Кали размаха с ръка между тях.

— Искам да отбележиш това, че точно сега, в този момент, ние разговаряме. Наистина не е трудно, нали? Мислиш ли, че можем да се държим така до края на деня?

Всъщност той се усмихна на думите й.

— Не исках да бъда груб с теб тази сутрин. Просто не обичам да говоря, докато пътувам.

— Добре тогава, ще ти простя. Но само толкова, колкото да осъзнаеш, че не бива да ме игнорираш в бъдеще.

— Ще опитам.

Син я гледаше как си тръгва и му стана тежко. Кали беше невероятна красавица, но не само външно. Красотата й също така беше дълбоко в душата й и притежаваше блясък, какъвто той никога не бе подозирал, че може да съществува.

В този момент, копнежът за нея му причиняваше болка. Болеше го от това, че не е като Саймън.

Ако беше благороден и достоен…

Стисна зъби. Нямаше какво да се направи. Той бе това, което е бил винаги и нямаше начин да го промени.

Въздъхвайки със съжаление, Син продължи да разхлажда коня си.

Когато на следващия ден стигнаха в Рейвънсууд, Кали беше повече от готова тази нощ да се отдаде на една добра, стабилна почивка. Кръчмата, в която бяха отседнали предния ден, беше тясна и студена, а ханджията кисел и намусен.

Беше ужасна нощ, прекарана с подритващите я крака и лакти на Джейми, докато се чудеше, къде ли спеше мъжът й.

Но тази вечер щеше да има изобилие от стаи и собствено легло само за Джейми, а съпругът й нямаше да има възможността да я избегне. Да, тя щеше да е близо до него, дори и ако трябваше да го завърже за себе си.

Саймън ставаше все по-неспокоен с наближаването на Рейвънсууд и веднага щом гледката на големия замък се появи пред тях, той пришпори коня си напред, препускайки надолу по хълма към моста.

— Мисля, че е развълнуван — каза Кали на Син.

— Да, той и брат му винаги са били близки. Също като теб и Джейми.

Тя погледна към мястото, където Джейми спеше, сгушен в прегръдките на Син. Момчето бе оклюмало от умората през последния един час и Син се опасяваше, да не би да падне от коня си. Затова спря и прехвърли момчето, за да може то да язди с него и да подремне на спокойствие.

Джейми имаше лице на ангел, докато спеше и тя не пропусна да забележи нежността на Син. За човек, който не искаше деца, показваше загриженост, която липсваше на повечето мъже.

Когато влязоха в добре поддържания, изискан двор на замъка, Саймън вече стоеше до много красив, висок, тъмнокос мъж и руса жена, която изглеждаше така, сякаш ще роди всеки момент. Мъжът държеше малко дете на ръце и ги погледна с братска обич.

Това трябваше да е Дрейвън от Рейвънсууд.

— Син — поздрави го Дрейвън, но в тона му се усети нотка на сдържаност. — Отдавна не сме се виждали.

Син дръпна юздите на коня си и спря точно пред тримата. Нещо скрито и болезнено смръщи лицето му, когато огледа прекрасния двор, в който се суетеше прислугата, занимаваща се със задълженията си.

В тъмните му очи се появи блуждаещ поглед и беше споделен с човека пред нея.

— Да, Дрейвън — отвърна тихо Син, — така е. Изглеждаш добре и щастлив. Поздравления.

Дрейвън се усмихна.

— Ти също.

Саймън се приближи да вземе Джейми, така че Син да може да слезе от коня. Син, от своя страна, помогна на Кали и я поведе към останалите, докато конете бяха отведени от конярите.

— Съпругата ми, Каледония — представи я той на Дрейвън.

Очите на мъжа се разшириха леко от изненада, но той бързо я прикри. Обърна се към бременната жена и лицето му веднага омекна.

— Съпругата ми, Емили.

Саймън се засмя.

— Господа, можете ли да не сте толкова сковани? Дамите никога няма да разберат за пакостите, които заедно измисляхте навремето.

Дрейвън се засмя на думите му.

— Ние? Спомням си, че ти беше този, който създаваше проблеми, докато ние те измъквахме от опасността.

— Лъжи! — извика Саймън. — Аз бях едно невинно момче, заблудено от вас демони на Луцифер.

— Невинно? — Син се обърна към Дрейвън.

— Спомняш ли си, когато прониза мечката със стрела?

Дрейвън изсумтя.

— Дали си спомням? Все още нося белега от тогава. А какво ще кажеш за вълка?

Син изсумтя, после сниши гласа си, имитирайки детски:

— Дрейвън, Син, вижте, намерих едно кученце.

— Кученце с ядосана майка.

— О, чудесно — каза Саймън саркастично. — Защо, за бога, поисках да събера двама ви заедно отново? Отричам се от думите си. Върнете се към мрачното си настроение. И двамата.

Емили прегърна Саймън и стисна ръката му.

— Бедният Саймън, винаги поемаш удара.

Прехвърляйки тежестта на Джейми в прегръдките си, Саймън погледна към Кали, и от изражението на лицето му, тя разбра, че той си спомни за трика й с връзването му за леглото.

— Нямаш си и представа, Ем.

Кали му се усмихна ведро, а Емили се протегна и хвана ръката й.

— Заповядай вътре, ще намерим легло за брат ти, и ще осигурим топла храна и почивка за теб и съпруга ти.

Емили от Рейвънсууд имаше открито и мило изражение. Такова, което предразположи Кали да се чувства като у дома си. Въпреки че изобщо не познаваше домакинята си, я усещаше близка.

Веднага след като влязоха вътре, малкото дете в ръцете на Дрейвън зарита и поиска да го пуснат.

— Хен, стой наблизо.

Момчето изтича до огнището и събра куп играчки, а след това се втурна към Кали, за да й ги покаже. Той й говореше и гукаше в бърза последователност и тя успя да схване само една или две думи от речта му.

— Казва ти, че дядо му му е купил кон на панаира в Рансок, където е трябвало да играе с маймуна.

Кали се засмя.

— Ах, така всичко има много по-дълбок смисъл. На колко години е?

— На година и половина.

— Кога очаквате следващото?

— До месец, мисля.

Кали се втренчи в закръгления корем на Емили, изпитвайки лека завист и се запита дали може да е заченала през сватбената си нощ. Би било прекрасно да има дете, което да расте в нея. Да почувства малките движения на бебето и да знае, че ще е нейно, за да го обича…

Нямаше търпение да дочака този ден.

Хен дръпна ръкава на Кали, искайки да се настани в скута й. Без да се колебае, тя го сложи да седне там и му позволи да продължи да й показва своите играчки.

Син гледаше естествения начин, по който Кали обгръщаше детето и сърцето го заболя. Дишайки тежко, той огледа голямата зала. Беше толкова странно да се върне след всичките тези години.

Не можеше да си спомни времето, когато беше окован пред същото това огнище, докато Харолд злонамерено го биеше по редица причини. В онези дни залата беше мрачна и тъмна.

Сега тя беше боядисана и приветлива. Едва я разпозна. Дори подиумът с господарската трапеза бе преместен другаде.

И все пак, той познаваше това място. Почувства обърканите спомени, напомнящи миналото. Болезнени, горчиви спомени, с които беше прекарал целия си живот, опитвайки се да ги погребе.

Дрейвън сложи ръка на рамото му.

Син инстинктивно понечи да я отдръпне, но се насили да издържи. Имаше много неща в Дрейвън, които му напомняха за Харолд. Същата тъмна коса, същите черти и височина. Единствената разлика бяха очите. Тези на Харолд имаха жесток кафяв цвят, докато при Дрейвън преобладаваше светлосиньото като очите на майка му.

— Трудно е да се прогонят призраците на миналото, нали?

Син кимна.

— Изумен съм, че можеш да живееш тук.

— В интерес на истината, аз само съществувах тук, докато жена ми не ми се нахвърли.

— Нахвърлила ти се е?

Дрейвън се засмя.

— Нямаш представа каква тигрица живее в това ангелско тяло.

Син погледна към Кали, която излъчваше спокойствие и щастие, като самата Мадона. Да, изглежда могат да бъдат доста заблуждаващи.

Дрейвън му предложи чаша вино, но все още не можеше да срещне погледа му за по-дълго време. Син знаеше защо. Той никога нямаше да забрави деня, в който се бяха видели за последен път.

Топлината на Утремер беше изгаряща. Едва четиринайсетгодишен, Син беше оръженосец на Харолд в продължение на повече от четири години. Старият граф искаше да се помири с бога и да убие няколко сарацини, затова подготви рицарите, сина и оръженосеца си и се отправи към Йерусалим.

Пътуването беше трудно. Двама от рицарите починаха по път и още трима бяха убити в битка. Последните рицари на Харолд починаха от болест само ден преди бандит да открадне всичките му пари.

Без пукната пара, старият граф стана търговец на роби. Един мъж искаше да купи Дрейвън, въпреки че беше две години по-млад от Син. Но Дрейвън беше по-добре охранен и с далеч по-малко белези.

— Няма да вземете сина ми — беше изръмжал Харолд. — Можете да купите само този.

Харолд бе блъснал зашеметения Син в ръцете на мъжа, където беше проверен по най-груб и студен начин. Пазариха се за повече, отколкото струваше и в крайна сметка бе продаден на цена по-ниска от разходите за една добра нощувка.

Когато робовладелците бяха дошли при него с оковите, Син се бори с всички сили. Но това не беше достатъчно. Докато го отвеждаха и старецът плащаше на Харолд, Син беше видял внезапното облекчение по момчешкото лице на Дрейвън, че баща му не го беше продал вместо него.

Син прочисти гърлото си, пропъждайки спомените.

— Аз не те виня, знаеш го, нали?

Вината бе изписана на лицето на Дрейвън.

— Трябваше да направя нещо.

— Какво да направиш?

— Да се боря с него. Да протестирам. Не знам — въздъхна дълбоко другият мъж. — Нещо.

— Дрейвън, ти беше на дванадесет години. Умираше от глад и страх. Ако беше помръднал, той щеше да те набие или да продаде и теб. Честно, всичко е наред.

И двамата знаеха, че лъже. Колкото и лош да беше Харолд, бе светец в сравнение със сарацина, който бе купил Син.

За известно време наблюдаваха жените и разговаряха за незначителни неща. Не след дълго се отпуснаха и си спомниха момчетата, които бяха някога. Съзаклятници, които създаваха неприятности и поразии.

Присъединиха към дамите и с помощта на Саймън преразказаха някои от пикантните си истории.

— Казаха ми, че никой не може да те победи с оръжие — подразни Дрейвън Син, докато вторият се облягаше на огнището.

— Дочух същото и за теб.

Саймън изпъшка.

— Милостиви Боже, не отново.

— Какво, Саймън? — попита Емили.

Зет й поклати глава.

— Дами, подгответе се.

— За какво? — намръщи се Кали.

— Двама победители в битка.

Кали се засмя, докато Син не проговори отново.

— Мога да те надвия.

Дрейвън изсумтя.

— Едва ли. Само в най-смелите ти мечти. Но, от друга страна, мога да те накарам да плачеш като момиче.

— Ха! Никога.

— Мислиш, че не мога?

— Знам, че не можеш.

— Тогава се облечи и да се срещнем отвън.

— Дрейвън! — въздъхна Емили тежко. — Не са пътували чак дотук през целия този път, за да дойдат и още с влизането им, ти да пожелаеш да се биеш с лорд Син.

— Ем, аз няма да се бия с него, ще измета земята с него.

— Ще ти се — подигра му се Син.

— Син — намеси се Кали, когато той се отблъсна от огнището. — Не си ли твърде уморен?

— Дори и полумъртъв, мога да го победя с една ръка, вързана зад гърба ми.

Дрейвън се усмихна злобно.

— Направи го тогава.

— Ще го направя.

Саймън въздъхна още по-силно.

Кали погледна към него и попита:

— Не го мислят сериозно, нали?

Емили отговори вместо зет си.

— Имам ужасното чувство, че са абсолютно сериозни.

Предчувствието на Емили се оказа вярно, когато след десет минути двамата мъже се върнаха долу, облечени за битка.

— Няма ли поне първо да хапнете? — извика Саймън.

Те поклатиха глави в унисон и се отправиха към вратата. Гласовете им отекваха в стаята, когато се придвижиха надолу по фоайето.

— Ще те поваля, Син, и ще вкусиш първото си поражение.

— Ти си този, който ще вкуси собствените си крака, малкият. Никога няма да дойде ден, в който да можеш да ме победиш.

Дрейвън спря на вратата и погледна назад към огнището.

— Хайде, Саймън, ела и виж как брат ти ликува.

Мъжете затвориха шлемовете си и удариха мечовете си един в друг, а след това се отправиха навън.

— Саймън? Трябва ли да се притеснявам? — попита го Кали.

Чу се вик от външната страна на вратата.

— Мисля, че трябва да се притесняваме — каза Емили, докато се изправяше на крака и се втурна към вратата.

Саймън взе Хен и двамата с Кали последваха Емили, за да гледат мъжете навън в двора.

— Алис? — повика Емили една привлекателна, тъмнокоса девойка, която изглеждаше горе-долу на нейната възраст. Жената стоеше с ръка върху сърцето си, сякаш бе преживяла ужасен страх. — Добре ли си?