Таби бе заспал.
Ларен изникна пред очите на Мерик и рече тихо:
— Мъжът трябва да е господар на себе си, да стъпва на собствен имот, да обработва земя, която сам оре, сее и жъне.
Няколко секунди Мерик мълча. Бе стъписан, хвана го яд. Бе се промъкнала до тях безшумно като сянка и бе чула думите му. Никак не му беше приятно, понеже бе разсъждавал и за нея, а не искаше тя да се досети и да разгадае мислите му. Думите му към Таби всъщност бяха предназначени лично за него, не за другиго, защото Таби бе дете и не притежаваше разума на зрял мъж. А тя се бе присламчила като змия и го бе подслушвала, без той изобщо да подозира.
— Не ми харесва, дето се спотайваш и слухтиш. Онова, което казах обаче, е вярно и ще ти го повторя в лицето: високомерието ти е ненадминато. Дръзка си като воин, което е нелепо. Самомнението ти е прекалено за жена.
Тя само сви рамене.
— Не съм те чула да казваш това, но щом така смяташ, нищо не мога да сторя.
Той въздъхна, съжалявайки за думите си.
— Боли ли те кракът?
— Вече по-малко. Мехлемът е чудотворен.
— Няма да има повече, защото майка ми е мъртва. Може би е научила Сарла да го приготвя. Ще видим. — Той се втренчи в празното пространство зад гърба й и си помисли — първо бе изтормозена от глад, после я пребиха от бой и накрая едва не я изгориха. Ядът му към нея се стопи. Проклетата й гордост и дързост я бяха спасили, бе оцеляла благодарение на тях. Да, в това отношение приличаше на майка му или по-скоро на снаха му Мирана, жената на Рорик, която отначало той мразеше, защото споделяше мнението на родителите си, че в жилите й тече порочна и скверна злодейска кръв. Не й вярваше и се страхуваше за брат си. Но тя се бе оказала силна, предана и упорита също като брат му.
Въздъхна и промълви:
— Не мога да се примиря с внезапната смърт. С нейната безвъзвратност. Да умреш в битка — човек е някак по-подготвен да я посрещне, поне в душата си, ако не в ума си, понеже знае, че ако загине, ще се пресели във Валхала и ще живее там вечно. Но да бъдеш покосен от болест, която те връхлита неочаквано, и да не можеш да й се противопоставиш, да си напълно безпомощен пред нея, това е ужасяващо. Лишен си от всякаква чест и достойнство.
Гласът й прозвуча сурово през стиснатите устни:
— Такъв е животът. Честта и достойнството нямат нищо общо със смъртта. Според мен да те съсекат в бой не е по-голяма добродетел, отколкото да бъдеш поразен от болест или от вражески нож. Животът е пълен със смърт и в определен момент те се сливат в съзнанието ти. Смъртта постоянно те следва по петите. Неотлъчно. А краят е един и същ. Просто престава да те има.
— Говориш остро и не разбираш каква добродетел е човек да умре по свой начин, какъвто сам си избере, да прояви храбростта си и да докаже на какво е способен. Баща ми не е искал да умре от тая чума.
— Нито пък майка ти. Недей забравя, Мерик, че жените нямат възможност да гинат в сражения като мъжете. Да не би тяхната смърт да е по-малко честна и достойна?
— Не знам. Не съм разсъждавал в този дух. Но жените — те са различни.
— Да — отвърна бавно тя. — Наистина е така. — Понечи да добави още нещо, но очевидно размисли, поклати глава и рече: — Да, различни са, а мъжете имат късмет, че са по-едри и по-силни.
Той се сети за изгорения й крак и отбеляза:
— Нали оживя.
Тя се засмя, но смехът й не беше весел.
— Без теб едва ли щях да оживея. Мисля, че Траско бе последната брънка от веригата. Когато откриеше, че не съм момче, щеше или да ме продаде, или да ме убие. И понеже ми отнеха Таби, а аз не успях да го опазя и да го закрилям, щеше да ми е безразлично.
— И щеше да посегнеш на себе си?
Тя дълго мълча. Стоеше близо до него, луната огряваше гърба й, лицето й бе в сянка, а главата й бе озарена от сияние.
— Не знам — промълви накрая Ларен. — Нямах време да мисля за това. Исках на всяка цена да открия Таби. Тогава се появи ти. Съжалявам за родителите ти, Мерик. Съчувствам на мъката ти.
Той не отвърна, облегна се върху грапавата кора на дъба и затвори очи.
— Остави Таби при мен — каза той, без да отваря очи. — Ще го пренеса вътре, когато реша да се прибера.
— Както желаеш. Сега какво ще правиш, Мерик?
— Искам да имам остров като брат си Рорик.
Тя прихна. Смехът й прозвуча звънко и чисто, без подигравателни нотки. Осъзна, че за пръв път я чува да се смее така открито и от сърце. Без всякаква причина. Отвори очи.
— Забавен ли ти се струвам?
— Откъде ще намериш остров?
— Нямам представа, просто ми хрумна. Един спонтанен отговор на нахалния ти въпрос.
Тя настръхна, но той остана равнодушен. Заслужаваше острите му думи. Ларен се обърна и се отдалечи. Той отново затвори очи и притисна Таби по-близо до себе си. Усети дланта на детето върху сърцето си.
По случай завръщането на Мерик бе вдигнато пиршество, но то се различаваше от предишната и по-предишната година. Имаше медовина и бира, сирене, зеле, лук, грах, пържоли от глиган, вълшебна пушена червена сьомга, додени питки и ръжен хляб, сладки и кисели ябълки. Сарла застла огромната дървена маса с красива бяла ленена покривка. Щом я зърна, в очите на Ларен най-неочаквано бликнаха сълзи. До онази ужасна нощ животът й винаги бе изпълнен с разкош: фини покривки, изящни мебели, просторни помещения, не тъмни, ниски и задимени като тази къща. Спомни си смеха на майка й, когато постилаше масата с красива ленена покривка, как се оплаква, че мъжете не държат на тези неща, но че тя го прави, защото са важни за нея. Такива прелестни покривки с изящно избродирани краища. Не се бе сещала за майка си от месеци, сама не можеше да изброи колко. Странно. Майка й се казваше Нирея, нежно име, звучно като песен.
— Аз какво да свърша? — попита тя.
— Ти само ще ядеш, Ларен, докато заякнеш.
— Тя е робиня — обади се Ерик и се приближи зад гърба й. — Трябва да й възлагаш работа, Сарла. Ти си господарката тук, крайно време е да поемеш ролята си.
Сарла отвърна спокойно, без колебание:
— В тлачената купа, ей там, на поличката, има лъжици. Моля те, нареди ги до чиниите, Ларен.
Ерик изсумтя и излезе.
У Ларен се надигна неистов гняв. Ерик бе досущ като съпруга на Хелга, Фром. Деспот и грубиян, който важничи с потеклото си. Ако нямаше кой да го обуздава, щеше да бъде крайно опасен. Запита се дали Ерик е потискал навика си да се перчи и разпорежда, когато баща му е бил жив и е владеел Молвърн.
„Пиршеството протича добре“, мислеше си Мерик, като отпиваше от сладката медовина, която Сарла правеше толкова хубаво. Майка му я бе научила на почти всичко останало, но медовината беше специалитетът на Сарла. Похвали я.
Ерик се намеси:
— Медът е прекалено много за моя вкус.
— Прекрасна е — възрази Мерик. — Ти как смяташ, Олег?
— Ще изпия още десет чаши и тогава ще ти кажа.
Един-двама прихнаха, но все пак началото бе сложено.
Ерик рече:
— След като се навечеряме, Деглин ще ни разправи някоя история. Може би за смелите подвизи на по-малкия ми брат в Киев.
Настъпи мъртва тишина, тягостна и мъчителна, изпълнена с коси погледи. Мъжете се размърдаха неспокойно и замърмориха, изчаквайки Мерик да проговори.
Ерик вдигна едната си руса вежда и хвърли поглед на Мерик, сетне на Деглин в другия край на дългата маса.
Мерик промълви тихо:
— Деглин няма да ни разправя повече приказки, Ерик. Откри, че не му е приятно да бъде скалд.
— Да — обади се припряно Елър. — Предаде умението си на друг, ето на това момиче тук. Сега тя разказва истории.
Ерик рече:
— Глупости. Тя е момиче, нищо повече. Тя не може…
— Първо я чуй, пък тогава говори.
Ерик изгледа брат си така, като че се канеше да го цапардоса, но се въздържа. Умълча се на стола си — някогашното място на баща му — със зачервено лице и присвити очи. Отмести взор към Ларен, седнала до стария Фиррен.
— Въобразяваш си, че си скалд, а момиче?
Тя вдигна глава и невъзмутимо отвърна на погледа му, сякаш мнението му бе маловажно. После сви рамене и това го вбеси.
— Нищо не си въобразявам. Ти ще ми кажеш, да, ти, каква съм.
Сарла затаи дъх. Тя седеше до мъжа си и усети напиращата в гърдите му ярост. Бързо се намеси с твърде висок глас, който знаеше, че гъгне от страх, но не можеше да го овладее:
— Харесва ли ти херингата, господарю? Роран Черното око я улови днес следобед.
Ерик насила извърна очи от робинята.
— Роран винаги има късмет с рибата — рече той и отпи голяма глътка медовина.
След безкрайно проточилата се вечеря помолиха Ларен да застане пред тях и да разкаже историята за Грънлидж Датчанина отначало. С ъгълчето на окото си тя видя, че Деглин напуска масата, и изпита облекчение. Само като го зърнеше, и изгореният крак я пронизваше от болка. Забеляза го, че накуцва, и положително винеше нея за това.
При мисълта за сребърните монети, глътна малко бира, усмихна се на събраната тълпа и подхвана:
— Имало едно време един храбър воин, който се наричал Грънлидж Датчанина.
Разкраси началото на разказа си, така че всички спътници на Мерик се присламчиха до нея, смълчани и улисани.
— … И когато Парма се навел, за да сграбчи Селина, щом ръцете му докоснали раменете й, случило се нещо много странно.
Преднамерено направи пауза и поред изгледа присъстващите — мъже, жени, деца, които бяха още будни. Очите й блестяха, тя се наклони напред, като че се канеше да открие някаква тайна, и навлажни устни с език.
Накрая Олег не издържа и се провикна:
— Стига, момиче! Казвай по-бързо или ще ти взема бирата и две години ще стоиш на сухо!
Мъжете се развикаха одобрително и Елър се обади гръмко:
— Оставете момичето да продължи. Надушвам хубава приказка.
Глава девета
Ларен заговори с тих и развълнуван глас:
— Да, когато Парма докоснал раменете на Селина, усетил, сякаш самият Тор го е поразил с гръм. Паднал възнак разтреперан, целият се вледенил, а ръцете му се тресели. Били като попарени и го пронизвали от болка, макар по тях да не личали никакви белези. Първо изтръпнали, сетне го засмъдели и пламнали. Той отместил взор от ръцете си към Селина. Тя промълвила едва чуто: „Казах ти да не ме докосваш.“ Минали няколко секунди и страхът бил забравен, избледнял и споменът за странната смразяваща болка в ръцете му, за вцепенението, по-вледеняващо и от самата смърт. Тогава го обладал гняв, не вярвал в станалото чудо, незримо и непонятно за него. Озъбил се насреща й и се нахвърлил върху нея, поваляйки я по гръб на каменистата земя. Но и този път тя не издала звук и не се опитала да се съпротивлява. Той легнал отгоре й с пяна на устните, злобно и победоносно ухилен, и казал: „Онова, което се отприщи в мен, не е странно, нито необичайно. Това бе просто краткотраен сън, миг колебание, нищо повече. Сега ще те обладая и после ще те отведа в моето имение, където ще ми станеш наложница и цял живот ще ми робуваш.“
Едва изрекъл тези думи и почувствал, че се откъсва от нея. Кой би могъл да го вдигне така и да го задържи във въздуха? Сякаш бил малко дете. Помъчил се да се освободи, но не успял. Не, реел се на пет-шест стъпки над нея, гледал я отгоре, слисан и онемял, загубил ума и дума. Не паднал на земята, както се срива човек от високо. Не, изобщо не падал. Издигал се все по-нагоре и по-нагоре, докато накрая видял, че Селина продължава да лежи по гръб на земята и да го следи с очи. Тя се усмихнала и му извикала: „Иди още по-нависоко, Парма, нали това искаше? Да, високо, високо, чак до облаците. Върви, Парма. Съдбата ти те очаква.“
Той размахвал ръце и ритал с крака, но се издигал все по-нагоре и не можел да спре. Закрещял от страх, гърчел се диво срещу непознатата сила, която го държала, но дори когато се опитал да се обърне по гръб, не успял. Тялото му сякаш било замръзнало във въздуха, гледал към Селина, която все повече се смалявала, и знаел, че тя продължава да му се усмихва. Искал да се освободи, но в същото време разбирал, че ако се освободи, ще умре, защото ще се срине надолу и ще се разбие в камъните.
Внезапно, без предупреждение, усетил, че полита напред, като че тласнат от могъща ръка. Престанал да се носи над Селина и се устремил на изток. Сетне изведнъж под него се появила вода, огромно море и го обзел такъв страх, че си загубил ума. Решил, че Селина го е проклела, и се вкопчил в тая мисъл. Да, сигурно е зла магьосница и това, което се случва с него, не е истина, а видение, илюзия, предизвикана от прокобата й. Зарекъл се да я намери и убие, ала единственото, което съумял да постигне, било да полети още по-бързо, този път тласкан на юг от могъщата сила. Порел облаците и не виждал нищо в бялата мъгла, било му студено, треперел, кожата му посиняла, посиняла като ръцете на Грънлидж, след като натрошил на парчета ледените късове. Спомнил си думите на Селина. Проклел я, вещицата му с вещица, също както тя постъпила с него. Щял да загине тук, високо над земята, премръзнал до смърт в облаците, само заради проклятието на една жена, която би унищожил, стига да я намери отново…
"Робинята" отзывы
Отзывы читателей о книге "Робинята". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Робинята" друзьям в соцсетях.