— Ще ви оставя сами. Искам Ларен да ми разкаже края на историята за могъщия датски крал Горм и как пожертвал живота си, за да се сдобие с божествено безсмъртие.

Ота проследи с поглед излизането на Роло от помещението. Изглеждаше разтревожен. Мерик не продума, но продължаваше да размишлява. Дали Роло действително не се интересуваше от събитията? Да не би да страдаше вече от старческо слабоумие? Истина ли бяха думите на нападателя му? Роло ли ги е наел с другаря му да убият Мерик?

Не, не можеше и не искаше да повярва. Нямаше смисъл. Ами Фром? Смъртта му случайна ли бе? Мерик се съмняваше. Изобщо тук се чувстваха странни подводни течения, стаени и отприщени вълнения, рой непонятни неща, които му бяха напълно чужди. Той се отпусна назад в стола си, облегнал длани на красиво издяланите ръкохватки и се заслуша в монотонните излияния на Ота за краля, към който Мерик не проявяваше и капчица интерес. Така и не бе успял да се добере до истинските похитители на Таби и Ларен. Раната на рамото му започна да тупка.

Бавно открехна тежката тясна врата, която водеше към светилището на Хелга в кулата и надникна вътре. Помещението бе странно, осмоъгълно по форма, а неподвижният въздух бе просмукан от причудливи ухания. Тя стоеше до една дълга полица, отрупана с купища глинени купи и стъкленици. Вдигна глава и му се усмихна.

— Чаках те да дойдеш.

— Чух, че не пускаш мъже да припарят в твоята обител. Но реших, че няма да ми забраниш да вляза. — Млъкна, когато тя му се усмихна по-широко. — Видя ни заедно с Ларен. Не ми е приятно. Защо го направи?

Тя само сви рамене, без да се впечатлява от гнева му.

— Никога не лягам с мъж, преди да се уверя, че може да задоволи потребностите ми. А ти можеш, Мерик Харалдсон, наистина можеш.

— Била ли си с други мъже, преди да убият Фром?

— С Фром бяхме женени дълги години. И двамата страстно искахме дете, защото виждах сина си като наследник на Роло след Уилям. Но утробата ми никога не се напълни. Роло и Фром виняха билките ми, но това не е вярно. И точно когато бях престанала да се надявам, заченах. Горката Фърлан току-що бе родила своето пето мъртво бебе. Боговете са ми свидетели, умирах от страх да не се случи същото с мен. Той риташе в утробата ми, моят красив син, но аз не казах на никого. Страхувах се.

— И какво стана?

— Детето се роди прекалено рано. Бях отишла в гората на север от Руан, за да събирам билки и коренчета, когато получих болки. Изтече река от кръв. Никога не съм си представяла, че ще има толкова много кръв. Погребах нещастното телце в средата на гората.

— Защо ми разправяш всичко това, Хелга?

— Не аз съм платила на ония хора да те убият. Винаги съм искала да споделя с някого какво ме сполетя. — Тя отмести поглед от него и се взря в далечината или поточно в душното си пространство. — След този случай започнах да варя билки за разкрасяване и подмладяване. Искам да ми станеш любовник, Мерик Харалдсон. Силен си и мъжественото ти тяло ме изпълва с възхищение. Много мъже нехаят за удоволствието на жената. Но ти не си такъв, видях те какво стори с Ларен, и тя, о, тя дори не разбра колко си различен. Тя не е в състояние да оцени щедростта ти. Желая те. Какво ще кажеш?

— Не виждам защо трябва да се съглася. Аз съм един от наследниците на Роло. Положително ще бъде опасно да изневеря на жена си — любимата му племенница, и да разпоря слабините ти, колкото меки и бели да са те.

— От друга страна — промълви много тихо Хелга и остави една висока чаша върху полицата, — мога да те обсипя с неземни наслади, каквито не си и сънувал, и дори да ти открия кой е виновен за отвличането на Ларен преди две години.

Мерик я изгледа продължително и накрая рече:

— Аз пък мога да хвана бялата ти шия с две ръце и да стискам, докато изплюеш камъчето.

— Да, можеш — съгласи се тя.

Той пристъпи бавно към нея. Тя му се усмихна и дръпна високата яка на роклята от гърлото си.

— Ела. Убий ме.

Глава двадесет и четвърта

— Господарю Мерик! Недей! — извика Ота от вратата. — Не я наранявай!

Мерик само се усмихна на Хелга и постепенно се обърна с лице към министъра на Роло.

— Много тихо стъпваш, Ота — рече спокойно той. — Може би чакаше отвън? Някакъв знак? Може би се надяваше, че ще ме свариш върху нея, а не с ръце, протегнати към шията й?

— Подиграваш ми се, викинг — каза Ота и влезе в помещението с предпазлива крачка, защото не бе глупав и знаеше, че човек като Мерик Харалдсон в миг може да изригне от гняв. — Не съм шпионин. Нямах представа, че си тук с Хелга. Дойдох само да я видя.

— Е, нали я видя — рече Мерик с такава жестока усмивка, че Ота изпита желание да се изпари.

Хелга се засмя. Тя отново загърна роклята си и промълви:

— Ота, какво искаш? Нов цяр за Роло ли? Не мога да заглуша болката в ставите му. Вече се опитах.

— Не е за това — отвърна Ота. — Трябва да говоря с теб.

Мерик премести поглед от жената към мъжа.

— Да не би да искаш да заемеш мястото на Фром? Аз бих си помислил сериозно, Ота.

— Винаги го правя, господарю Мерик. Затова съм министър на Роло.

Мерик просто се усмихна и си тръгна. Слезе по витата дървена стълба и се озова на двора. По земята личаха дълбоки черни пукнатини, пълни с мътна вода от проливния дъжд, изсипал се предишния ден. Пред дълги ясли, пълни със сено, бяха навързани коне в безкрайна редица. Миризмата им изпълваше целия въздух. Той кимна на войниците, шляещи се наоколо. Те го измериха скришом с очи — много добре знаеха кой е и се опасяваха, че може да им стане господар след смъртта на Роло. Всички се питаха дали Уилям подозира за съществуването на викинга.

Мерик продължи да върви и да размишлява за херцога. Ларен му бе разказала за Фърлан — как се промъкнала в спалнята и й изкарала акъла, а после заявила, че Роло стои зад отвличането им. Бил ги мразел и се домогвал до майката на Ларен, Нирея… Всичко изглеждаше прекалено абсурдно. Нямаше смисъл. По думите на Ларен, Фърлан говорела като смахната. А Хелга? Ако Мерик легнеше с нея, дали наистина щеше да му открие кой е виновен за похищаването на Ларен? Поклати глава, вдигна очи и съзря Уеланд да се отделя от трима мъже, които се боричкаха на един широк участък, дебело застлан със сено.

Бе плувнал в пот, усмихваше се и разтриваше голото си рамо, докато се приближаваше към Мерик. Бе доста възрастен, но изглеждаше по-як и от младия дъб в дъното на двора. На земята лежеше мъж и охкаше. Той ли бе пострадалият противник на Уеланд?

— Охо! Господарю Мерик. Имам послание за теб от Роло. Той замина да навести един старец в имението му край Сена на пет левги северно оттук. Пожела двамата с Ларен да го последвате.

— Защо?

Уеланд придоби озадачен вид, но усмивката му не го напусна.

— Разправят, че старецът предсказал издигането на Роло до сегашното му положение още преди много, много години. Той е нещо като магьосник. Роло иска с Ларен да отидете при него, за да може старецът да надникне в бъдещето и да предрече успеха ти. Каза, че било за благото на хората, та когато умре и евентуално станеш негов наследник, никой да не оспорва правото ти на престола.

— Разбирам — промълви Мерик, но не повярва на нито една дума. Уеланд го лъжеше. Дали самият Роло го бе изпратил да го заблуди? Да не би херцогът да е полудял? Разяждан от омраза и завист? Прекалено стар, за да проумее деянията си? Когато го видяха за първи път, бе чудесен, славният Роло, познат от легендите, но сега изглежда бе вече друг.

— Говори ли вече с Ларен?

— Да, тя те чака в конюшните. Неколцина от хората ми ще ви заведат в имението на старика. Аз трябва да остана тук. Ще се върнете в двореца заедно с Роло.

— Много добре — каза Мерик. Съжаляваше, че мечът му не е подръка. Носеше само два ножа в себе си. Щеше да вземе меч от войниците, но нямаше да е същото — неговият нож бе специално излят от ковача на дядо му и му служеше още от четиринайсетгодишна възраст. Никак не искаше и Ларен да тръгва, но как можеше да го избегне? — Пратете ми войниците и потегляме — заключи той.

Не успя да говори с Ларен, да я убеди да й прилошее и така да остане на сигурно място. Но дали тук щеше да е в безопасност? В този момент най-съкровеното му желание бе да грабне жена си, да събере хората си до последния човек и да се махне от това ужасно свърталище. Копнееше да се прибере вкъщи. Да задържи Таби при себе си и да забрави за Роло, за престола му, който Таби евентуално би наследил.

И тогава осъзна за сетен път, че Таби принадлежи на това място. То много лесно би могло да стане негово законно притежание — тези необятни плодородни земи, които криеха несметни богатства и осигуряваха неограничена власт. Животът е преходно нещо и всеки мъж или дете лесно се прощава с него. Да, а това херцогство щеше да придобие още по-голямо могъщество в бъдеще, херцозите му щяха да си съперничат с франкските крале за надмощие — знаеше това. Трябваше да разплете тази загадка и то час по-скоро. Затова реши да се държи непринудено пред войниците, определени да ги придружават с Ларен.

Ларен вдишваше мекия есенен въздух и уханията на тисовите храсти и живите плетове, на дивите маргаритки и острия мирис на Сена. Яздеха покрай рибари, кърпещи мрежите си, и други, които ловяха по-едрите костури с копия, покачени върху огромните черни скали, струпани по брега на реката. Пътят бе изровен от проливния дъжд, но небето бе ясносиньо като очите на Мерик.

Тя си тананикаше и се усмихваше на съпруга си. Съпровождаха ги четирима войници — двама отпред и двама отзад.

Ларен се обади весело:

— Господарю, трябваше да вземем малко от сладкото рейнско вино на чичо Роло като подарък за стария му приятел — магьосник. Какво ще кажеш?

Мерик се съгласи, че идеята е добра, но късно са се сетили. Единият от помощниците на Уеланд, груб мъж със зорки очи на име Рьонвалд, подхвърли през рамо:

— Да, рейнското вино си го бива, но трябва да внимаваме за крадци и разбойници, които, разправят, се криели по тия гори. Уеланд не иска да ви излага на опасност, господарке.

— С вас съм много по-спокойна — каза Ларен и му се усмихна.

— Взели сте меч, Мерик — отбеляза Рьонвалд и стрелна меча с поглед, който никак не се понрави на Мерик.

— Да — отвърна непринудено Мерик, — един от войниците видя, че нямам. Както спомена преди малко, наоколо гъмжи от разбойници. По-разумно е да бъда нащрек.

Рьонвалд кимна и пришпори жребеца си, за да настигне челните двама от хората си.

Мерик доближи жребеца си до кобилата на Ларен.

— Слушай — промълви едва чуто той, като се преструваше на влюбен. — Аз…

— Ей! Господарю Мерик, вижте там. Това са сбирщина калугери, натрапени ни от франкския крал. Роло бе принуден да им даде манастир — нарича се „Света Катерина“ и е само на две левги оттук. Намира се на върха на един нос. От него се открива изумителна гледка.

Мерик се отдръпна от Ларен и се провикна към Рьонвалд:

— Щом видя калугери, изпитвам мигновено желание да ида на баня. Вонята им е нетърпима.

Рьонвалд се изсмя.

— Да, прав сте. Тия окаяници никога не се къпят и не свалят от гърба си дългите раса.

— Не мога да приема бог, който иска неговите послушници да са мръсни — обади се Ларен с пълното съзнание и примирение, че християнският бог е завинаги изгубен за нея.

Пътуването им продължи. Яздиха още час покрай брега на Сена, озъртайки се за разбойници.


Ала никой не ги нападна. Един от войниците извика и посочи вдясно пред тях. На върха на възвишение, издигащо се над Сена, бе кацнала груба постройка с тесен отвор на покрива, през който се виеше тънка струйка син дим. Пред жилището се забелязваше само един кон. Ездачът не се мяркаше никъде.

Ларен се обади първа:

— Не виждам коня на чичо Роло, Рьонвалд. Чудя се къде е Нджаал. — Обърна се към Мерик: — Нджаал е огромен звяр, висок почти седемнайсет педи. Той е единственият кон, с който чичо ми може да се придвижва, без краката му да се влачат по земята.

— Е, Рьонвалд? — попита Мерик с прикован в него поглед и посегна към дръжката на меча.

Рьонвалд се бе намръщил страховито, после изведнъж по лицето му се изписа огромно облекчение.

— Ето го жребецът, ей там, под дъба! Да, това е Нджаал.

— Хайде, Мерик — подкани го весело Ларен, — да вървим при тоя магьосник.

Тя слезе от коня си, без да чака помощ, и се втурна към входа на къщичката. Мерик понечи да извика подире й, но се въздържа. Скочи от седлото, метна юздите на един от войниците и последва жена си в съборетината. Трябваше да влезе с наведена глава, за да не се удари в напречната греда, почерняла от наслоените сажди. Вътре бе тъмно и първите няколко мига очите му не можеха да привикнат. Когато прогледна, го побиха тръпки. Мястото бе отвратително и смърдеше, бе пропито с непоносим дъх на развалена храна, на вкисната пот и струпани нагъсто животни. Зърна някакъв старец да седи до огнището насред единствената стая. Имаше дълга бяла брада и бе облечен в удивително красива бяла роба. Бе чиста. Той вдигна очи, когато Мерик пристъпи.