Кали прехапа дяволито устни.

— Ние ще се държим любезно със Саймън, нали, Джейми?

— Щом казваш, Кали.

Тя наблюдаваше Син, докато той се отдалечаваше от тях. След това протегна ръка към Джейми и се запъти към замъка със Саймън до себе си.

— Саймън, от колко време познавате лорд Син?

— Той бе на девет, когато крал Стивън го прати при втория ми баща, за да се грижи за него.

Значи го познаваше от доста време. Това бе добре. Може би рицарят щеше да й помогне да разбере по-добре мъжа, който щеше да стане неин съпруг.

Щом влязоха в замъка, Джейми се отскубна от нея и побягна нагоре по стълбите пред тях.

— Знаете ли защо е толкова тъжен? — попита тя.

Саймън я погледна подозрително.

— Вие как…

— Очите му. Прикрива го добре, но от време на време мога да го видя.

Саймън пое дълбоко въздух, докато се изкачваха по тъмните стълби. На челюстта му потрепваше един мускул, сякаш се бореше сам със себе си дали трябва да й разказва каквото и да било за приятеля си. Най-накрая проговори.

— Той има много причини за това, милейди.

— Например?

— Аз бях още момче, когато доведоха Син при нас, но си спомням онази нощ съвсем живо. Мъжете на крал Стивън не били любезни към него по време на дългото му пътуване до нашия дом и когато той влезе в главната зала, очите му бяха почерняли от ударите. Носът му все още кървеше, а устата и челюстта му бяха подути. Изглеждаше сякаш го бяха влачили по целия път до Рейвънсууд по всички камъни, които бяха успели да намерят. Бяха го оковали с окови около врата и ръцете. Въпреки всичко, той стоеше изправен срещу Харолд от Рейвънсууд със сила и достойнство, каквито малко мъже притежават. Старият граф бе известен само със своята жестокост и любовта си към всичко брутално и дори най-големите смелчаци трепереха от страх пред него. И все пак, ето че пред очите му стоеше момче, което даже не трепваше. Изправен, с презрително свити устни и с поглед, изпълнен с омраза. Харолд го попита откъде има такъв кураж.

Саймън сниши глас и прошепна в ухото й, така че Джейми да не може да го дочуе.

— Син му каза, че той бил изчадие от слабините на една курва, създаден от едно безсърдечно копеле.

Тя ахна при тези ужасяващи думи. Не можеше да си представи едно дете да изрече подобно нещо.

— Син каза на Харолд, че той няма душа и че няма нищо, което Харолд да може да направи, за да го нарани. — Саймън въздъхна, гледайки я мрачно. — Това което мога да кажа, е, че Харолд прие думите му като предизвикателство и направи всичко по силите си, за да накара Син да се превие от страх пред него.

Гърдите й се стегнаха при тези думи. Тя премести поглед към Джейми точно когато момчето се скри в стаята им, и се опита да си го представи в подобна ситуация. Малкият Джейми познаваше само любящите ръце на привързаното си семейство. Дори не искаше да си представя какво трябваше да се случи, за да стане едно дете като това, което описваше Саймън. Колко точно бе страдал Син? И защо? Защо някой бе постъпил така с едно малко момче?

Всеки заслужаваше любов. На това я бе научила майка й, Господ да се смили над душата й.

— Защо е бил окован? — попита тя, когато влязоха в стаята и се присъединиха към Джейми.

Говорейки високо на себе си, брат й бе коленичил пред сандъка им и ровеше, за да открие играчките, които Елфа бе донесла за него. Той нареди рицарите и започна да ги изстрелва с обувката си, докато тя и Саймън отидоха да седнат до прозореца.

— Син беше политически заложник. Изпратен като гаранция, че баща му няма повече да се изправя срещу крал Стивън.

Кали утихна, спомняйки си историята, която една от придворните й бе разказала за Уилям Маршал, след като бе срещнала Уилям през първия си ден в двора на крал Хенри. Също като Син, Уилям бил поверен на крал Стивън, за да гарантират доброто държание на баща му. Когато бащата на Уилям продължил да се бунтува срещу краля, Стивън почти убил момчето.

Това, което тя си спомняше най-добре от разказаното, бяха жестоките думи, изречени от Джон Фиц Гилбър, когато кралят му напомнил, че неговият син Уилям, ще понесе наказанието за действията на баща си: „Давай, убий го. Имам чук и наковалня, с които да изкова дори по-силни синове.“

Очевидно и бащата на Син приличаше на него. Колко ужасно бе това за Син. Нейният собствен баща би убил всеки мъж, който дори погледне лошо някое от децата му.

Саймън хвана една от играчките рицари, докато летеше във въздуха и я подаде отново на Джейми, който извика и продължи с играта си.

— Кажете ми, Саймън, има ли някоя дама, която лорд Син да харесва?

Саймън поклати глава, връщайки се при нея.

— Той предпочита да е сам. Много отдавна се научи да не се доверява на никого. Дори на жена.

— В смисъл?

— Син има много врагове в двора. Включително и някои, които с удоволствие биха го убили, ако им се предостави подобна възможност. Както мъже, така и жени.

Кали не можеше да си представи да живее живот, в който да не може да се довери на никого.

— И няма никакви приятели?

— Има мен и краля.

— Не, Саймън. Той има само вас.

Рицарят се намръщи.

— Не разбирам.

— Ако Хенри наистина му бе приятел, той нямаше да принуждава лорд Син да рискува живота си в недружелюбна страна, където ще бъде още по-малко добре дошъл, отколкото е тук.

Саймън я погледна одобрително.

— Това наистина е така, милейди — каза той, извини се и изведе Джейми да играе навън, преди да е разрушил стаята.

Седейки сама пред тоалетката си, Кали се опита да измисли какво трябва да направи. Част от нея знаеше, че да доведе един англичанин в клана си е най-голямата глупост, но в същото време друга част от нея бе очарована от лорд Син и възможността той да стане мост между клана й и Англия.

Тя бе подминала възрастта за омъжване доста отдавна. Преди години бе обещана на един мъж, който почина от болест няколко месеца преди сватбата им. Прекара две години в траур заради него. Точно когато траурът привършваше, почина баща й. Оттогава, бе прекалено заета с проблемите на клана си и непознатите бунтовници, за да мисли за съпруг.

Как й се искаше Морна да бе тук. Майката на Джейми беше много добра в обмислянето на подобни въпроси. Щеше да й помогне да достигне до най-доброто решение.

Но всъщност, в сърцето си, Кали знаеше правилния отговор. Тя трябваше да се прибере у дома преди бунтовниците да нападнат англичаните, или пък чичо й, за да си я върне. Чичо й Астър нямаше да се спре пред нищо, докато тя и Джейми не се приберат у дома и не се знаеше колко хора от клана й щяха да загинат заради тези глупости.

Ако Син спази думата си и остави мъжете си, вероятно между тях мирът можеше да просъществува. Може би хората от клана й щяха да разберат, че англичаните не са толкова ужасни.

Разбира се, от това, което тя бе видяла, някои от тях бяха самото въплъщение на дявола; но част от скъпите й шотландци можеха да бъдат също доста кръвожадни.

О, какво трябваше да направи?

Главата я болеше от толкова мисли и съмнения, кънтящи в нея.

Вратата на стаята й се отвори. Кали погледна и видя Елфа да стои пребледняла на прага, кършейки ръце. Макар че не се познаваха много отдавна, момичето беше започнало да означава доста за Кали. Елфа беше единствената й приятелка и довереница през изминалите няколко седмици и я бе подкрепяла, по начини които биха й навлекли сериозен бой, ако някой разбере за това.

Сега добрата душа изглеждаше сякаш дяволът е по петите й.

— Елфа, какво има?

Прислужницата тръгна напред, като не спираше да хапе устната си и да усуква широкия си ръкав.

— О, милейди, чух нещо ужасно и не знам на кого да кажа, или какво изобщо да правя. Може би просто трябва да забравя, че съм го чула. — Тя се огледа наоколо малко налудничаво, докато кимаше в съгласие с мислите, които очевидно се въртяха в съзнанието й.

Елфа замръзна на място и големите й кафяви очи се разшириха още повече.

— Но ако го направя и той умре, тогава аз ще съм виновна. Господ може никога да не ми прости. Това ще ме направи ли съучастник? Да, мисля, че да. Самият крал може да поиска смъртта ми за това. О, Господи, прекалено съм млада, за да умра. Още нямам нито съпруг, нито деца. Не иска да умирам още. Не!

Кали притисна пръсти към челото си, опитвайки се да проследи бърборенето на жената. Хвана внимателно ръката на Елфа и се опита да успокои девойката, за да й разкаже какво я бе разстроило толкова.

— Елфа, какво точно чу?

— Мъжете да говорят долу.

Ето това вече, за разлика от предишния й монолог имаше смисъл.

— Какво казаха?

Девойката се прекръсти и погледът й отново стана див.

— Те казаха, че ще убият лорд Син тази вечер, за да може един от тях да се ожени за вас, заради земите ви. Той заяви, че ще научи — простете за израза, милейди — шотландските псета как да се отнасят с по-добрите от тях, а след това ще научи — прощавайте отново — шотландската кучка да мирува.

Сърцето на Кали спря при тези думи. Не можеше да повярва на чутото. Но изненадата й бързо бе сменена от ярост и възмущение. Кой би посмял да каже нещо подобно?

— Уведоми ли Негова светлост? — попита тя младата прислужница.

— Не. Той ме плаши прекалено много.

Кали я потупа по ръката с благодарност.

— Благодаря ти, Елфа. Аз ще му кажа сама.

Щом се протегна към вратата, гласът на прислужницата я спря.

— Милейди, нали осъзнавате, че ако го убият няма да се наложи да се омъжвате за него?

Тази мисъл изобщо не бе минала през съзнанието й. И дори сега, когато това се случи изборът й бе ясен.

Не можеше да стои настрана и да гледа как убиват един мъж. Особено такъв, на когото дължеше толкова много. Независимо от това какво мислеха другите, тя познаваше сърцето на Черния рицар и то не бе нито толкова тъмно, нито страшно.

Без да каже и дума повече, тя напусна стаята, за да намери лорд Син.

Глава 5

Син стоеше в центъра на тройната зала, чакайки краля. Защо си правеше труда, нямаше ни най-малка идея.

Хенри бе заявил ясно решението си. Син трябваше да намери водача на шотландските бунтовници и да го убие.

В тази заповед нямаше нищо необичайно. Той бе убивал неведнъж по заповед на Хенри. По тази причина не го търпяха в двора. Затова папата го бе отлъчил.

Това бе спасило живота му като дете.

Той бе само на четиринадесет, когато бе отнел живот за първи път. Никога не забрави онзи момент. Уплашен и треперещ, бе следвал заповедите и бе отишъл в стаята на мъжа в местната странноприемница. Мъжът не бе обикновен пилигрим, дошъл в Светите земи, за да се моли. Старецът от планините, водачът на сарацините, който го бе купил и обучил, бе наредил убийството на пилигрима и Син знаеше, че ако се беше провалил, те щяха да го изведат навън и да…

Тръсна глава, за да прогони спомена.

Не обичаше да си припомня миналото. В него нямаше щастливи спомени от детството или каквито и да било други.

Всичко, което си спомняше, бе копнежът за майчина доброта. За грижовна бащина ръка. А онова, което получи, бяха безчет обиди и побоища. Изтезания толкова жестоки и сурови, че се питаше как бе успял да оцелее с непокътнати ум и съзнание. И все пак, може би умът му не бе чак толкова незасегнат. Безспорно никой не можеше да преживее това, през което бе преминал той и да остане нормален.

Ден след ден, понякога час след час, той бе търпял страданията и бе израснал толкова силен, че сега никой не можеше да го докосне.

Бе непоклатим. И възнамеряваше да остане такъв.

Син наклони глава, щом чу някакъв шум. Тихият звук на кожа, потъркала се в камък. Толкова тих, че повечето хора изобщо не биха го чули, но за мъж, на който липсата на внимание в младостта му бе коствала много, той бе оглушаващ.

Син видя как един мъж се прокрадва из сенките с кама. Мигновено го позна, въпреки че нямаше представа защо се изненада. Враждебността на Роджър към него не бе нищо ново.

Син извъртя очи, заради идиота, който се бе втурнал към него с вдигната кама.

— Роджър, това е грешка.

Преди рицарят да може да отговори, нападнаха още двама.

Син въздъхна отвратен. Знаеха, че не е въоръжен. Никой не бе пропускан през главния вход към тройната зала с оръжие. Не че това имаше значение.

Той спря Роджър с крак и го ритна назад. Рицарят падна.

Изобщо не познаваше следващия мъж. Но нямаше значение. Син падна на земята и се претърколи, изваждайки от равновесие нападателя, след което изби меча от хватката му.

Син чу режещия звук от приближаващата кама, която Роджър хвърли към гърба му като междувременно долови, че вратата се отваря. Инстинктивно се хвърли на пода. Камата прелетя покрай него и се заби в гърдите на мъжа, с който той щеше да се бори. Мъжът ахна и се свлече на колене.