Мерик се отърси от нелепото си бълнуване. Момчето беше роб и нищо друго. Нямаше никакво значение дали е било отмъкнато от бедна селска колиба, или от богато имение. Мерик никога не ще го зърне пак, след като си тръгне от тържището. Ще престане да мисли за него в мига, щом ръката му докосне руля на лодката и вятърът, издул платната, започне да бръсне лицето му. Сви рамене и поклати глава. В този момент Олег го дръпна за ръката, за да му покаже един роб, и Мерик се обърна.

Чу сърцераздирателен писък и отново се извърна. Тлъстият търговец, същият швед, познат на Мерик от миналата вечер, който до преди малко се пазареше с Валай, бе сграбчил момчето за ръката и го дърпаше от редицата с останалите роби от мъжки пол. Той крещеше, че е платил прекалено много сребро за мръсното, дребно и хилаво прасе и че то или ще млъкне, или насила ще му запуши устата. Но крясъците и виковете не идваха само от момчето. Най-пронизително ревеше едно хлапе, което се беше вкопчило с все сила в другата ръка на момчето. О, господи, помисли си Мерик, това сигурно беше по-малкото му братче и търговецът не го бе купил. Детето пищеше ужасено, покъртително и необяснимо защо нещо се надигна в Мерик и стегна душата му. Пристъпи крачка напред и видя как тлъстият швед зашлеви момчето, понеже то се опитваше да се улови за братчето си. После свирепо срита детето. Мерик наблюдаваше как то се просна по очи и остана да лежи, свито на топка и задавено в сълзи. Момчето блъсна търговеца с юмрук в корема, навярно леко, защото Мерик се съмняваше, че има достатъчно сила, но сигурно дебелакът го беше заболяло. Той вдигна ръка, ала сетне я отпусна. Изруга, метна момчето на рамо и се отдалечи.

Детето бавно се надигна, притиснало с ръка ребрата си, и се изправи, без да плаче, вперило поглед в отдалечаващата се фигура на брат си.

Изведнъж, най-неочаквано, Мерик почувства, че не издържа повече. Нещо дълбоко в него се скъса. Не, не можеше да го понесе, не желаеше да го понесе.

— Почакай ме тук — каза той на Олег.

Коленичи пред детето. Нежно улови брадичката му в огромната си шепа и я повдигна. По изцапаното личице още се стичаха сълзи и дълбаеха грозни бели дири по пътя си.

— Как се казваш? — попита Мерик.

Момченцето шумно подсмръкна. Зяпаше Мерик със сгърчено от страх лице. Мерик рече:

— Няма да те нараня. Как се казваш?

Детето отвърна отчетливо с едва доловим акцент:

— Таби. Оня дебелак отведе… — Гласът му заглъхна, направо секна. Погледна Мерик, сълзите му потекоха по-буйно и детето се разхълца безутешно. А в очите му се четеше такъв ужас, че Мерик изпита желание да вие като вълк. Ала не искаше да изплаши детето още повече. Само промълви тихо и бавно:

— Как се казва брат ти?

Детето сгуши глава между раменете си и не отвърна.

— Брат ли ти е?

Детето кимна и толкоз. Беше много уплашено. Мерик не го винеше.

Докато говореше, Мерик потърси с очи търговеца, но той си бе отишъл. Детето бе останало само. Погледна сведената главица и забеляза как слабичките раменца се тресат от ридания. Добре знаеше каква е съдбата на такива невръстни роби. Повечето умираха, а ако оцелееха, онова, което ги сполетяваше, бе дори още по-лошо. Изведнъж Мерик разбра, че не иска това дете да умре. Хвана го за ръка, усети мръсотията по кожата му, напипа крехките му като вейки кости, готови да се счупят при най-малкия натиск, и нещо в него се отприщи. Детето не беше толкова слабо като брат си и Мерик се досещаше защо. Момчето бе давало всичката храна на по-малкото си братче.

— Ще дойдеш с мен, Таби. Аз ще те отведа оттук. Имай ми доверие.

Детето потрепери при тези думи, но не вдигна глава и не се помръдна.

— Знам, че ти е трудно да ми вярваш. Ела, Таби, няма да те нараня, кълна се.

— Брат ми — прошепна детето и изви очи нагоре към Мерик с трогателна надежда. — Брат ми го няма. Какво ще стане с него?

— Ела — рече той, — имай ми доверие. — Отдалечи се от редицата с роби, стиснал ръката на момченцето в огромната си шепа.

Мерик предполагаше, че ще може да откупи детето за съвсем малко сребро, и излезе прав. Бързо приключи пазарлъка с Валай, дребен мъж с лъстив поглед и с безмилостно пресметлив ум. Валай обаче бе просто делови човек и казваше каквото мисли, когато това не беше в ущърб на занаята му. Той подхвърли на Мерик:

— Знам, че не си педераст, тъй че детето няма да ти достави удоволствие и само ще ти тежи на шията.

— Да, но няма значение. Искам го.

— Не е изключено някой да го купи и да го гледа добре, но единствено за да обслужва господарите си. Такъв живот не би бил съвсем лош за него.

Мерик не отговори, но усети, че в душата му кипва ярост. Да, най-доброто, което можеше да се случи на детето, бе да го изнасилват до безкрайност, а после да го обучат да доставя наслада на мъжете, на ония проклети араби, дето имат държанки и от двата пола, за да задоволяват всичките си прищевки. А след като Таби порасне и загуби момчешкия си чар, ще го хвърлят на полето да се бъхти над посевите, додето умре. Мерик не можеше да понесе тази мисъл. Сведе очи към Таби. Не, няма да позволи подобно нещо. Изобщо не се запита какво ще прави с детето. Разплати се с Валай и тръгна да търси Олег.

Дори да го смяташе за луд, Олег не каза нищо, само зяпна момченцето, после се ухили, кимна и потри ръце. Душа даваше за приключения. Мерик усети, че тъкмо такива са очакванията му. И му хрумна, че Олег навярно ще излезе прав.

Глава втора

Траско, неимоверно богат търговец на кожи, който се гордееше с качеството на своя хермелин и с умението да си служи с подкупи, погледна момчето, усмихна се мрачно и кимна. Метна камшика на роба си Клив, също втренчен в хилавия окървавен гръб и в потръпващото мършаво тяло.

Траско бе прекалено дебел, за да клекне, затуй само се наклони леко напред, запъхтя се дори и от това минимално усилие, и каза:

— Отсега нататък, момче, ще знаеш, че за всяко провинение, за всяко колебание да изпълниш заповедта ми, ще смъквам кожата от хубавото ти гръбче. Ясно ли е, хлапако?

Главата на момчето най-сетне клюмна.

Траско остана доволен и изпита облекчение. Бе платил солидна сума за момчето и не искаше да го убие, но трябваше да го накаже, задето то го удари в корема на пазара за роби. Сега вече го бе пречупил. Изправи се. Да, най-после всичко беше наред. Щом го поохрани за няколко седмици, ще си възвърне многократно похарчените пари. Сподели плановете си гласно с Клив:

— Туй хлапе ще бъде чудесен подарък за сестрата на Каган-Рус, старата Евта. Тя си пада по млади момчета, а аз съм убеден, че щом тоя тук се изкъпе и хапне, ще й се хареса. Ще извлече голяма наслада от него. А ако рече да си покаже рогата, тя с радост ще го постави на мястото му с камшика.

— Аха — отвърна слугата на Траско, без да откъсва очи от камшика. Не добави друго, защото не желаеше той да се стовари на собствения му гръб — от Траско всичко можеше да се очаква.

— Знам какво ти се върти в акъла — продължи Траско с поглед, забит в момчето. — Мислиш, че е жалка торба с кокали и че дори чисто пак ще прилича на оглозган. Но аз съм човек с опит и знам, че момчето има изящно лице. Крехко, направо нежно. Само виж ръцете и краката му — колко са тънки и дълги. Да, в изпосталелите му жили тече добра кръв. Родителите му не са били роби. Не, туй хлапе е различно и аз ще се възползвам от това. А сега се погрижи за него, измий му гърба и го намажи с балсама, дето майка ми изпрати от Багдад, за да няма белези. Известно време нека стои мърляво, с дрипите. Заслужава да се въргаля в мръсотията си, задето ме удари. Всички видяха и ми се присмяха, Валай също. Ако ти се подчинява безропотно, ще го изкъпеш утре сутринта.

Клив кимна. „Горкото момче!“ — рече си той.

На излизане Траско добави:

— Старата Евта ще се зарадва на малкото зайче. Казвал ли съм ти, че тя обича да нарича питомците си с животински имена? Може би ако го науча да откликва на „зайче“, тя ще бъде доволна и ще ме възнагради още по-богато. Ще ти пратя храна за него — само малко бульон, защото не искам да си изповръща червата. Храни го, Клив, трябва да го угоиш.

Клив отново кимна и щом господарят му излезе от тясната стаичка, погледна към момчето. То поне нямаше да бъде играчка в ръцете на разни похотливи мъже, а това не беше малко. Клив бе служил редовно за подобно забавление в продължение на цели две години, докато накрая го бяха продали на една жена с руса коса, почти бяла, същински ангел, като ония, християнските, само дето се бе оказала коренно различна от тях. Той неволно докосна грапавия белег на лицето си. След нея го бе купил друг, който не налиташе на момчета, и този господар бе Траско, слава на боговете. Беше жесток, но не и педераст. Понякога дори бе щедър. Бе дал на Клив един кърпен бобров кожух да го топли тая зима. Клив коленичи и рече тихо:

— Ей, момче, будно ли си?

— Да.

— Знам, че много те боли. Траско обича да налага с камшика, но не го прави често, само когато майка му гостува на роднините си в Халифата, понеже тя не одобрява това наказание. Нямаш късмет, че не е тук, Траско ми заповяда да не те къпя и да не ти сменям дрипите. Не смея да не го послушам, но ще ти измия гърба и ще донеса балсама, за който спомена. Той ще ти прати храна и ти ще се поналееш.

— Чух всичко, което каза.

— Тогава няма да повтарям думите му.

— Излишно е. Не съм „зайче“. Господарят ти е извънредно глупав. При това е грозен и дебел.

— Не, старата Евта ще ти вика така. Траско просто се опитва да избере името на животното преди нея.

— И двамата са глупави.

Клив се намръщи. Момчето продължаваше да се държи нагло и Траско щеше да побеснее.

— Чу ли Траско да говори за Каган-Рус?

— Да, щял да ме даде на сестра му. Но кой е този Каган-Рус?

— Как може да си толкова невеж! Ами че това е князът на Киев! Той е богат, а старата Евта е още по-богата, което ужасно дразни княза, но тя го държи в ръцете си. Нарича го нейния „горд бик“, когато е доволна от него. А когато цели да го засегне, му вика „блатно бръмбарче“. Траско иска да я снабдява с кожи, предимно хермелинови, а тя има нужда от много кожи. Знаеш ли, страшно е дебела, почти колкото Траско. С твоя помощ господарят възнамерява да успее.

— Ти видя ли ме хубаво?

Въпросът бе изречен със странен тон, но Клив отговори:

— Да, видът ти е окаян, но с повечко храна ще се оправиш, поне Траско смята така. Надявам се, че не си много грозен под цялата тая мръсотия.

— Напротив.

Клив се навъси.

— Още те боли, а и ми говориш така, понеже не мога да те набия. Аз съм роб на Траско. А ти си глупак.

Момчето най-сетне се умълча.

— Добре — рече Клив. — Затваряй си устата и аз ще се погрижа за теб. Траско не търпи да пренебрегват заръките му.

— В най-скоро време ще пукне от преяждане.

— Да, може би, но ти не ще бъдеш тук, за да го видиш. А сега, момче, ме остави да ти помогна. Не, не се дърпай. Знам, че гърбът те боли, но трябва да ми позволиш да те преместя върху нара.

— Бих ти позволил, но не мога да се помръдна. Клив протегна ръка и внимателно обърна лицето на момчето към себе си. Повдигна го и видя, че е силно пребледняло от болка. Забеляза също неистова ярост в очите, които би следвало да изразяват смирение. Клив го подхвана възможно най-нежно, направо го подпря върху себе си и го затътри към тясното легло. Отпусна го едва-едва на хълбок. После застана до него и се загледа в крехкото телце. Изведнъж Клив промълви тихо:

— Гърдите ти личат.

Момичето не продума, дори не се помръдна, за да загърне дрипавата си риза. Болката беше просто непоносима.

— Как се казваш?

— Ларен.

— Странно име, а говорът ти е още по-странен. Скоро ще ми обясниш защо се правиш на момче. По тия земи и да си момче, и да си момиче, пак могат да те изнасилят. Хайде, сега трябва да ти помогна. Не, няма да те обадя на Траско, но да знаеш, че той бързо ще научи истината, и тогава ще пострадам, задето не съм му казал.

— Знам — рече момичето и прехапа долната си устна до кръв, когато той взе да маха мръсните парчета тюленова кожа от гърба му и да го мие. — Благодаря ти.

Клив изсумтя, ругаейки се наум, че е по-тъп, отколкото ако се съблече гол посред зима, но въпреки това пипаше внимателно и всеки път, когато момичето се свиваше от болка, тя пронизваше и него. След като почисти гърба му и го намаза с дебел слой балсам, Клив се изправи и рече:

— Ще лежиш, без да мърдаш. Аз ще ти донеса храна. Траско каза да ти дам малко бульон, иначе ще си изповръщаш червата — толкова си изпосталяла.

— Знам — отвърна момичето. — Чух го.

Не добави нищо повече, само изчака мъжът да излезе от тясната стая. Огледа се. Стените бяха варосани и чисто бели. То беше навикнало със сумрачни, дървени помещения с опушени греди, а не с подобна ослепителна белота. С огромни зали, които носеха натрапчивата миризма на мъже и жени и на благоуханни свещи. Тук бе толкова различно. Имаше само едно легло, на което лежеше, и до него една масичка. Върху нея бе поставена една-единствена свещ. През високия прозорец, чиято кожена завеса бе дръпната, се процеждаше ярка слънчева светлина и Ларен изпита благодарност. Погледна към ослепителната светлина и се запита какво ли е станало с Таби, мъчейки се поне за миг да го запази като въпрос, макар съвсем ясно да знаеше отговора. Усети как болка стегна гърдите й едновременно с паренето и бодежите в гърба. Тя го бе предала.