Глава 48

Едва сега Елинор разбра каква е разликата между очакването на едно неприятно събитие и неговото осъществяване, както и разликата между отправената към разума заповед да е бъде сигурен в нещо и самата сигурност. Тя разбра, че макар и подсъзнателно, в душата й е имало място за капчица надежда, че докато Едуард е ерген, все нещо може да се случи, което да предотврати брака му с Люси — или той да промени решението си, като се съобрази с близките си, или годеницата му да намери по-изгоден начин да уреди своето положение — дори да се случи чудо, което да донесе щастлив изход за всички. Но той беше вече женен и тя проклинаше сърцето си за това, че бе в него допуснало ласкавото пърхане на надеждата и затова болката от случилото се беше още по-страшна.

В началото Елинор се изненада, че се оженил толкова скоро — преди да бъде ръкоположен (доколкото й беше известно) и следователно — преди да е сигурен в получаването на някакъв доход. Но скоро си каза, че това е съвсем в стила на Люси, защото в егоистичната си предвидливост тя бързаше да се подсигури и не би пренебрегнала нищо, което би я подложило на риска от отлагане на сватбата. Те бяха женени, събитието се бе състояло в Лондон, и сега бързаха към дома на чичо й. Как ли се е чувствал Едуард, като е знаел, че е само на четири мили от Бартън, когато е видял прислужника на майка й и като е чул казаното от Люси на слугата!

Тя предположи, че не след дълго ще се установят в Делафорд — Делафорд, който по всяка вероятност щеше да играе такава роля в живота й. Елинор искаше да опознае това място, а въпреки това се стремеше да го избягва. Представи си ги в тяхната пасторска къща — Люси като делова и чевръста стопанка, която съчетава стремежа към показност с невероятна пестеливост, и която, поради срама си да не я заподозрат, че е стисната, ще се подмазва на полковник Брандън, на мисис Дженингс и на всеки друг по-богат приятел, с оглед да получи облаги. Тя не можеше да види Едуард в представите си, и не искаше да си представя нито, че е щастлив, нито че е нещастен; нищо не можеше да я удовлетвори и тя извръщаше глава при всеки опит да го зърне във въображението си.

Елинор се надяваше, че може някой от приятелите им в Лондон да й пише, за да й съобщи за сватбата повече подробности, но дните отминаваха и до нея не достигаха нито писма, нито новини. Тя не смяташе, че трябва да се сърди на някого за това, но въпреки всичко обвиняваше всеки приятел, който не й бе писал. Смяташе, че са или лекомислени, или небрежни.

— Кога ще пишете на полковник Брандън, госпожо? — този въпрос — се изплъзна, породен от нетърпеливото й желание нещо да стане нещо, нещо да се случи.

— Миналата седмица му писах, миличка, и сега очаквам по-скоро да го видя, отколкото да получа от него писмо. Писах му, че от все сърце настоявам да ни погостува, и никак няма да се изненадам, ако днес-утре или след някой друг ден го видя да идва насам.

Това все пак беше нещо — нещо, което да очаква. Полковник Брандън не можеше да няма информация по въпроса.

Тази мисъл едва бе минала през ума й, когато зареяният й през прозореца поглед попадна върху мъжка фигура, яздеща кон. Мъжът спря пред тяхната врата. Беше джентълмен, вероятно самият полковник Брандън. Сега вече Елинор можеше да научи нещо, и тя потръпна от очакване. Но… но това не беше полковникът, мъжът не приличаше на него нито по осанка, нито по ръст. Ако такова нещо изобщо би било възможно, тя щеше да си помисли, че е Едуард. Отново погледна нататък. Мъжът тъкмо бе слязъл от коня — не, не беше сбъркала — това беше Едуард. Тя се отдръпна от прозореца и седна. „Връща се от мистър Прат и се е отбил да ни види. Ще бъда много спокойна, ще бъда господарка на чувствата си.“ След малко видя, че и другите са разбрали грешката си. Майка й и Мариан пребледняха, погледнаха я и си продумаха нещо шепнешком. Какво ли не би дала в този момент, за да можеше да им каже, че се надява между тях и Едуард да не премине сянка на хлад и обида, но не успя да изтръгне от себе си и звук, затова се отказа и ги остави на собствената им интуиция.

Не промълвиха дори сричка. И трите мълчаливо чакаха влизането на госта. Чуха как мина по чакълената пътека, после по коридора и след малко влезе пред тях.

По лицето му не личеше да е особено щастлив, дори на Елинор не й се стори такъв. Беше пребледнял от вълнение и като че ли се страхуваше как ще го приемат, защото съзнаваше, че каквото и да стане го е заслужил. Мисис Дашууд вярваше, че се държи според очакванията на по-голямата си дъщеря и в искреното си желание да й угоди го посрещна с престорено безразличие, протегна му ръка и му пожела щастие.

Той се изчерви и промърмори нещо неразбираемо. От устните на Елинор се отрони някакво подобие на майчините й думи и тя съжали, че не се е ръкувала с него, едва след като бе станало твърде късно за това. Опита да го погледне открито, седна и заприказва за времето.

Мариан искаше да скрие колко е разстроена и се бе дръпнала настрани, а Маргарет не разбираше почти нищо и си помисли, че ще е добре в държанието й да проличи достойнство, затова седна колкото се може по-далече от него и не промълви нито дума.

Настъпи неловко мълчание още в мига, когато Елинор спря да се прехласва от сухото за сезона време. Мълчанието бе прекъснато от мисис Дашууд, която изрази надежда, че мисис Ферърс е добре. Той побърза да отговори утвърдително.

Отново настъпи тишина.

Макар и не много сигурна, че гласът й няма да й изневери, Елинор каза с твърдото намерение да се владее:

— Мисис Ферърс в Лонгстъпъл ли е?

— Лонгстъпъл? — каза той учудено. — Не, майка ми е в града.

— Имах предвид, — каза Елинор, докато вземаше някакво ръкоделие от масата, — мисис Едуард Ферърс.

Тя не посмя да вдигне очи от ръкоделието, но Мариан и майка й впиха погледи в Едуард. Той се смая, изчерви се, после ги изгледа неразбиращо и след малко каза колебливо:

— Вероятно искате да кажете… Брат ми… Може би имате предвид мисис Робърт Ферърс.

— Мисис Робърт Ферърс! — повториха изумени в един глас мисис Дашууд и Мариан, и тъй като гласът на Елинор бе заглъхнал, само в очите й се четеше същото изумление и нетърпение. Без да съзнава какво прави, Едуард стана и отиде до прозореца, взе една ножица и почна да съсипва и нея, и калъфа й, като го наряза на парчета, и след време каза припряно:

— Може би не знаете… Сигурно не сте разбрали, че наскоро брат ми се ожени за по-малката… за мис Люси Стийл.

Думите му предизвикаха неизразимо смайване у всички, с изключение на Елинор, която остана приведена над ръкоделието си и беше толкова объркана, че едва ли съзнаваше какво прави.

— Да, миналата седмица се ожениха и сега са в Долиш.

Елинор не издържа и стана. Излезе от стаята почти тичешком и след като затвори вратата, избухна в радостен плач, който като че ли никога нямаше да спре. До този момент Едуард не бе посмял да я погледне, очите му се спираха навсякъде другаде, но не и върху нея, и когато я видя да излиза забързана, видя също и колко е развълнувана, а може би дори чу, че тя се разплака, защото изведнъж стана мрачен и толкова разсеян, че никакви въпроси и забележки, нито дори ласкавите думи на мисис Дашууд можеха да го изтръгнат от мислите му. Накрая излезе, без да продума и тръгна пеша към селото, като остави смаяните дами да се дивят над този толкова внезапен и невероятен обрат, без да могат да уталожат това удивление с нищо друго, освен със собствените си догадки.

Глава 49

Сега беше вече съвсем сигурно, че Едуард е свободен, колкото и необясними да изглеждаха за семейството обстоятелствата около това освобождение, и никой не се съмняваше как ще се възползва той от своята свобода. След като бе опитал веднъж проклятието на един неблагоразумен годеж против волята на майка си, и то в продължение на четири години, какво друго можеше да се очаква от него след развалянето на този годеж, ако не незабавното сключване на друг?

Целта на неговото посещение в Бартън беше съвсем простичка — беше дошъл с молба към Елинор да се омъжи за него, и като се има предвид, че едва ли е бил толкова неопитен в подобни неща, вълнението му в настоящия случай може да се види странно на някого, а той действително бе толкова смутен, че почувства огромна необходимост да придобие кураж и по тази причина излезе на открито.

Не е нужно да се спираме в подробности върху неща като например колко време му е трябвало да се реши, кога е преценил, че моментът за изпълнението на това решение е настъпил, как точно е изложил предложението си пред Елинор и как тя е приела това предложение. Можем да се ограничим със следното: когато три часа след пристигането му седнаха да обядват, той бе успял да си осигури съпруга, да получи съгласието на майка й и не само да се вживее във вълнуващата роля на влюбен, но и да се почувства като най-щастливия човек на света — ако трябва действително да се придържаме към истината и справедливостта. Той не беше просто радостен, не само ликуваше от това, че любовта му е споделена и тази любов изпълва докрай сърцето и духа му, той усещаше огромно облекчение при мисълта, че най-после е свободен, че не може да бъде упрекнат в нищо и че вече е свършено с предишната връзка, която му тежеше от много време насам, защото тази връзка го обвързваше с жена, която отдавна бе престанал да обича. Изведнъж се оказа окрилен от любовта на друга, за която през цялото време бе мислил с отчаяние. Не толкова съмненията и тревогата, колкото чувството за сполетялата го беда внезапно бе прераснало в усещане за истинско щастие, и то личеше в неговата открита, чиста и изпълнена с признателност радост, каквато приятелите му не бяха виждали никога преди.

Сега сърцето му беше открито за Елинор, цялата му слабост, всичките му прегрешения бяха споделени, а към момчешкото си увлечение по Люси се отнасяше вече с философската премъдрост и достойнство на своите двайсет и четири години.

— Това беше една неразумна и празна привързаност от моя страна — каза той, — родена от липсата на опит и подходящо занимание. Ако след завръщането ми от мистър Прат на осемнайсетгодишна възраст майка ми бе позволила да се заема с някаква дейност или сериозна професия, може би…, не, сигурен съм, че това никога нямаше да се случи, защото, макар и да бях напуснал Лонгстъпъл с мисълта, че нищо не може да замени любовта ми към племенницата на мистър Прат, ако имах пред себе си някаква ясна цел, нещо, което да запълни времето ми и да ме държи на разстояние от Люси в продължение само на няколко месеца, много скоро щях да надрасна своето въображаемо увлечение, още повече, че общуването с различни хора би спомогнало за това. Но вместо да се заема с нещо, с някаква професия, която да изберат вместо мен или която сам бих избрал, аз се върнах вкъщи без всякакво подходящо занимание, и цяла година след това не бях зает с нищо, което може да се сравни с полученото от обучението в Оксфорд, а там отидох едва на деветнайсетгодишна възраст. Случи се така, че цяла година нямах за какво друго да мисля, освен за своята въображаема любов, а и майка ми не правеше нищо, за да се почувствам спокоен, нямах приятели, не срещах съчувствие от страна на брат си и не харесвах нито един от хората, с които ме запознаваха. При това положение е съвсем обяснимо защо нещо все ме теглеше към Лонгстъпъл, където се чувствах у дома и където със сигурност бях винаги добре дошъл; затова и между осемнайсетата и деветнайсетата си година прекарвах значителна част от времето си именно там. Люси ми се струваше като въплъщение на всичко, което си струва да обичаш и да му се отдадеш. А и беше много хубава, поне така мислех на времето, освен това не познавах никакви други жени, за да ги сравнявам с нея и тъкмо поради това не виждах в нея каквито и да било недостатъци. Като се има предвид всичко това, колкото и глупаво да изглеждат след толкова време обстоятелствата на нашия годеж, по онова време той беше съвсем естествен и ни най-малко не представляваше толкова непростима проява на лекомислие, както сега.

Внезапният обрат в мисленето и в колелото на щастието за семейство Дашууд бе толкова рязък, че обещаваше на всички радостта от една безсънна нощ. Мисис Дашууд бе прекалено щастлива, за да бъде спокойна, и не знаеше нито как да покаже обичта си към Едуард, нито пък по какъв начин да изрази възхитата си от Елинор, не можеше да изрази своята признателност за освобождението му от предишното обвързване, без да нарани неговите чувства, а и не знаеше как да постъпи, за да ги остави насаме да си поговорят на спокойствие, защото много й се искаше да се порадва самата тя, като ги гледа двамата заедно и като слуша техния разговор.