееха в Станхил, но по онова време братовчедките му бяха много малки и не си го спомняха. На лицето му бе изписана доброта, а обноските му бяха проникнати от същото приятелско чувство, което се усещаше и в писмото му. По всичко личеше, че много се радва на тяхното пристигане и би бил истински щастлив, ако може да направи още нещо за тях. Той говори надълго и нашироко колко хубаво би било, ако между двете семейства се зароди приятелство и искрено настоя да вечерят в Бартън Парк докато се установят окончателно в новия си дом — и те не можеха да му се сърдят, макар че неговата настойчивост на моменти ставаше досадна. Сър Джон не проявяваше любезността си само на думи — само час след като си бе тръгнал, от дома му пристигна огромна кошница с плодове и зеленчуци, която още привечер бе последвана от друга — този път с дивеч. Той настояваше да изпращат и да получават писмата си с неговата поща и дамите не можеха да му откажат удоволствието да им изпраща вестника си всеки ден.

Лейди Мидълтън им изпрати учтиво послание, в което изразяваше намерението си да приеме мисис Дашууд веднага щом последната реши, че това не ще представлява неудобство и тъй като отговорът им бе съответно издържан в не по-малко любезен тон, нейна светлост се запозна с тях още на другия ден.

Разбира се, всички се вълнуваха и горяха от нетърпение да се запознаят с личността, от която до голяма степен зависеше до колко удобно ще се чувстват в Бартън. Елегантността на лейди Мидълтън определено създаде у тях благоприятни впечатления. Милейди бе на не повече от двайсет и шест-седемгодишна, с правилни черти на лицето и стройна фигура, която се набиваше на очи, държеше се мило и притежаваше изящни обноски, които донякъде липсваха у съпруга й. Все пак обноските й само биха спечелили, ако в тях имаше нещо от неговата топлота и откритост, а и посещението й все пак продължи достатъчно дълго, за да отнеме нещичко от първия ореол на тяхната възхита към нея — макар и с великолепно възпитание, тя не можа да прикрие обстоятелството, че е студена и сдържана и че няма какво да каже, освен някой и друг шаблонен въпрос или забележка.

Теми за разговор положително не им липсваха, тъй като сър Джон бе доста приказлив, а лейди Мидълтън — достатъчно предвидлива, за да прояви известна мъдрост и да доведе най-голямото си дете — едно чудесно мъничко момче на около шест години, което като тема на разговор определено бе много подходящо за дами, изпаднали в неловко положение — те го питаха как се казва и на колко години е, изразяваха възхитата си от неговата красота, задаваха му куп въпроси, на които вместо него отговаряше майка му, докато то се разхождаше наоколо с наведена глава — за голямо учудване на нейна светлост, която не разбираше защо детето се притеснява така пред непознати, след като вдига такава врява у дома. При всяко официално посещение трябва да се води по едно дете — най-вече като тема за разговор. В нашия случай например им трябваха най-малко десет минути, за да решат на кого повече прилича детето — на бащата или на майката, и в какво точно и разбира се, всички изказваха различни мнения и всеки бе смаян от мнението на другия.

Семейство Дашууд скоро имаха възможността да разискват върху теми, които засягаха и другите деца, тъй като сър Джон отказа да си тръгне, без да се сдобие с обещанието на дамите, че на следващия ден ще обядват в Бартън Парк.

Глава 7

Бартън Парк се намираше на около половин миля разстояние. При влизане в долината дамите бяха минали близо до имението, но от собствения си дом не можеха да го видят, тъй като бе скрито от висок хълм. Къщата беше красива и просторна и семейство Мидълтън живееха в нея с подобаваща елегантност и гостолюбие. Гостоприемството беше приоритет на сър Джон, а елегантността — на неговата съпруга. Рядко оставаха без отседнали в къщата приятели и имаха повече гости от всеки друг в околността. Това бе необходимо за доброто самочувствие и на двамата, защото въпреки разликата в нрава и обноските, вътрешно много си приличаха по липсата на каквито и да било способности и интереси, а това силно стесняваше обсега на заниманията им, които бяха ограничени в много тесен обхват извън светските задължения. Сър Джон беше спортна натура, а лейди Мидълтън гледаше децата си. Той бе зает най-вече с лов и стрелба, а тя с глезене и това бе единственото, на което беше способна. Милейди можеше да ги разглезва през цялата година, докато сър Джон се отдаваше на любимото си занимание само през половината. Непрекъснатите ангажименти в имението и извън него обаче допълваха всичко, което не достигаше на природата и образованието им, поддържаха доброто настроение на сър Джон и даваха възможност на неговата съпруга да упражнява маниерите и доброто си възпитание.

Лейди Мидълтън се бе специализирала най-вече в постигане на изящество на масата за вечеря и в подредбата на своето домакинство — този вид суета й доставяше огромно удоволствие при всички устройвани от тях събирания. Все пак удоволствието на сър Джон от общуването с хора бе много по-земно — беше му приятно да приема в къщата си повече младежи, отколкото тя можеше да побере, и колкото по-шумни бяха гостите, толкова по-щастлив се чувстваше стопанинът. Сър Джон беше дар божи за всички млади хора в околността, тъй като през лятото бе неизменният домакин на градински увеселения с пиле и студена шунка, а през зимата баловете в дома му бяха достатъчно на брой за всяка млада дама, която не страда от неутолимите апетити за танцуване, присъщ на девойките под петнайсетгодишна възраст.

Той винаги бе приемал с радост пристигането на ново семейство и сега бе очарован във всяко едно отношение от обитателите на къщата, която бе предложил. Госпожици Дашууд бяха млади, хубави и непосредствени. Само непосредствеността би стигнала за доброто му мнение, защото липсата на превземки у една хубавица е единственият недостатък, който пречи умът й да е така обаятелен като външността. Дружелюбен по природа, сър Джон пое с радост новите обитатели и грижата за тях, тъй като преди невинаги бе случвал на толкова симпатични квартиранти. Ласкавото отношение към братовчедките доставяше неподправено удоволствие на доброто му сърце, а настаняването на семейство, което се състои само от дами пък задоволяваше рицарското му чувство — към мъжете можеше да изпитва уважение само ако и те бяха рицари като него и въпреки това невинаги е желателно да насърчаваш склонностите им в това отношение, като ги пуснеш да живеят в къща до собственото си имение.

Сър Джон посрещна мисис Дашууд и дъщерите й още на прага и ги поздрави с непресторена искреност, а и докато ги въвеждаше в хола, изрази многословно своята загриженост пред младите дами, за която бе споменал и предния ден, а именно — че не може да ги запознае с някои интересни млади господа. Засега в къщата имаше само един джентълмен, освен самия сър Джон — негов приятел, който му гостуваше в Бартън Парк и който не бе нито много млад, нито пък особено жизнерадостен. Сър Джон се надяваше дамите да го извинят за малобройната компания и ги увери, че повече няма да допусне такова нещо. Същата сутрин се бе отбил в няколко семейства с покана да му гостуват, но както обикновено става при пълнолуние, всички имаха някакви ангажименти. За щастие само преди час в Бартън бе пристигнала майката на лейди Мидълтън и той се надяваше, че дамите няма да скучаят, тъй като тя бе много приятна и весела жена. Младите дами и майка им изразиха задоволството си от срещата с двама нови за тях хора и казаха, че за сега не се нуждаят от други запознанства.

Мисис Дженингс — майката на лейди Мидълтън, беше весела, добродушна и пълничка жена, изглеждаше напълно щастлива, не спираше да говори и дори им се стори малко недодялана. Знаеше множество вицове, често избухваше в смях и още преди вечеря успя да изприказва куп остроумия на тема съпрузи и любовници, като изрази надежда, че те не са оставили любимите си след себе си в Съсекс. Дори се престори, че е забелязала момичетата да се изчервяват, което съвсем не беше така. Мариан се подразни от тези думи заради сестра си и погледна към Елинор, с цел да разбере как тя приема подобни атаки и в погледа й Елинор прочете толкова дълбока загриженост, че от това я заболя много повече, отколкото от безвкусните задявки на мисис Дженингс.

Разликата между сър Джон и приятеля му полковник Брандън изглеждаше не по-малко шокираща от тази между лейди Мидълтън и съпруга й или пък от разликата между лейди Мидълтън и майка й. Полковникът беше мрачен и мълчалив човек. Въпреки че според Маргарет и Мариан приличаше на заклет стар ерген — беше прехвърлил тридесет и пет, на външен вид съвсем не изглеждаше зле — не беше красавец, но по лицето му се четеше, че е чувствителен и деликатен, а от обноските му лъхаше държанието на джентълмен.

Семейство Дашууд не сметна никой от присъстващите в компанията за особено подходящ за тях, но лейди Мидълтън определено бе толкова отблъскваща със своята вялост и студенина, че в сравнение с тях мрачността на полковника и дори шумната лекомисленост на сър Джон и мисис Дженингс изглеждаха забавни. Милейди прояви известни признаци на удоволствие единствено при вида на шумните си деца, които дойдоха при тях след вечеря и които я мъкнеха насам-натам, дърпаха я за роклята и сложиха точка на всякакви разговори, освен на тези, които се отнасяха до самите тях.

След като научиха колко музикална е Мариан, вечерта я помолиха да им посвири. Пианото бе отворено и всички се настроиха да бъдат омагьосани, а Мариан, която пееше много хубаво, изпълни по тяхна молба повечето от песните в партитурите на лейди Мидълтън, които дамата бе донесла след женитбата си и по всичко личеше, че не бяха отваряни оттогава насам — нейна светлост беше отпразнувала бракосъчетанието си чрез отказ от музиката, макар че, според майка й, свиреше изключително добре, а според самата милейди музиката бе нейно любимо удоволствие.

Всички оцениха високо изпълнението на Мариан. В края на всяка песен сър Джон изразяваше одобрението си толкова шумно, колкото бе шумен и по време на самото изпълнение. Лейди Мидълтън често му правеше забележки и като се чудеше как е възможно някой, макар и за миг да отклони вниманието си от музиката и молеше Мариан да изпълни някоя песен, която бе изпълнена току-що. Само полковник Брандън не припадаше от възторг. Единственият му комплимент бе неговото внимание и тя почувства уважение към него най-вече защото се разграничаваше от демонстрираната от всички останали проява на лош вкус. Удоволствието на полковника от музиката, макар и несъизмеримо с онзи екстаз, който чувстваше самата тя, бе достойно за уважение, за разлика от ужасната липса на чувствителност у другите, и Мариан бе достатъчно трезвомислеща да отсъди, че дори един тридесет и пет годишен мъж би могъл да изпитва силни чувства и удоволствия от изящен характер. Сега вече бе предразположена да прояви определена търпимост към напредналата възраст на полковника — е, все пак да се остарее е човешко, нали?

Глава 8

Мисис Дженингс беше вдовица, при това добре осигурена от наследството на мъжа си. Имаше само две дъщери и бе доживяла да ги види прилично задомени, така че не й оставаше нищо друго, освен да изпожени целия свят. Вдовицата действаше с всички сили за постигането на тази цел, енергично и ревностно, като не пропускаше и най-малката възможност да изфабрикува някой план за женитба между младежите около себе си. Беше забележително чевръста при откриването на взаимни симпатии, изпитваше огромно удоволствие да гъделичка суетата на някоя девойка и да я гледа как се изчервява, като й намекне за властта й върху определен господин. Не мина много време след пристигането й в Бартън и благодарение на тази си изострена способност за наблюдение тя решително провъзгласи, че полковник Брандън е влюбен до уши в Мариан Дашууд. Тя заподозря това още първата вечер, когато ги видя заедно и сериозни основания за това й даде наблюдението на начина, по който той слушаше изпълнението на девойката, а когато семейство Мидълтън им върнаха визитата и вечеряха у Дашууд, той продължи да я слуша по същия начин и подозренията й се потвърдиха. Нямаше начин да се лъже в тези неща — сега вече мисис Дженингс беше съвсем сигурна. От тях щеше да стане чудесна двойка, защото той беше богат, а тя — хубава. Старата дама изгаряше от нетърпение да ожени полковника още от времето, когато сър Джон ги запозна, и същото нетърпение я обхващаше всеки път, когато видеше някое красиво момиче.