Син изсъска заради начина, по който гърдата й изпълваше ръката му. Заради вкуса й на толкова сладка невинност и огън. Ръцете й опознаваха тялото му, галейки го, подпалвайки го. И всичко, за което той можеше да мисли, бе да я положи по гръб и…

Син се отдръпна и се вгледа в полуотворените й очи. Устните й бяха подути и тя дишаше тежко. Можеше да си представи как щеше да изглежда в леглото му. Да си представи какво щеше да почувства, като я направи своя.

Утре сутрин тя щеше да бъде негова. Можеше да я вземе тогава, отново и отново, докато и двамата се изтощят.

Но в сърцето си знаеше, че това никога нямаше да се случи.

Той нямаше да позволи да се случи.

— Защо ме гледаш по този начин? — попита тя.

— По какъв начин?

— Безнадеждно. Напомняш ми на жадуващ мечтател, загледан в нещо, което мисли, че никога няма да има.

Син премигна и потисна всички чувства в тялото си, докато я освобождаваше. Внимателно се измъкна от нея и изкушението, което му предлагаше.

— Не осъзнавах, че правя това.

— Всъщност го правиш доста често.

— Значи ще трябва да съм по внимателен, нали?

Тя се наведе напред, сякаш да сподели някаква голяма тайна.

— Мисля, че си прекарал прекалено много време в това да криеш чувствата си от всички.

Той изсумтя.

— Освен от теб. Ти изглежда си способна да видиш мислите ми с обезпокоителна точност.

— Баща ми твърдеше, че това било от кръвта на майка ми. Има легенда, че нейното семейство произхожда от феи.

Син погледна настрани.

— Аз не вярвам в подобни неща.

— Така си и помислих. Изглеждаш като мъж, който би повярвал само на нещо, което може да види или докосне.

— Точно.

— Но знаеш ли, понякога именно това, което не можеш да видиш има най-голяма сила.

— Тоест?

— Например любовта. Това е най-голямата сила на земята и все пак не можеш да я видиш, или докоснеш. Можеш само да я усетиш.

Той поклати глава при снизходителните й думи.

— Казано като от истински романтичен дух.

— Ти не вярваш в това?

— Спомни си какво каза. Аз не вярвам в нищо, което не мога да видя или докосна.

— Значи никога не си бил влюбен?

— Не. А ти?

— Никога.

— Тогава откъде знаеш, че любовта е толкова могъща?

— Морна ми е разказвала за нея. Тя все още обича баща ми, въпреки че той е мъртъв повече от три години.

Син не харесваше накъде отива разговорът им, така че се опита да я разсее с по-познати и достъпни неща.

— Съжалявам за баща ти. Как почина той?

— Инцидент по време на битка. Конят му го хвърлил, когато са били нападнати.

Син ровеше из храната си. Бе видял много мъже да загиват по този начин.

— Радвам се, че не си била там, когато се е случило.

— Аз не бях, но горкият Дърмът беше. От тогава той не е същият.

— Трябва да е било ужасно за него.

Тя кимна.

— Ами ти? Беше ли там, когато е починал брат ти?

— Не. Бях в Светите земи, когато се е случило.

— И при него ли бе инцидент?

Син преглътна.

— Не, той се самоуби.

Тя ахна при новината и бързо се прекръсти.

— Горкото момче. Защо?

— Той усещаше тази любов, за която ти говориш, но за жалост жената, която обичаше, не отвърна на привързаността му, а предпочете да избяга с друг от братята ни.

— Не мога да си представя нищо по-лошо от това.

Син можеше. В действителност бе преживял много по-лоши неща. Но пък животът не бе нищо друго, освен болка.

Те се хранеха мълчаливо известно време, докато Кали изучаваше бъдещия си съпруг. В него имаше толкова стаена тъга от наранена безпомощност, която за нея нямаше смисъл. Как един толкова силен мъж може да бъде уязвим?

Един могъщ дъб може да бъде повален дори от най-малките буболечки, ако им позволи да го разяждат.

Тя не се бе сещала за думите на майка си много отдавна, въпреки че бяха истина.

Имаше чувството, че мъжът пред нея е разяждан от много неща. Макар да се държеше отчуждено, вероятно се засягаше от факта, че всеки, който срещнеше или се страхуваше от него, или го мразеше.

Щом приключиха с вечерята, Син я изпрати до стаята й. Кали се поколеба на вратата. На сутринта двамата щяха да сключат съюз, а тя не знаеше повече за него сега, отколкото преди.

— Син, благодаря ти, че ми угоди тази вечер.

Той кимна леко. Бе се насладил на тази вечеря, повече отколкото му се искаше да признае. Обикновено се хранеше сам в тихата си стая. Звукът на гласа й бе приятна промяна.

Преди да осъзнае какво прави, тя сложи нежната си ръка на лицето му, повдигна се на пръсти и целуна лявата му буза. Дъхът му секна при лекото усещане на устните й до кожата му. От топлината на ръката й.

Тялото му реагира инстинктивно, сковавайки се от желание за нея и той не искаше нищо повече от това да я дръпне в ръцете си и да се люби с нея до края на вечерта.

Но не можеше да помръдне. Нежността й го бе парализирала.

— Лека нощ, Син — тихо каза Кали, тръгвайки си.

Той не помръдна, докато тя не влезе в стаята си и не затвори вратата.

Син се взираше във вратата, а сърцето му бушуваше, заради дивото желание, което го изпълваше.

В продължение на няколко секунди той си припомни всеки път през живота си, когато бе копнял някой да го прегърне. Някой, който просто да се преструва, че държи на него. Действителността много отдавна го бе принудила да престане да мисли за подобни неща. Да спре да копнее за неща, които никога няма да се случат.

И все пак…

Надеждата се бе върнала. Бе тук и го парализираше с мощта си.

Недей…

Той знаеше, че не трябва да се оставя да бъде измамен. Глупавите желания не водят до нищо друго, освен болка. А той бе преживял повече от достатъчно от това чувство.

Рано или късно, тя щеше да го отхвърли. Не се съмняваше в това. И щеше да боли много по-малко, ако стоеше настрана от нея.

Щеше да я заведе у дома при дивите хълмове, които толкова обичаше, а след това да я освободи, за да си намери мъж, който тя да може да обича. Мъж, с който щеше да има нещо общо. Някой, който щеше да знае как да танцува и да пее.

Някой, който да знае как да обича.

Когато мисълта да бъде с друг мъж мина през съзнанието му, изпита болка.

Но така бе писано. Рано или късно, той трябваше да я напусне.

Глава 6

Кали трепереше от нерви, докато Елфа й помагаше да се облече за сватбената церемония. Това беше денят, който бе очаквала през целия си живот и в същото време се ужасяваше от него. Щом изречеше клетвите си пред бог, нямаше да има връщане назад.

От този ден насетне, тя щеше да бъде съпруга на мъж, когото едва познава. Съпруга на човек, който не искаше нито деца, нито да има нещо общо с любимата й Шотландия. Потрепери, надявайки се, че постъпва правилно.

Хенри й беше изпратил красива рокля от златиста материя, която бе украсена с диаманти, перли и рубини. Бележката му гласеше, че се надява подаръкът да срещне нейното одобрение. Одеждата бе достойна за кралска особа. Въпреки това, тя реши да не я носи. Не защото желаеше да пренебрегне краля или милия жест, а защото щеше да се омъжи далеч от дома и искаше да носи наследството на дедите си със себе си.

Облечена в най-красивата си шафранена фуста, която бе опаковала за пътуването до замъка на леля си, Кали бе обгърната от тъмносиньото, зелено и жълто шотландско каре на баща си. Елфа бе сплела две малки плитки и ги бе прихванала нежно върху червените й къдрици, които бяха вдигнати и привидно подредени от украсени с перли фуркети. Младата жена имаше чувството, че не тя, а някое вълшебно създание стои там, пременено в собствените й шотландски одежди.

— Красива сте, милейди.

Кали се усмихна на прислужницата, докато Елфа й подаваше иглата с формата на стрела, с която да прихване плейда.

— Благодаря ти.

Чу се почукване откъм вратата.

Тя се обърна и видя как Саймън я отваря. Мъжът се спря веднага щом я забеляза и се ухили с вълча усмивка.

— Очакват ви долу, милейди.

Джейми отвори вратата още по-широко и буквално падна в стаята измежду краката на Саймън. Момчето се беше сприятелило с рицаря миналия ден и оттогава Кали почти не го бе виждала.

Очите на детето бяха по-широки от луни, когато се обърна към нея:

— Боже, Каледония, изглеждаш като кралица Мейв. Надявам се, че нямаш намерение да изядеш съпруга си, като нея.

Тя се засмя.

— Не, но вероятно ще се изкуша да сготвя малко от един калпазанин, ако не се държи прилично.

Джейми изплези език и избяга в коридора.

Смеейки се на непоправимия пакостник, Кали си пое дълбоко дъх и се обърна към Саймън.

— Добре ли сте, милейди? — попита той и й предложи ръката си.

Младата жена постави длан в свивката на лакътя му, благодарна, че е тук, за да я отведе до параклиса.

— Не съм сигурна. Въпреки репутацията му, не мисля, че лорд Син е зъл човек.

— Не, но е изгубен.

— Изгубените мъже, могат да бъдат намерени и отведени у дома.

— Вярно е, но само ако те самите пожелаят. Така или иначе, поне ще сте у дома си само след няколко дни.

Кали се усмихна при мисълта. У дома. Липсваше й ужасно много. Отсъстваше вече почти три месеца. Шана вероятно беше родила до сега. Брат й Дърмът сигурно бе намерил друга любима, а Астър без съмнение бе двойно по-побелял от тревоги за нея и Джейми.

Щеше да е хубаво да види всички отново. Макар да се налагаше да се омъжи за англичанин, за да се прибере у дома.

Той е добър човек.

Тя вярваше в това. Единствено този факт правеше цялата ситуация търпима. Е, също и закачливият мъж, когото бе зърнала под студената фасада, която Син носеше за пред света. Без значение защо бяха събрани един с друг, Кали бе уверена, че бог е отредил този брак. Вярата й даваше сили.

Тя позволи на Саймън да я поведе към личния параклис на краля в задната част на замъка, далеч от суетнята в голямата зала. Елфа ги последва, а Джейми вървеше след нея.

Параклисът изглеждаше светъл и приветлив, когато влязоха. Стъклописите със сцени от Кръстния път[9] хвърляха цветни петна върху каменния под. Хенри седеше в малък трон от едната стана на нефа[10], а Син и свещеникът чакаха до олтара.

Бъдещият й съпруг все още носеше черните си доспехи. Всъщност не го бе виждала да носи нещо различно. Чудеше се дали притежава и други дрехи.

Нямаше други хора в параклиса. Кали преглътна, когато през нея премина нова вълна на безпокойство. Не така си бе представяла сватбата си. Винаги бе мислила, че ще се омъжи в големия двор зад дома си и ще е заобиколена от цялото си семейство и всичките си приятели. Да, щеше да има изобилие от радостни възгласи и усмивки, мили пожелания и приветливи прегръдки.

Обхвана я силно чувство на носталгия. Как й се искаше поне чичо й да бе тук с нея. Той й беше като втори баща и я болеше, че ще пропусне този ден. Затваряйки очи, тя си представи милото лице на Астър и искрящите му от гордост очи, докато я предава на съпруга й.

Кали се препъна, когато осъзна, че той никога не би се усмихнал на Син. Несъмнено щеше да й коства много усилия, за да го накара да не ръмжи и съска. Едва ли някога щеше да дойде денят, в който чичо й ще приветства един англичанин в семейството си.

Светии, в небесата, умолявам ви, нека този брак донесе мир, молеше се тя.

Син се вцепени, когато забеляза бледността върху лицето на Кали и начина, по който младата жена затвори очи, сякаш не можеше да понесе да го види до олтара. Не би могъл да я вини. Кой би искал да се венчае за самия дявол?

От момента, в който свещеникът се беше появил, мъжът не преставаше да наблюдава Син разтревожено. Всеки път, когато си мислеше, че рицарят гледа в друга посока, човекът се кръстеше и прошепваше молитва за прошка към свети Юда[11] заради онова, което ще стори на нещастното невинно агне, давано в жертва на Луцифер.

Син погледна надолу към влажната си горна туника, където свещеникът „случайно“ го бе залял със светена вода. Без съмнение мъжът бе очаквал той да се свие от болка и да избухне в облак дим.

Устните му се извиха цинично, когато внезапното движение на ръката му накара свещеникът да трепне.

Когато Кали се приближи, Син протегна ръка към нея. Тя му отвърна със слаба усмивка, остави Саймън и постави дребната си длан в неговата.

Син замръзна, когато усети мекотата на докосването й. Деликатната й кожа беше като успокояващ мехлем за загрубелите му ръце на воин. Заля го вълна от нежност, задето тя идваше така при него. И му имаше доверие, че няма да нарани нито нея, нито брат й.

Почувства смирение от този факт.

Тя погледна нагоре и той видя обещанието в очите й, което го разтърси чак до замръзналото му сърце. Може би все пак бе възможно да има надежда за тях двамата.