Тя чу мъжки вик. Мерик рече остро:

— Стой тук!

Мигновено излезе от спалнята, а Ларен го последва, загърнала скъсаната си рокля.

Двама от хората на Ерик държаха Клив, а трети го налагаше. Деглин крещеше да убият жалкия роб.

Мерик хвана единия за китката и го блъсна, поваляйки го на земята. Другия изрита от пътя си.

— Пуснете го.

Двамата мъже погледнаха Мерик, но не го познаваха така добре като брат му. Гласът му бе тих и сдържан. Единият рече, като жестоко изви ръката на Клив:

— Той дойде с нея, Мерик. Ще изтръгнем истината насила от него, защото тя сигурно му е казала за убийството на Ерик. Положително знае, даже може да са го сторили заедно.

Другият мъж силно ръгна Клив в корема. Мерик не продума повече. Сграбчи мъжа, завъртя го и заби юмрука си в гърлото му.

— Пусни го или ще те убия.

Приближеният на Ерик се колебаеше какво да стори. Видя, че Олег тича към тях, и разбра, че ще вземе страната на Мерик. Провикна се към останалите:

— Елате! Помогнете ми! Не е справедливо!

Мерик хвана мъжа за гърлото с две ръце и го стисна. Беше вперил очи в лицето му, докато той се преви на колене и се смъкна на земята. Мъжът се мъчеше да каже нещо, но не можеше. Очите му се замъглиха и потъмняха. Свлече се на земята в безсъзнание. Мерик се надвеси над него.

— Има ли други желаещи да наранят този човек?

— Той е роб — обади се Олаф Торагасон със смирен тон, защото бе станал свидетел на Мериковия изблик на гняв и насилие. — Да, Мерик, роб и нищо повече. Остави хората да се позабавляват. Господарят им е убит. Този човек е само роб и те са прави. Той пристигна с нея и сигурно знае истината. Да, нека го пречупят. Никой не го е грижа.

— Допускам, че Клив го е грижа, и то много. — Мерик се обърна към Клив. — Добре ли си?

— Ръката ме боли, но не успя да я счупи. Благодаря ти, господарю.

— Той е роб! — извика Деглин.

— Не, не е — рече Мерик. Извърна се към всички и поред се взря в лицата им. — Вече е свободен. Всички ме чуйте. Клив е свободен човек. И мой помощник.

— О — намеси се Олаф Торагасон, — щом е свободен, тогава го накарай да плати кръвния данък за смъртта на Ерик. Ако ли не, трябва да умре, и то от твоята ръка.

— Почакайте! — отново се обади Деглин. — Тя уби Ерик, а не тоя отвратителен дивак. Хванете я и я убийте, защото е робиня.

Мерик само поклати глава.

— Тогава той трябва да плати данъка! — изкрещя Деглин. — Той уби брат ти, а тя му е помагала. Всички го знаят!

— Ето я, питай я, питай я!

Ларен стоеше в сенките, притихнала и неподвижна. Мерик знаеше, че е спечелила малко сребро от приказките си и няколко бижута, но не достатъчно, за да плати данъка, нужен за двамата с Клив.

Клив каза на Мерик високо и силно:

— Господарю, Деглин е прав. Аз убих Ерик, не Ларен. Той се нахвърли върху нея и тя избяга. Аз го ударих с камъка от яд. Само аз съм виновен.

— Не! — Ларен се спусна към него, сграбчи го за раменете, разтърси го и го накара да я погледне. — Не лъжи, Клив, не лъжи заради мен! Аз не съм го убила, нито ти. — В този момент се обърна към всички мъже и жени, които стояха наоколо и я зяпаха, някои разгневени, други разколебани. Зърна Сарла до огнището бавно да бърка яхнията с глиганско месо, без да говори, а ръката й равномерно и спокойно въртеше огромната дървена лъжица.

— Разбира се, че ти си го убила, няма кой друг. — Тези думи бяха казани от приближен на Ерик. — Той бе много тачен, смел и благороден човек.

— Да, да!

Ненадейно Сарла извика:

— Млъкнете, всички! — Бавно си проби път сред хората към Мерик. Повиши глас и рече: — Не ще позволя на обвинявате Клив и Ларен. Аз убих Ерик. Аз самата. Той непрекъснато ме налагаше след смъртта на родителите си, след като стана господар тук, и аз го намразих. Той проследи Ларен до Рейвънс Пийк, за да я изнасили. Всички знаете колко страстно я желаеше, макар тя да принадлежеше на Мерик. Не го бе грижа. Бе замаян от похот. Тя му се опъна и успя да избяга. Видях я, че се отдалечава. Тогава го ударих. Двамата нямат никаква вина.

Избухна неистова врява.


Мерик погледна гърдата й, нашарена със синьо-жълти белези, носещи явните отпечатъци от пръстите на Ерик, които бяха мачкали плътта й грубо и безмилостно.

Протегна ръка и леко обви гърдата й с шепа. Тя почувства топлината му, силата, която се излъчваше от него, и осъзна, че го желае повече от всякога, въпреки че в момента и двамата се раздираха от неимоверна болка и мъка. Искаше да се притисне към ръката му. Да се опре на мощното му рамо, да се отпусне в прегръдките му и да знае, че той й вярва и че ще я подкрепи. Копнееше да го целуне, да усети неговата жар, да изпита отново невероятните чувства, с които я бе дарил веднъж. Сякаш бе толкова отдавна. Но тя лежеше скована пред него, без да се помръдва, и той забеляза единствено, че е вцепенена и настръхнала. Разбра, че следи ръката му, предпазливите движения на пръстите му по белезите, сетне вдигна глава и не успя да изличи яростта от очите си.

Бе я изненадал и тя понечи да се завие, но не смогна.

— Роклята ти е скъсана непоправимо. Ще помоля Сарла да ти даде нова.

Бавно отлепи пръстите си от гърдата й и се извърна настрана. Промълви, без да я поглежда:

— Боли ли те?

Тя поклати глава, но осъзна, че той не я вижда и рече:

— Не, не много.

— Мястото е свръхчувствително при жените. Лъжеш. Съжалявам, че брат ми ти е причинил това. Но той е мъртъв и е получил по-голямо наказание, отколкото заслужава.

— Не съм го убила, Мерик. Нито Клив, нито Сарла. Те просто се опитваха да ме защитят.

В този момент той прихна, тихо и гърлено, и продължи да се смее, когато отново се обърна с лице към нея. Смехът му внезапно секна.

— Покрий се — каза той и тогава тя го прочете в очите му — неистово желание и копнеж. Дали бяха насочени специално към нея, или всяка друга би свършила работа?

Бързо се зави, придърпвайки плата върху рамото си. Вирна брадичка и се втренчи в него.

— Защо? Не искаш Таби да разбере, че зяпаш сестра му ли? Смяташ, че ще се разстрои от тази твоя страст или ме гледаш просто защото няма друга жена, която да ти принадлежи като мен?

— Не, този път не мислех за Таби — отвърна той. Приближи се до леглото и седна на крайчеца му. Сви се и стисна ръце между коленете си. Взираше се надолу, сякаш изучаваше вълнената черга, постлана на пода. — Наистина ли ми принадлежиш, Ларен?

— Ти ме възприемаш така, понеже съм сестра на Таби.

— Когато проникнах в теб, когато разкъсах преградата и докоснах утробата ти, не мислех за теб като за сестра на Таби.

— Говориш непонятно, Мерик.

— Да, а ти ме насърчаваше, докато не ти причиних болка. Гърдите ти са красиви. Бях забравил.

— Много жени имат красиви гърди, дори и Лета.

— Честно казано, гърдите й не ме интересуват. Бих искал тя и семейството й да си заминат от Молвърн. — Млъкна за момент, после се усмихна горчиво над сключените си ръце. — Сега аз съм господарят тук. Май ще им кажа да си вървят. Не ми харесва собственическото отношение на Лета и вмешателството на баща й. Дразни ме нейната самонадеяност. — Изправи се. — Странно. Не съм искал Молвърн. Никога не съм допускал, че ще бъде мой. Ако Ерик имаше син, щях да пазя Молвърн с цената на живота си, докато порасне достатъчно, за да поеме властта. Не мога да дам Молвърн на Кена, макар момчето да е умно и безстрашно. То е копеле и никой няма да одобри. Ама че проклето положение.

— Не съм убила Ерик.

Той въздъхна.

— Вярвам ти. Обаче не съм сигурен за Клив. Той трепери над тебе. Ако е видял, че Ерик се кани да те изнасили, не смяташ ли, че лесно би могъл да го удари?

— Да, би могъл, но не го е направил. Разбираш ли? Ако Клив го беше убил, той щеше да слезе по пътеката. Щеше да види, че съм припаднала. И щеше да предположи, че ще хвърлят вината върху мен.

Изведнъж Мерик вдигна глава. Усмихна й се.

— Тогава по същата причина и Сарла не би могла да го извърши.

Тя кимна.

— Значи всичко остава забулено в тайнственост, а аз не обичам мистериите. Струваше ми се, че ще се побъркам от мисли по вас с Таби — особено проклетото ти съмнение към мен, макар че издържах изпитанието, на което ме подложи. Да, приказката ти бе нещо като проверка да видиш дали можеш да ми вярваш — но сегашната загадка е по-трудна, далеч по-мъчителна, защото Ерик, независимо от недостатъците, от растящата му самомнителност и високомерие, независимо от всичко, бе мой брат. И аз трябва да отмъстя за него. Разбираш ме, нали, Ларен?

— О, да, Мерик, разбирам какво значи отмъщение.

Той стана и пристъпи към нея. Погледна я, без да я докосва. Само я съзерцаваше.

— Добре обърка живота ми, няма що. — Не можеше да се сдържи, нежно повдигна брадичката й с длан и се втренчи в нея. — Стой тук. Ще пратя Сарла да ти донесе дрехи.

— Какво ще правиш?

— Ще говоря с хората си. Осланям се на тяхната преданост и ще им разкрия невинността на Клив и Сарла. Те и без това са разколебани, защото смятат, че признанията им са продиктувани единствено от желание да те спасят. Така в съзнанието им ще се загнездиш ти, Ларен. Никой друг, само ти. Аз ще се оправя някак, защото всички богове са ми свидетели — нямам друг избор.

Остави я с пребледняло лице да се пита какво ще стори той, ако се наложи да я убие — нея, една жалка робиня, причинила смъртта на брат му.


Роклята на Сарла бе малко широка на Ларен, а нямаше колан, за да я пристегне с него. Туниката отгоре й висеше почти до коленете и дори двете брошки не бяха в състояние да я прихванат както трябва.

В общото помещение бяха само жените, не повече от десетина, и до една шетаха: опушваха херинга, току-що наловена от фиорда, чистеха платно, преди да го боядисат, тъчаха на грамадния стан в ъгъла на къщата, месеха хляб в огромните нощви. Вършеха толкова много неща, все делнични, обичайни домакински работи, и на Ларен й хрумна, че би искала да участва в тях. Отиде до огнището при Сарла и й благодари за роклята.

Сарла я измери от главата до петите и се ухили лукаво.

— Доста странно изглеждаш, Ларен. Толкова си слаба още. Ела, хапни малко каша.

— След като се нахраня, искам да готвя.

— Да, това е наказанието ти за дързостта. — Замълча, сетне добави тихо: — Макар да се съмнявам, че е в сила, щом Ерик е мъртъв.

— Искам да готвя.

— Добре ли се чувстваш?

— Предпочитам да не ме бе упойвала, защото сънищата ми бяха изпълнени с тъмни и зловещи сенки.

— Просто исках да си в безопасност. Сега всички мислят очебийното. Мерик говори мъдро.

— Но ти не постъпи мъдро, Сарла, нито ти, нито Клив. Постъпи неразумно.

— Не можех да стоя до огнището и да бъркам някаква си глупава яхния, докато всички обвиняваха теб и Клив за убийството на Ерик.

— Много си смела.

Сарла само я погледна.

— Не, по-слаба съм, отколкото си представяш. Клив е силният. — Тя млъкна, понечи да каже още нещо, но поклати глава.

— Виждала ли си Таби?

— Навън е с другите деца. Струва ми се, че Кена го учи да се бие. — Пак поклати глава. — Жал ми е за Кена. И за Кайлис. Сега и двете с Мегът нямат нищо. Не е много справедливо.

— Не е, наистина.

— Едва тази сутрин се опомних, че вече Мерик е господар на Молвърн. О, знаех, че той е господар, но някак не си давах сметка за това. Лета ми отвори очите. Тя е извънредно доволна. Накара ме да се почувствам, сякаш времето ми тук е към своя край. Дощя ми се да я зашлевя.

— Не се тревожи за това. Мерик заяви, че след като Молвърн му принадлежи, ще отпрати Торагасонови да си вървят. Може би ще го стори днес. Защо не кажеш на Лета, че тя ще напусне Молвърн по-бързо и от теб?

Сарла вдигна глава и зърна Лета да идва към тях.

Съдейки по самодоволното й изражение, май Мерик още не им бе съобщил да си ходят.

Ларен искаше да запази спокойствие, а ако останеше да говори с Лета, със сигурност щеше да кипне. Чу Сарла да шепне подире й: „Страхливка!“, но продължи да върви, даже ускори стъпка, докато не я настигна викът на Лета:

— Спри, робиньо! Искам да говоря с теб.

Въздъхна и се обърна.

— Сега пък какво има, Лета?

— Баща ми е при Мерик. Пазарят се за цената ти. На Мерик не му се иска да те продава, защото смята, че не си съвсем лишена от разказваческа дарба, ала се притеснява да държи убийца под покрива си. Бои се, че може да се ядосаш някой път и да го затриеш.

Ларен я зяпна втрещена. Сарла се обади:

— Това са измишльотини, Лета, и ти прекрасно го знаеш. Тъй че си стискай езика зад зъбите. Тук си гостенка, нищо повече, и ще престанеш да се надуваш, все едно си господарка. И ще престанеш да тормозиш Ларен.

— Да я тормозя? Ха! Та тя има по-дебела кожа и от глигана, дето го дереш.

— Заяжданията ти са толкова детински, Лета — рече Ларен. — Прекалено глупави и злобни. Може би ще се усъвършенстваш с годините. По всичко личи, че натам вървиш.