Така се започнало и така продължило. Хората на Грънлидж го викали и се молели да ги спаси, но Грънлидж не отвръщал нищо, седял със сведена глава и пиел бира, докато паднел в несвяст и робите му го отнасяли в леглото.

Една гореща лятна утрин обаче, рано призори, Парма, лош саксонски разбойник от Уесекс, успял да се промъкне в главното имение, където живеела Селина. Бил висок на бой, с мургав лик и с толкова гъсти вежди, че се сключвали над очите му. Той мразел Грънлидж и знаел, че най-жестокото отмъщение към него не би била смъртта, а загубата на любимата жена. Някога Грънлидж убил брат му, когато той, замаян от изпитата медовина, умъртвил с камшик един от любимите му коне. Оттам идвала омразата на Парма. Онази сутрин Парма зърнал Селина, била сама, седяла кротко до едно поточе, гледала втренчено пред себе си и мислела за своя съпруг и за злочестата му орис. Той се промъкнал до нея, без да издава звук, и когато се озовал точно зад гърба й, рекъл: „Казвам се Парма и съм дошъл да те отвлека, Селина, жена на Грънлидж. Ще се държа с теб така, както бих се държал с Грънлидж, ако беше мой пленник. Ще те накарам да паднеш на колене и да молиш за милост. После ще те пребия с камшика също както Грънлидж постъпи с брат ми“. Тя не се уплашила, а се обърнала да види злодея и отговорила: „Ако ме докоснеш, Парма, ще съжаляваш до сетния си дъх“. Той гръмко се изсмял, понеже тя била най-обикновена крехка жена и не представлявала никаква заплаха. Да, ама не каква да е, а жена на Грънлидж и затуй Парма се домогвал до нея. Навел се да я сграбчи. Но щом ръцете му пипнали плещите й, случило се нещо много странно.

Ларен се усмихна и каза на Мерик:

— Брат ми почти заспа. Ако искате, ще продължа историята утре вечер. Вярвам, че не съм ви отегчила.

Мъжете я гледаха ококорени. После замърмориха. Тогава Роран се обади:

— Добре де, но какво се е случило? Един мъж докосне ли жена, най-много да я пожелае, а в това няма нищо странно.

— Таби хич не е уморен, нали, момче?

— Каква е тая магия?

Мерик мълчеше, втренчен в нея с тънка усмивка. После се засмя. Внезапно нададе одобрителен вик и всички го последваха.

Преди да се прибере в шатрата за през нощта, някой пъхна в шепата на Ларен четири сребърни монети. Тя ги зяпаше слисана как проблясват върху дланта й.

Четири монети за една история. Докато заспиваше, се питаше какво ли е станало с Парма, когато е докоснал раменете на Селина.


След ден вече гребяха в Балтийско море. Нямаше вятър и водата бе тиха и спокойна като настроението на Мерик. Той мълчеше замислен. „Навярно си мисли за нови приключения“, рече си старият Фиррен, докато внимателно насочваше лодката покрай един плаващ дънер.

— Ако излезе попътен вятър, подир пет дни ще бъдем у дома — каза Мерик на Ларен късно следобед, когато тя дойде отпред и застана до него. Бе учил Таби да гребе и сега детето спеше дълбоко на коленете му. Мерик се облакъти на огромното весло и извърна лице към нея:

— Мъжете решиха, че Тор иска жертвоприношение, за да ни прати достатъчно силен вятър, който да издуе платната. Аз смятам, че това зависи от теб.

Тя се олюля назад и едва не падна.

Усети нечия мъжка десница на гърба си и се дръпна като попарена. Политна върху Мерик. Той не я докосна, само я погледна и се ухили.

— Не се предвижда жертвоприношение на девица. Трябва да продължиш разказа си за Грънлидж довечера, иначе Тор няма да ни помогне и да ни даде попътен вятър.

— След като приготвиш гозбата обаче — рече Елър. — Не знаем кое бихме предпочели, ако ни накарат да избираме.

— Вече я надушваш, а? — подхвърли черноокият Роран и се засмя.

— Да, мечтая си за фазан, може би пълнен със спанак, грах и гъби.

„Само яденето им е в акъла“, помисли си Ларен и се усмихна, а нелепият й страх се поуталожи.

— Ще ви напълня гърлата — обеща Ларен и в този момент се вцепени, като зърна лицето на Деглин. По него се четеше смразяваща ярост, която я изплаши до смърт. Мъжката ярост лесно можеше да прерасне в бяс. Деглин не бе воин като Мерик, но въпреки това будеше не по-малък ужас, понеже бе мъж и скалд и двете неща бяха свързани в съзнанието му, а тя бе посегнала на негова собственост. Все едно го бе наранила физически. Спомни си за четирите сребърни монети, скрити във вътрешната страна на панталоните й. Можеше да откупи свободата си от Мерик само със сребро. Не със сладки женски усмивки и вкусно готвене. Не, само със сребро.

Бавно рече:

— Ще ви разкажа какво е станало по-нататък, ако обещаете да не хъркате толкова силно до шатрата ми.

Старият Фиррен така гръмко се изсмя, че рязко изви руля, при което се удариха в друг плаващ пън. Лодката се разтресе и разлюля.

— Откъде накъде шатрата е твоя, момиче? — провикна се Деглин и скалдският му глас прозвуча гърлено, ясно и студено като дълбоките морски води. — Мерик спи вътре с теб. По-скоро ние трябва да те помолим да не крещиш толкова силно, когато пори корема ти нощем.

Мерик се обади съвършено спокойно:

— Стига, Деглин. От суета и самонадеяност загуби интереса на хората. Отказа да продължиш историята и отиде да се цупиш, за да ни накажеш. Не вини момичето.

— Тя не е скалд! — разкрещя се Деглин. — Нищо не е — просто робиня, жалка отрепка, дето трябваше да убиеш и зарежеш в Киев! Не искам да я слушам как скверни дарбата ми с глупавите си напъни. Тя е само жена и единствената полза от нея е да разтваря краката си и да бърка гозби. И двете ги умее, значи това е достатъчно.

Мерик много бавно се надигна. Подаде спящия Таби на Клив.

Изправи се застрашително над Деглин и той се сви, макар че очите му, вперени в Ларен, още горяха от гняв и омраза.

— Казах ти да не я виниш — повтори Мерик.

— Ама тя…

Мерик се наведе и сграбчи Деглин за ризата. Вдигна го и го приближи към себе си.

— Престани или ще те накарам да съжаляваш.

Деглин замънка с тих и умоляващ глас, преливащ от искреност:

— Не, господарю, не исках да те обидя, но тя… о, прав си. Трябваше да изпълня желанието ви, без да се засягам и да се сърдя. Ще продължа разказа. Не бива да ощетявам хората повече. Няма защо да слушате нейните измишльотини.

Мерик се чувстваше раздвоен. Пусна Деглин и се върна на мястото си до сандъка. Погледна Ларен, но тя бе свела глава и той не успя да зърне изражението й. Деглин бе всепризнатият скалд. Нямаше друг избор.

— Тази вечер Деглин ще продължи историята за Грънлидж Датчанина.

Никой не се възпротиви. Мерик отново седна. Лодката се закрепи и плавно запори водата. Да, всичко бе както преди. Ларен усети, че душата й кипи от яд. Но през изминалите две години тя бе привикнала да се сдържа, въпреки че с Мерик това й се удаваше трудно. Сега обаче трябваше непременно да се овладее. Неволно погледна към Деглин. Той й се усмихваше, ала с неприятно свити устни.

Четири сребърни монети. Повече нямаше и да станат.


Вечерта тя, старият Фиррен и Клив се заловиха да приготвят яденето. Почти не обръщаше внимание на разговорите между мъжете, заети с обичайните си занимания. Работеше мълчаливо, знаейки, че би следвало да е благодарна, задето изобщо са живи с Таби. Нощта бе безоблачна, с ярки звезди, наближаваше пълнолуние. Бяха се разположили до самата вода, лодката бе изтеглена на тесния бряг и покрита с борови клони. Шатрите бяха опънати, горяха огньове и въздухът се изпълваше с уханията на яхнията от еленово месо.

След като се нахраниха и мъжете полегнаха върху кожите си на топло край огньовете, доволни и сити, Деглин се надигна, изправи се в пълния си ръст, който съвсем не беше внушителен, изкашля се в шепа, за да прочисти гласа си, и отпи глътка бира. Изгледа всички поред, за да привлече вниманието им, и подхвана:

— Когато Грънлидж Датчанина съсипал ръцете си на леда, разбрал, че се е провалил. Смятал, че силата му е неизмерима и вечна, но ето че погубил част от себе си, не враговете му, а той си причинил това зло. Бил горд човек, нямал равен на себе си по сила и сръчност, но сам си бил напакостил. Погледнал към ръцете си и видял изсъхналите пръсти с мъртви, посинели, извити в края, нокти. Повикал сина си и казал: „Инар, свършено е с мен. Завещавам ти всичко, което имам. Не се погубвай, както сторих аз.“ Прегърнал сина си и го отпратил. След три дни хората му го намерили мъртъв на дъното на една клисура. Преди това бил накарал един от неговите приближени да му отреже ръцете и сега те лежали под утринното слънце, сбръчкани и почернели. Всички разбрали, че е съзерцавал ръцете си, докато му е изтекла кръвта и е издъхнал… Синът му Инар не плакал, защото вярвал, че баща му е постъпил правилно. И той като баща си бил горд и самоуверен, но не почитал много този, от чието семе бил заченат. Нямал желание да разсича бикове надве, нито насила да налага волята си, понеже просто не притежавал мощта на баща си. Наместо това искал да натрупа богатство с разбойнически набези. Оставеното наследство не му стигало. Събрал хората на баща си и им казал, че ще отплават за Киев. По пътя щели да пленят роби и да ги продадат на пазара „Каган-Рус“. Чувствал се смел, заобиколен от тези изпитани воини, калени в битки и грабежи. Те щели да го закрилят, защото такова било задължението им. По време на пътуването и прехода до Киев убили много мъже и отвлекли дваж повече жени. А Инар, сигурен в своята юначност, карал всички да разнасят славата му на хитър, непобедим и безпощаден предводител.

Мъжете взеха да се споглеждат скришом, ядосани, смутени и объркани. Надигна се глух ропот.

Деглин бързо продължи:

— Инар се прочул с умението си да търгува на пазара за роби. Веднъж той зърнал едно съсипано от глад момиче, цялото в дрипи. Решил, че трябва да го има, купил го и го отвел със себе си у дома. Не знаел, че е изтъкано от злост и мрази участта си на жена, че копнее да бъде мъж с присъщите му способности, дарби и заложби. Мъчело се да подражава на мъжете, ала напразно. Душата му била обладана от неистов гняв, защото разбрало, че не може да се мери с тях.

Мърморенето се усили и заглуши думите на Деглин. Мъжете впериха очи в Мерик. Лицето му бе безизразно. Той дълго мълча, съсредоточено изучавайки Деглин. Накрая вдигна ръка, за да въдвори тишина, и рече:

— Едва ли би искал да продължиш разказа си по настоящия начин, Деглин. — Гласът му се понижи и Ларен потръпна в ужас от смразяващите нотки. — Разправи ни какво е станало с тоя Инар, дето не почитал баща си.

— Ами, господарю — рече след малко Деглин, — той се променил, да, променил се. Стъпил си на краката и предизвикал всеобщо одобрение заради завещаните дарби, които той впрегнал, за да преуспее. Прочул се като ненадминат търговец и спечелил почитта и уважението на хората. Злата робиня убил. Донесъл у дома купища сребро и богатства, за каквито баща му дори не бил мечтал. Оженил се за момичето, избрано от баща му, и се сдобил с много синове. Така коренът на Грънлидж Датчанина бил продължен от достойни за името му мъже.

Настъпи тягостна тишина, нарушена накрая от Олег, който се изправи висок, снажен и застрашителен над Деглин и рече с отвращение:

— Разказът ти не струва пет пари, Деглин. Според мен през цялото време ти преливаше от зле стаена злоба и лъжи. Приличаш на муха, дето само бръмчи — връхлиташ със стръв, после бягаш да се криеш зад страхливото си жужене. Бих предпочел момичето да ни разправи какво се е случило с Грънлидж Датчанина.

Изящният скалдски глас на Деглин трепереше от гняв, когато отвърна:

— Момичето не може да ви разправи нищо! Нито притежава дарба, нито акъл. Преструва се, че има, ама няма. Тя е робиня, жалка робиня и толкоз. Не ще посмее да дрънка глупостите си, защото аз не ще й позволя. Толкова ли сте слепи? Тя е напаст, сее раздори между нас. Кара ни да се препираме. Омагьосала е Мерик и му е взела силата!

Олег измъкна ножа от пояса си. Пристъпи към Деглин. Лицето му беше безизразно и не бе ясно какво е наумил. Спря го гласът на Мерик:

— Чакай, Олег. Деглин за сетен път остави езикът му да изпревари мисълта. Не е ли така, Деглин?

Деглин си пое дълбоко дъх и се овладя.

— Бях небрежен. Да, господарю, не се вслушах в думите ви. Ще ви разкажа друга история, дето повече ще ви хареса.

Олег само поклати глава към Деглин, прибра ножа в канията и отново седна върху вълчата кожа, после кръстоса крака и рече:

— Хайде, Ларен, какво се случило по-нататък? „Парма докоснал раменете на Селина и усетил нещо странно.“ Продължавай.

Тя мълчеше и не знаеше как да постъпи. Мъжете бяха вперили погледи в нея и чакаха. Изражението на Мерик бе непроницаемо. В ръцете му дремеше Таби, облегнал глава на гърдите му. Всички закимаха, някои я подканиха да не ги мъчи повече, а да разказва за Парма и за това какво сторила Селина с него. Тя не откъсваше очи от Мерик. Най-после той й кимна. Ларен се усмихна и стана. Отвори уста, за да заговори, а думите напираха в ума й. Видя как Деглин вдигна ръка, но не се дръпна навреме. Той я цапардоса по бузата с юмрук и я повали на една страна право в огъня.