Така тръгнала легендата за Ниниян, племенника на краля, който още като невръстно дете убил вълк. Обстоятелството, че звярът бил намушкан с меч, било пренебрегнато и забравено. По-трезвомислещите съзнавали, че момчето не може да вдигне меча, камо ли да срази вълка с него. Кралят се дивял и маел на малкото човече. Човечето също се дивяло и маело. Опитало се да разкаже на дойката си за викингския воин, но тя не искала да повярва, че някакъв дух е победил вълка. Не, тя предпочитала Ниниян да е вълшебникът, специално избраният от боговете да наследи престола.

Сестрите решили да премахнат детето. Те се съмнявали, че то е убило вълка, защото Хелга самата била надарена със свръхестествени способности и внимателно наблюдавала Ниниян, но не открила такива заложби у него. Така те стигнали до заключението, че внезапно е изникнал неизвестен мъж, видял, че детето е в опасност, пронизал вълка и бързо си отишъл, преди да дойдат войниците. Да, щели да убият момчето. Хелга направила магия в своята кула. Призовала злите демони на огъня, леда и пустинните пясъци. Накарала ги да впрегнат уменията си, за да отстранят детето. Появил се демонът на огъня и казал: „Не мога да убия момчето. Закриля го по-голяма сила от мен. Остави го на мира.“ Хелга го проклела и го отпратила обратно в долния свят. Тогава извикала демона на леда. Той рекъл: „Не мога да убия момчето. Пази го по-висша сила от мен. Остави го на мира.“ Хелга не желаела да приеме думите на демоните. Накрая призовала демона на пустинните пясъци. Той казал: „Ти си глупачка, жено, задето повика демоните на огъня и леда преди мен. Искаш да убия момчето. Ще го сторя с огромна наслада. Но сетне ще ми бъдеш длъжница.“ Демонът се изпарил сред вихрушка от гъст черен дим. Хелга се зарадвала и съобщила на сестра си, че детето скоро ще бъде мъртво. Двете го споделили със съпрузите си. Зачакали. Един ден Ниниян изчезнал. Всички търсели момчето, но никъде не могли да го открият. Било пропаднало сякаш вдън земя.

Ларен погледна към Мерик и каза:

— Ще повърна.

Скочи от масата, сигурна, че той ще я задържи, после се втурна през отворените дървени порти и се скри в храстите край пътеката.

Олег потупа Мерик по гърба.

— Може би тая нощ няма да пъшка прекалено много и няма да тича час по час да повръща. Не губи надежда, Мерик.

Мерик изсумтя.

— Може би, но все пак се съмнявам. Утре ще се чувства доста зле.

— Искам да знам какво е станало с Ниниян — провикна се Олег.

— Да — ревна Роран. — Искам да знам кой е бил викингският воин.

— Дано само не изповръща историята заедно с червата си — рече Барта, — иначе няма да й боядисам друга рокля.

— А аз — каза Мерик, втренчен през отворените порти на оградата, — се питам дали невестата ми изобщо ще си спомня за воина, или за мен на сутринта.

— С тая кралска кръв в жилите — обади се Фиррен и се изплю — няма начин да не се съвземе бързо от бирата.


И тя наистина се съвзе. Наближаваше полунощ, когато Мерик, убеден, че вече се е оправила, я улови за ръката и я вдигна от пейката. Каза на хората си, до един пияни-заляни:

— Не ще има дъжд, защото Елър не надушва нищо.

— Той може да надушва само вонята на диваците.

— Не е лъжа — отвърна Мерик през смях, — но наистина нощта е ясна. Останете тук, ако желаете, и продължавайте да пиете. Аз ще заведа жена ми да си легне.

Обсипаха ги със съвети за брачното ложе и ги отпратиха със смях.

Мерик мислеше, че Ларен е притеснена. Когато влязоха в спалнята, тя промълви:

— Надявам се, че добре запомни думите им, Мерик.

— Да — отвърна той и я притисна към себе си. — Всичко чух.

— Струва ми се — рече тя и облегна чело на рамото му, — че още ме е страх. Толкова е необичайно това, което става, Мерик, макар да съм видяла какво ли не през изтеклите две години, повече отколкото е нужно.

— Разбирам, мила, но то сега не е важно. Важни сме ние. Няма да те нараня. Никога не бих могъл да ти причиня болка.

— Знам — прошепна тя. Усети притегателната му сила, изкушението, обещанието за бъдни наслади. Въпреки това тя само го погледна очаквателно.

Той й се усмихна и прокара пръсти през косата й.

— Имай ми доверие — рече той, — нищо повече. Наклони се към нея и я целуна, бавно, непринудено, сякаш това бе най-съкровеното му желание. Повдигна лицето й и каза:

— Нощта пред нас е дълга.

Глава осемнадесета

На другата сутрин Ларен застана до Сарла, която бъркаше кашата. Много малко мъже се бяха надигнали, повечето лежаха проснати по гръб и приличаха на мъртви, само дето от време на време простенваха и похъркваха. Жените, като по-издръжливи, се бяха заловили за работа и макар да се движеха по-мудно от обикновено, шетаха, стрелкаха с погледи мъжете и клатеха глави. Децата съобразително говореха шепнешком.

— Угощението бе прекрасно — рече Сарла. — Ще ми се да чуя края на приказката довечера.

— О, непременно ще я чуеш — отвърна Ларен. — Къде е Таби?

— Той е навън с Кена и останалите момчета. Упражняват се да въртят мечовете. Олег ги учи.

— Че на Олег не му ли се мае главата?

— О не, Олег никога не страда, когато препие с медовина. Нито ти, както виждам.

— Не знам. Снощи за първи път в живота си пих толкова много.

— Добре ли се чувстваше, когато Мерик те заведе да си легнеш?

— Да, великолепно.

— И тази сутрин изглеждаш великолепно. Много си щастлива и доволна от себе си.

Ларен не продума. Тя бе вперила поглед във входа на къщата. Мерик стоеше на прага, яркото утринно слънце огряваше гърба му и той приличаше на златен бог с мократа си след банята коса. Зърна я, пристъпи вътре и се усмихна. Усети въздействието му, мощно и неудържимо, което все по-силно и безмилостно я завладяваше, разпъваше, изкушаваше, обсебваше я. Тя си представи изминалата нощ, когато той стисна голата й ръка между огромните си длани, когато нозете й бяха между неговите, а водопадът на косите му галеше игриво плътта й и зърната й опираха в рунтавите златисти косъмчета на гърдите му. Усещането от допира му бе съвсем живо.

Той вървеше към нея със самоуверена крачка на господар, приближаваше се към жената, която бе негова и единствено негова, жената, която вече познаваше. Но в момента я изучаваше съсредоточено, свъсил вежди, макар и усмихнат.

Тя си спомни една друга негова усмивка, ясна като мекия летен въздух, спомни си извитите му устни, когато той бе вдигнал глава от корема й. Беше забелязал слисването й, развълнуваните й гърди и бе разбрал, че й е доставил неизмерима наслада с устните си, бе доволен, че му се е отдала, че му е поверила себе си. После бе зажадувал да проникне в тялото й. Тя също го желаеше, искаше да го усети дълбоко в утробата си, да стане част от нея, да се слеят в неразривно цяло. Усмивката му бе угаснала, когато той повдигна нозете й, разтвори ги и се намести между тях, като изпиваше с поглед нежната й плът. Бе я погалил и тя бе почувствала мъзгата си върху пръстите му, бе видяла как за миг той премрежва очи, щом я докосна. Дълго не се откъсваше от нея, радваше се на вкуса й, после бавно бе проникнал в нея и тя бе потреперила под напора на кипналата възбуда, примряла от страст по него. Той не се бе отлепил нито за секунда от нея, дори в момента, когато бе достигнал до върха. Тогава бе отметнал глава назад и изревал от облекчение. Тя го притискаше здраво към себе си, опиянена от щастие, че го е довела до това изживяване, безкрайно благодарна, че я е открил, и че е такъв, какъвто е.

Ларен не съзнаваше, че стои като истукана и зяпа втренчено съпруга си, без да мърда, с разтворени устни и ококорени очи, приковани в лицето му.

Той спря пред нея и повдигна брадичката й.

— Това е само началото — промълви той, наведе се и я целуна. — Само началото.

— Винаги ли ще бъдеш такъв с мен?

— Да, както и ти с мен. — Отново я целуна, нежно, леко и прокара език по очертанията на устните й. — Трябваше да идем заедно в банята. Следващия път непременно ще го направим. Ще те сложа на скута си с лице към мен и ще те повдигна така, че да ме поемеш в себе си. Мисля, че ще ти хареса.

Гърдите я заболяха от копнеж. Наклони се към него. Чувствата й бяха изписани съвсем явно на лицето й и той се запита с какво ли е заслужил този невероятен късмет.

— Снощи се представи добре, жено. Много съм доволен. — Докосна я бегло по гърдите, просто не можа да се въздържи, и бързо отстъпи назад.

— Въпрос на опит, Мерик — отвърна тя и опита да се усмихне, но така бе разлюляна от желание, че жадуваше само да я прегърне, да я гали и целува. Да усети устните му върху своите, езикът му да милва нейния и това да я накара пак да се наклони напред.

Той си пое рязко дъх, обви раменете й с ръце и я спря.

— Не мога да ти угодя сега, макар да искам — боговете са ми свидетели, че страшно искам.

Олег се приближи на няколко крачки от него и зачака.

— Когато си готов, Мерик, ще поговорим с всекиго от хората ни. Не бива да отлагаме повече, защото спомените се замъгляват и изтриват.

— Да — рече Мерик, целуна я още веднъж и се отдалечи.

— Ще разпитват всеки поотделно, за да разберат кой къде е бил, когато са убили Ерик — поясни Сарла.

Ларен не каза нищо. Внезапно й хрумна, че мъжът, който е повалил Ерик, едва ли ще признае вината си драговолно. Не, навярно е обмислил всичко предварително и си е съчинил приемливо оправдание. Мъжът или жената. Една жена също би могла да удари Ерик с камък.

Проследи с очи новия си съпруг, който крачеше снажен и решителен до Олег. Устните й още пазеха топлината и сладостта на неговите, а тялото й тръпнеше от наслада. Ненадейно се отрезви, умът й се проясни и избистри. Обзе я дълбок страх от неизвестния мъж или жена, който я бе подминал на пътеката, убеден, че вината ще бъде хвърлена върху нея. И тогава съвсем внезапно си даде сметка, че не е била в пълно безсъзнание, когато това е станало. Видя го как се надвесва над нея и се взира, после се изправя усмихнат. Без звук, само с усмивка. Да можеше да го зърне. О, но бе сигурна, че е мъж, защото мълчаливата му усмивка бе ясно запечатана в ума й.

Трябваше да намери Мерик.


„… Принц Ниниян бил изчезнал без следа. Кралят не бил на себе си от скръб. Оттеглил се в постелята си, отказвайки всякаква храна и вода. Три дни лежал омаломощен и равнодушен към себе си, към кралството, разяждан от чувство на вина. Бил загубил Ниниян, провалил се и не заслужавал да живее. Не успял да опази детето, което било неговото бъдеще, той го погубил и съсипал.“

„Изведнъж забелязал смътна сянка зад светлината от свещите. Вторачил се в нея, зяпнал от слисване и ужас, защото сянката започнала да расте и да става по-плътна, докато накрая се превърнала в човек. Бил викингски воин, стиснал огромен меч, облечен в груба меча кожа, със злато — кован шлем на главата и с красиви, поразително сини очи. Воинът вперил взор в него и заговорил, а словата му преливали от презрение: «Престани да скърбиш. Ти си крал. И ще се държиш като крал. Ако не го сториш, дъщерите ти ще вземат насила властта след смъртта ти и ще сложат на трона тъпите си, малоумни мъже. Всъщност знам, че съпругът на Хелга, Фром, ще заеме мястото ти. Магиите на Хелга са по-силни от тези на Фърлан. Фърлан и мъжът й Кардъл ще умрат от отравяне. А сега се вдигни и поеми задълженията си. Яж и пий, докато възвърнеш силите си. Окъпи се и се премени. Бъди отново такъв, какъвто трябва».“

„Но с Ниниян, моето хубаво момче, какво ще стане с него?“

„Аз ще го доведа. Когато се върна с него, ще се погрижа дъщерите ти и техните съпрузи да си получат заслуженото.“

„Значи Ниниян не е мъртъв?“

Воинът поклатил глава, а златният му шлем отразил пламъка от свещта и заискрил ярко и ослепително като пладнешко слънце.

„Но кой си ти? Откъде са ти известни тези неща?“

Викингът отвърнал: „Стани и се приготви да посрещнеш Ниниян. Внимавай с дъщерите си и техните съпрузи. Пази се от Хелга. Тя призова демоните да убият Ниниян. Ще се опита да стори същото и с теб.“

Кралят скочил от постелята. Почувствал се млад и неимоверно силен, напълно забравил за отшелничеството си. Понечил да докосне воина, но щом пристъпил към него, той сякаш се отдръпнал от него, въпреки че не бил помръднал. Въздухът се стелел неподвижен и топъл и воинът като че започнал да се стопява, докато заприличал на прозрачно копринено було, после се превърнал в сянка и накрая съвсем изчезнал.

Кралят стоял няколко мига свит от страх. Сетне, понеже бил крал, несломим и решителен, викнал слугите си. Нахранил се и се напил до насита и се прибрал в просторните си покои да чака завръщането на Ниниян и на викингския воин.

Не се наложило да чака дълго. Както бил сам, изпълнен с надежда, в следващия миг пред него се изправил Ниниян, мръсен като селски хлапак и здрав като в деня на изчезването си. Дрехите му били скъсани, коленете издрани, но се усмихвал и изглеждал съвсем добре. Кралят се свлякъл на колене и прегърнал момчето.