Сърцето му биеше лудо и той се запита дали няма да издъхне от невероятната сила на освобождаването. Понечи да се измъкне от нея, знаеше, че болката не е преминала, но ръцете й се вкопчиха в гърба му и тя го притисна здраво към себе си. Той я обърна на една страна, с лице към него, без да излиза от нея, макар и не толкова навътре. Долавяше ударите на сърцето й и цялата й топлина. Целуна отпуснатите й устни, помилва веждите и приглади косата от челото й.

— Съжалявам, че те заболя — промълви той до устните й.

Даваше си сметка, че не й е доставил особена наслада, макар в началото да бе изпитала известна тръпка, преди да я обладае така припряно и стръвно и да си изгуби ума.

— Ти успя да ме имаш, Ларен, но не усети същото удоволствие от сливането ни като мен и аз съжалявам за това. Ако не се любим повече тази нощ, след време трябва да те подхвана пак, след като си починеш, и да ти покажа какво изживяват мъжете и жените.

Не отговори. Бе притисната в прегръдките му и макар да бе излязъл от нея, бе толкова близо, че устните й вдъхваха уханието на жарката му плът. Тя промълви:

— Съгласна съм, само дето много ме боли, Мерик. И ми тече кръв. Скоро ли ще спре?

Той не продума, отдръпна се от нея, стана от леглото и излезе от спалнята, без да го е грижа, че е гол.

Всъщност и бездруго нямаше значение, защото общото помещение бе изпълнено само с рядък дим и всички спяха. Той взе една газена лампа и я донесе в спалнята.

Когато приближи лампата до нея, за да я погледне, изруга и каза:

— Не мърдай. Ще видя колко сериозно съм те наранил.

Тогава зърна лицето й и върху него забеляза изписана не само болка, а и смут. Сиво-сините й очи бяха почти черни на светлината. Челото й леко лъщеше от пот. Рече по-рязко, отколкото му се искаше:

— Не гледай така отчаяно. Ще се оправиш, Ларен, никоя жена не е умряла от това и следващия път положително няма да усетиш нищо.

— Толкова силно жадувах за този миг, най-много от всичко на света копнеех да разгадая това тайнство с теб. Да, разгадах го, но резултатът е съвсем различен от очакваното. Знам, че няма да умра от тая кръв, защото ти едва ли би наситил страстта си, ако се опасяваше, че може да ме погуби. Но ме боли повече, отколкото бих искала, и съм изненадана и разочарована.

Доста откровено признание, но Мерик си замълча. Кръвта се стичаше между бедрата й вече по-бавно, ала тя не можеше да знае това, и се отцеждаше на одеялото под нея. Погледна слабините си и видя, че и той е изцапан с кръв, с нейната кръв и със своето семе. Пое си дълбоко дъх и рече:

— Не е толкова лошо. А сега, не мърдай.

Тя усети меката влажна кърпа до тялото си, с която я избърса. После я притисна към кожата й.

Отмести очи от него, от съсредоточеното му изражение, докато се занимаваше с нея. Нямаше представа за какво мисли, какво изпитва. Промълви:

— Обзеха ме такива странни чувства, когато ме погледна, когато ме докосна. Когато ме целуна, когато усетих езика ти в устата си и по тялото си, стори ми се, че едно малко късче от земята ми принадлежи и че всичко ще бъде радостно и хубаво.

Внезапно тя изохка и понечи да се отскубне от него.

Той разпери длан върху корема й и я задържа.

— Стой мирно — каза той и уви влажната кърпа по-здраво около пръста си, после отново навлезе внимателно вътре, за да се увери, че не я е разранил. — Не, не мърдай и не се стягай така. Опитай да се отпуснеш. Скоро ще свърша.

Тя мълчеше, скована от болка. Той знаеше, че я боли и се мъчеше, в името на боговете, мъчеше се да бъде нежен. Съжаляваше, че проклетият му пръст не е по-малък, ала нищо не можеше да стори.

Извади го, успокоен, че кръвотечението почти е спряло, сетне изпра кърпата. Приседна до нея на леглото, сгъна кърпата, притисна я до тялото й и я остави там. Вдигна очи към лицето й. Беше пребледняла, очите й бяха подпухнали от плач, косата й се бе сплела.

Бе го пожелала и му се бе отдала.

А той бе сторил всичко по силите си, наистина се бе постарал, но въпреки това я бе обладал, преди да я доведе до върховна наслада. Спомни си неистовия вик, когато запуши устата й със своята. Да причини такова нещо на една жена. Потръпна при този спомен. Рече:

— Ще се оправиш. Мисля, че тази нощ не бива да те измъчвам повече. Но може би утре или вдругиден, Ларен, когато ти мине, пак ще опитам.

Тя отвори очи и го погледна, без да сваля поглед от лицето му.

Той отново промълви:

— Извинявай.

— Защо ми се извиняваш? Нали аз те накарах. Ти се държа благородно. Просто постъпи като всеки мъж. Аз съм виновна. Срам ме е да лежа отвита, знам, че съм кльощава и грозна и не искам да ме зяпаш. Би ли ме покрил с нещо, Мерик?

Той я зави, заедно с ръката си, защото още притискаше кърпата към тялото й.

— Не си грозна — каза той. — Престани да го повтаряш.

Тя му се усмихна. Вдигна ръка към лицето му, после я отпусна.

Той съжали, че не го докосна. Копнееше за допира й.

— Ето — рече Мерик и отмести очи, — кръвта спря. Още ли те боли?

Тя кимна, без да го поглежда.

— Утре ще ти мине — каза той и стана. Протегна се и хвърли окървавената кърпа в легена с вода. Когато отново си легна, не продума, привлече я към себе си и облегна главата й на рамото си.

— Не — каза той, — не мърдай. Приятно ми е така.

— На мен също — обади се тя, безсилна да премълчи истината. Ръката му я обви през гърба, но моментално се отпусна и тя се сети, че се е притеснил за незарасналите й рани. Дощя й се да му каже, че предпочита да я стиска в обятията си, независимо от болката, но не го стори. Зарови лице в гърдите му, вдъхваше уханието му, космите му я гъделичкаха по бузата и носа и тя преливаше от желание да усети вкуса му.

В този миг разбра, че животът й се е променил безвъзвратно. Да го чувства в тялото си, да се притиска в прегръдките му — това бе изпълнило цялото й съществуване. Онова, за което бе предопределена, вече нямаше никакво значение. Важен бе само той.

И Таби. Какво щеше да стане с братчето й? Трябваше на всяка цена да възстанови правдата за него. Затвори очи, за да потъне в забрава, ала не успя да пропъди мисълта за огромната отговорност, която я очакваше на хвърлей от спалнята. Пръстите й се свиха и той изръмжа, когато го оскуба.

Четирийсет сребърника и две сребърни гривни. В името на боговете, по-скоро би дала всичко да знае, че може да му повери себе си. И Таби.


Нощта бе хладна, звездите светеха ярко отгоре. Грееше полумесецът. Ларен бавно се отправи обратно към къщата. Бе изпитала непреодолим подтик да прекрачи дървените порти и да върви до безкрай. Тук не можеше да намери никакъв изход от грижите си.

Трепна, когато си спомни как Ерик я бе спрял рано следобед пред очите на жена си и на мнозина от свитата си. Повдигна лицето й, стискайки брадичката й грубо, до болка. Каза й:

— Мегът ми съобщи, че върху одеялото на Мерик в спалнята му имало кръв. Една окървавена кърпа и леген с мръсна вода. Значи не си ме излъгала. В месечно неразположение си и въпреки това моят гнуслив брат те е обладал. — После я пусна и подхвърли през рамо: — Още си мършава като кокошка през зимното равноденствие и Мерик бързо ще ти се насити. Тогава ще дойдеш при мен. И ще бъдеш моя.

Тя потрепери, не толкова от пронизващия ветрец, който се носеше откъм фиорда, колкото от думите му. Страхуваше се от него, ужасно се страхуваше. И в същото време беше бясна от яд.

Бе много различен от брат си. Мерик поне никога не би вдигнал ръка на нея или на някого от хората си. Не се съмняваше, че е способен на буйства и жестокости, че може да убива бързо и безмилостно, че не знае пощада към враговете си, но той в никакъв случай не би наранил по-слабо същество от него или човек под неговата закрила.

Бавно закрачи към къщата. Огромните порти бяха отворени и тя зърна вътре всички мъже, жени и деца, долови поне десетина различни разговора, смехове, препирни, дори боя между двамина. Но не видя Мерик. А го търсеше с поглед, винаги го търсеше и не се чувстваше добре, докато не го откриеше. През целия ден почти не го бе мяркала. Той бе работил на полето почти до мръкване, после бе влязъл в банята с още неколцина от свитата си, до един развеселени, подхвърляйки си закачки и шеговито бъхтейки се с юмруци. Бе й се сторил съвсем непроменен и от това я заболя. Изтеклата нощ не означаваше нищо за него. А тя какво очакваше? Сама отговаряше за своите чувства и постъпки, не той.

Не предложи да сготви вечерята и Сарла не настоя. Явно усещаше, че нещо не е наред, но премълча, само потупа Ларен по рамото. При наличието на толкова много хора се налагаше Ларен да помогне при поднасянето на яденето и тя не подви крак, докато не приключиха. После излезе от къщата.

И ето сега се щураше навън и се ненавиждаше заради слабостта си. Изпъна рамене и влезе вътре. Никой не я забеляза, даже Таби, който ревеше от смях, докато Кена го учеше как да се бори. Взе си малко еленово месо и задушено зеле с ябълки и грах. Съчетанието бе необичайно, но вкусно.

Бе хапнала едва няколко залъка, когато Ерик се провикна:

— Ела тук, момиче, че всички искаме да чуем друга легенда.

Друга легенда. Тя се озърна и видя нетърпеливите лица. Мъжете бяха наострили слух, жените също, а децата вече се скупчваха около нея. Таби стоеше до скута й и стискаше полата й в юмручето си.

През целия ден се бе готвила за този момент. Да, беше съчинила една история и се молеше тя да й подскаже как да постъпи. Обърна очи към Торагасонови, и те бяха нащрек, с изключение на Лета, която гледаше нацупено. Лета бе зяпнала Мерик, който повика Таби, вдигна го на коленете си, погъделичка го и се засмя, докато той се гърчеше и кикотеше. В очите на Лета бе загнездена дълбока, много дълбока ярост.

Ларен се усмихна на всички поред, включително и на Лета.

Глава тринадесета

Тя бе оцеляла благодарение на ума си в продължение на две дълги години. Да, на ума си и на голяма доза чист късмет, който почти я бе изоставил, когато срещна Мерик. И сега нямаше да се провали, просто не биваше, твърде важни неща бяха поставени на карта. Всичко висеше на косъм. Тя си спомни за четирийсетте сребърника, за двете гривни и осъзна, че с тях не може да промени положението. Прикани с жест децата да насядат около нея. Искаше да говори бързо и да свърши по-скоро, но знаеше, че е по-разумно да започне бавно, за да привлече вниманието на слушателите и да ги държи в захлас, докато гради разказа си подобно строеж на къща.

— Ще ви разправя за Ролф Викинга, който живеел тук, в Норвегия, преди много години. Той бил горд, силен и безстрашен, воин с невероятен кураж, каквито са повечето мъже в Норвегия. Ролф бил млад, в разцвета на силите си и толкова красив на външност, колкото било здраво тялото му.

Той имал двамина братя — и двамата силни, и двамата красиви, и двамата амбициозни. Ролф бил най-големият и се впускал в набези само заради удоволствието да се сражава и от лято на лято богатството му се множало. Рандор, вторият, бил търговец и пътувал надлъж и шир със своите стоки. Той бил по-хитър и по-лукав от арабин на пазара. Бързо забогатял като Ролф. Най-малкият син бил Ингор, земеделец. Стопанството му процъфтявало, тъй като бил истински вълшебник на полето, и той също ставал все по-заможен с всяка изминала година.

Ролф се върнал от нападения по могъщата река Сена. Той довел със себе си дванайсет роби — шестима мъже и шест жени, отвлечени от трите селца, които имали нещастието да се окажат твърде близо до реката.

Единият от робите бил не по-малко горд и силен мъж от викингските воини, които успели да го пленят. Просто късметът му изневерил и воините знаели това. Бил болен и въпреки това се бил с тях, докато загубил свяст от раните и болестта, която мъчела тялото му. Бил облечен по-хубаво от останалите пленници. Но кой бил той, какво било истинското му име — никой не знаел, а и той мълчал. Притежавал и рядка дарба — бил майстор на руни. Но и нещо повече — бил потомък на достоен род, който разполагал с богатство и могъщество в този край на Франция. Случил се в селото на този злополучен ден, защото бил на гости на един занаятчия, от когото се надявал да добие нови умения за усъвършенстване на изкуството си. А сега бил роб като останалите. Ролф умеел да разпознава ценното и го задържал при себе си. Направил го свой майстор на руни и останал изумен от красивите резби, които мъжът изработил, от великолепно изписаните букви. Разчуло се за майсторлъка на роба и от близо и далеч при Ролф запристигали посетители. Рандор, вторият брат, се опитал да купи роба от брат си, но Ролф отказал.

О, но колко сребро получил робът от гостите, които идвали в къщата на Ролф! Той им дялал изящни ръкохватки за столовете, сложни рисунки върху бижутата и кутиите за бижута. Станал прочут. Скоро се сдобил с толкова сребро, колкото смятал, че е необходимо, за да се откупи от Ролф и да си възвърне свободата. Предложил всичкото си сребро на Ролф, но Ролф отказал. Позволил на роба да запази среброто си, но му заявил, че няма да го освободи. Признал на роба, че му се възхищава и иска да бъде доволен в новия си дом, в новата земя.