За нея самата ползата от това съвсем не беше малка, тъй като я вдъхновяваше за безкрайни закачки и с двамата млади. В Бартън Парк подмяташе шегите си пред полковника, а в къщата — пред Мариан. По всичко личеше, че полковникът не й обръща никакво внимание, защото считаше, че задявките й засягат само него, но при Мариан нещата стояха различно. В началото тя просто не ги разбираше, а когато най-после се досети за какво става дума, първо не знаеше дали да не се изсмее на подобна нелепост или да я укори за проявената безочливост, тъй като според Мариан това беше проява на нетактичност към преклонната възраст на полковника и към положението му на заклет стар ерген.

Мисис Дашууд, която, за разлика от младежките илюзии на дъщеря си не можеше да смята за престарял мъж, с пет години по-млад от самата нея, веднъж се престраши и реши да оправдае мисис Дженингс в приписваната й склонност да се подиграва на годините на полковника.

— Но, мамо, не можеш да отречеш, че подобно обвинение е просто нелепо, макар че сигурно не е направено със зъл умисъл. Е, полковникът е по-млад от мисис Дженингс, разбира се, но е достатъчно стар, за да ми бъде баща, и ако някога е имал достатъчно жизненост да се влюби, сега отдавна е преживял способността да изпитва подобни чувства. Та това е просто смешно! Кога един мъж може да се смята в безопасност срещу любовта, ако старческата възраст и немощ не му дадат тази възможност?

— Немощ! — каза Елинор — Ти наричаш полковника „немощен“? Много добре разбирам защо ти се вижда толкова възрастен в сравнение с мама, но едва ли се заблуждаваш, че краката му треперят.

— Не чу ли как се оплакваше от ревматизъм? И не е ли ревматизмът най-често срещаният признак за немощ в заника на живота?

— Мило дете, — засмя се майка й, — с подобен начин на мислене сигурно живееш в непрекъснат ужас от мисълта за моята разруха и сигурно приемаш за чудо, че животът ми се е проточил до преклонната възраст от четиридесет години.

— Не си справедлива към мен, мамо. Зная, че полковник Брандън не е толкова стар, та приятелите му да съзнават опасността, че по силата на природните закони може да го загубят. Би могъл да живее и двайсет години още. Но трийсет и петгодишната възраст няма нищо общо с възрастта за женене.

— По-вероятно е, когато става дума за женене, да нямат нищо общо трийсет и петте и седемнайсетте — каза Елинор. — Но ако си неомъжена и на двайсет и седем, не мисля, че ще имаш нещо против да се омъжиш за него.

— Една жена на двайсет и седем — каза Мариан, след като поразмисли, — не може да се надява, че някога отново ще може да вдъхне любов или пък самата тя да се влюби и ако доходите й са ниски, а къщата — неудобна, за да постигне сигурността и положението на съпруга, би могла да се примири с положението на болногледачка например. Няма нищо неудобно, ако той се ожени за такава жена. Ще бъде договор от взаимна изгода и за двете страни, и всички ще бъдат доволни. Друг е въпросът, че според мене това не е никакъв брак, а търговска сделка, при която всяка от страните се стреми да се облагодетелства за сметка на другата.

— Знам, Мариан, невъзможно е човек да те убеди — отговори Елинор, — че жена на двайсет и седем може да изпитва към тридесет и петгодишен мъж толкова близко до любовта чувство, та да пожелае да свърже живота си с неговия. Но определено протестирам срещу това, че ти обричаш полковника и бъдещата му съпруга на затвор между четирите стени на болничната стая, само защото вчера (а денят беше влажен и студен) той се пооплака от лека болка в рамото.

— Но той приказваше нещо за фланелени жилетки, — каза Мариан, — а за мен това е неизменно свързано с болежки, схващане, ревматизъм и какви ли не други болести, които сполетяват старостта и немощта.

— Едва ли би го презирала толкова, ако той имаше висока температура например. Признай си, Мариан, нима за теб няма нищо интригуващо в пламналите страни, трескавия поглед и ускорения пулс на една настинка?

Малко след като Елинор излезе от стаята, Мариан се обади:

— Като стана дума за болести, мамо, искам да ти кажа нещо, което не мога да скрия от тебе. Сигурна съм, че Едуард Ферърс не е добре. Тук сме вече от две седмици, а него никакъв го няма. Такова странно закъснение не може да се обясни по никакъв друг начин, освен с болест. Какво друго би могло да го задържи в Норланд?

— Защо мислиш, че той ще дойде толкова скоро? — каза мисис Дашууд. — Аз не съм на такова мнение. Тъкмо напротив, ако има нещо, което да ме притеснява в това отношение е мисълта, че той по-скоро не е приел поканата ми с кой знае какво удоволствие и готовност да дойде в Бартън. Дали Елинор го очаква вече?

— Не съм споменавала нищо пред нея, но сигурно го чака.

— Мисля, че грешиш, защото като й казвах вчера да добавим едно мансардно помещение над свободната стая, тя рече, че няма защо да бързаме толкова, защото няма вероятност стаята скоро да ни потрябва.

— Колко странно! Какво може да означава това? Но цялото им поведение е толкова непредвидимо! И колко сдържано и хладно се сбогуваха! Като си вземаше довиждане, отношението на Едуард към нея не беше по-различно от отношението му към мен — сякаш наш обичан брат ни пожелава всичко най-хубаво. Последната сутрин нарочно ги оставих два пъти насаме, и всеки път той неизвестно защо излизаше от стаята веднага след мен. А и като оставяше Норланд и Едуард, тя изобщо не плака като мене, дори и тогава самообладанието й не й изневери. Дали чувства мъка или носталгия? Дали понякога се опитва да остане сама и дали в присъствието на други не чувства раздразнение и неудовлетвореност?

Глава 9

Семейство Дашууд се чувстваше вече доста удобно в Бартън. Къщата, градината и околностите им бяха станали близки и сега за първи път след смъртта на бащата си момичетата си позволиха да се отдадат на обичайните си занимания, които бяха придавали на Норланд половината от неговото очарование — при това вършеха всичко с още по-голямо удоволствие, отколкото в предишния си дом. През първите две седмици сър Джон Мидълтън се отбиваше всеки ден и тъй като не знаеше какво да прави вкъщи, виждаше му се много чудно, че те са все заети.

Освен посетители от Бартън Парк не им идваха много гости, въпреки настойчивите подканяния на сър Джон да общуват повече със съседите си и въпреки непрекъснатите му уверения, че каретата му е винаги на тяхно разположение, независимият дух на мисис Дашууд взе връх над желанието й да осигури компания за дъщерите си и тя не искаше да гостува на никой, ако до къщата му не можеше да се стигне пеша. Имаше само няколко такива семейства и не всички бяха подходящи за тях. По време на една от първите си разходки из околността момичетата бяха открили една старинна и внушаваща респект сграда. Откриха я на около миля и половина от къщата, докато вървяха из тясната лъкатушна долина Аленхъм, която излизаше от долината Бартън. Старинното имение им напомняше за Норланд, това ги заинтригува и събуди у тях желание да разберат нещо повече за него. След като поразпитаха тук-там обаче научиха, че собственицата е добродушна възрастна дама, която за съжаление бе твърде немощна, не общува с никого и не излиза от дома си.

Из цялата околност имаше много красиви пътеки. От почти всички прозорци на къщата се виждаха високи затревени хълмове и те ги мамеха с върховната наслада на гледката, която се разкриваше от върховете. Това беше приятно разнообразие в дни, когато разкаляната долина в подножието скриваше нейните красоти. Към един от тези хълмове именно се запътиха Мариан и Маргарет една паметна утрин, привлечени от слънчевите проблясъци по иначе забуленото небе и неспособни да понасят повече принудителния затвор, наложен им от няколкодневните неспирни валежи. Времето не можа да изкуши другите две дами и те предпочетоха да останат вкъщи при своите книги и картини, въпреки уверенията на Мариан, че времето ще се задържи и че заплашителните облаци над техните хълмове ще се разнесат. Двете момичета тръгнаха заедно на път.

Заизкачваха се бодро по хълма и се радваха на синьото небе всеки път, когато то се покажеше иззад облаците. Дожаляваше им за Елинор и майка им, че не могат да изпитат великолепното усещане, породено от живителните ласки по лицата им, с които ги даряваха поривите на югозападния вятър.

— Нима може да има по-голямо блаженство от това? — каза Мариан. — Маргарет, хайде да се поразходим наоколо поне два часа!

Маргарет се съгласи и още двайсетина минути продължиха да вървят срещу вятъра, като посрещаха със смях и наслада неговите пориви. Изведнъж облаците над главите им се скупчиха и камшиците на пороя ги зашибаха право в лицето. Изненадани и разочаровани, въпреки нежеланието си те трябваше да се връщат, защото най-близкият подслон беше собствената им къща. Все пак им оставаше утехата, че могат да пренебрегнат приличието и да потичат с всичка сила надолу по стръмния хълм до градинската порта, постъпка, породена от крайна необходимост.

Момичетата побягнаха. В началото Мариан тичаше по-бързо от сестра си, но стъпи накриво и внезапно падна на земята, а Маргарет, която не успя да се спре отведнъж, за да й помогне, неволно прелетя покрай нея и стигна до подножието на хълма без всякакви произшествия.

Когато Мариан падна, наблизо минаваше мъж с пушка, придружен от два пойнтера. Той остави оръжието и се притече на помощ. Момичето бе успяло да се изправи, но глезенът й бе изкълчен и не можеше да стъпи на крака си. Джентълменът предложи услугите си, но като се досети, че скромността й не би приела нещо, което самата ситуация налагаше, той бързо я взе на ръце и я понесе надолу по хълма. Маргарет бе оставила градинската врата отворена и той мина през нея и внесе момичето в къщата, в която другата сестра току-що бе влязла.

Господинът не пусна Мариан, докато не я настани удобно на един стол в салона.

Когато двамата се появиха, Елинор и майка й се изправиха изненадано и приковаха в него погледи, в които се четеше едновременно нескрито удивление и тайна възхита от външността му. Той се извини, че е нахълтал така в дома им, и разказа какво го е накарало да направи това — начинът, по който говореше, излъчваше такава искреност и изящество, че гласът и изражението на лицето го правеха още по-очарователен, а той без друго беше хубав мъж. Ако беше стар, грозен и недодялан, мисис Дашууд също щеше да изрази любезно своята благодарност за този жест на внимание към детето й, но сега, освен от майчински чувства, бе обхваната и от определен интерес, предизвикан от младостта, красотата и изяществото на непознатия.

Тя не преставаше да реди думи на благодарност, а когато го покани да седне, в отношението й се почувства една особено характерна за нея сладост. Непознатият отклони поканата с извинението, че е мокър и мръсен. Тогава мисис Дашууд го помоли да се представи, за да знаят на кого дължат своята благодарност. Той отговори, че се казва Уилъби и в момента живее в Аленхъм, а на следващия ден се надява на честта да може да се отбие отново, за да се осведоми за здравето на мис Дашууд. Въпросната чест му беше оказана с голяма охота и той си тръгна в проливния дъжд — нещо, което още повече засили интереса им към неговата особа.

Мъжествената му хубост и необикновеното изящество на обноските му веднага станаха обект на всеобща възхита, а кавалерският му жест към Мариан я направи прицел на закачки и смях, в който, благодарение на външността на джентълмена, се долавяше и една по-особена нотка. Самата Мариан не бе успяла да го разгледа добре, тъй като още в мига, когато я бе взел на ръце, тя бе обхваната от такова смущение, че бузите и пламнаха в тъмночервено и тя не посмя да го погледне открито дори и след като влязоха в къщата. Все пак бе успяла да го види достатъчно добре, за да се присъедини към всеобщия хор на възхита, и то с онзи ентусиазъм, който винаги красеше високата й оценка за нещо или някого. Във въображението си Мариан винаги бе придавала на героя от някой любим разказ подобен външен вид и излъчване, а това, че я внесе на ръце в къщата без излишни формалности, говореше за бързина на мисълта, от която постъпката му й допадаше още повече. Бе заинтригувана от всяко свързано с него обстоятелство. Имаше хубаво име, живееше в тяхното любимо селце, и не след дълго тя откри, че от мъжкото облекло най-красив определено е ловният костюм. Въображението й се развихри, тя се отдаде на приятни размишления и скоро болката от изкълчения глезен бе забравена.

През следващия промеждутък от хубаво време на другата сутрин у тях се отби сър Джон. Разказаха му за произшествието с Мариан и нетърпеливо го попитаха дали познава господин на име Уилъби от Аленхъм.