Хенри не знаеше как да постъпи, а и не разполагаше с време, за да разреши въпроса, затова остави момчето на грижите на Харолд Рейвънсууд.

Очевидно бе сгрешил.

Хенри не изпитваше често вина, но сега я почувства. Тя сграбчи сърцето му с непозната болка и изгори душата му. Това бедно, нежелано момче е било под негова закрила, а той го бе изоставил на съдба, която никое дете не заслужаваше.

— Доведете лекаря — нареди Хенри на своя капитан. — И донесете храна и вино за момчето.

Син изглеждаше шокиран от заповедта. Част от него все още очакваше кралят да го обеси. Или поне да го пребие. Само за това го биваше. Боят и убиването.

— Момче, не изглеждай толкова изненадан — каза Хенри. — Утре, ние ще те изпратим у дома.

Дом. Неясната, неуловима мечта, символизираща тази дума, бе преследвала Син през целия му живот. Дом, където ще бъде добре дошъл и хора, които ще го приемат.

Баща му го беше прогонил от Шотландия, където никой никога не го искаше, а в Утремер сарацините го налагаха и плюеха върху него, но може би този път, когато пристигнеше в Англия, хората там щяха да го приемат.

Може би този път щеше да открие дома, за който жадуваше. Да, в Англия щеше да намери покой.

Глава 1

Лондон,

Дванайсет години по-късно

— По–скоро бих се кастрирал сам, докато съм пиян, с тъп нож. — Син говореше бавно, смъртоносно, наблягайки на всяка дума.

Крал Хенри II стоеше на няколко крачки от него без защитата на личната си охрана или друг придворен. Двамата бяха сами в тройната зала и без съмнение всеки друг мъж би се поклонил пред своя крал. Но Син никога не бе коленичил през живота си, и Хенри не очакваше да го направи сега.

Лицето на краля доби студен израз.

— Бих могъл да ти заповядам.

Син повдигна арогантно вежди и попита:

— Тогава защо не го направиш?

Хенри се усмихна на въпроса, напрежението в тялото му отслабна и той се приближи до Син.

Приятелството им бе изковано преди години, в тъмнината на нощта, когато върхът на острието му бе притиснато дълбоко в гърлото на краля. Син бе пощадил живота му и от онзи ден Хенри ценеше единствения човек, който не изпитваше страхопочитание към силата и властта му.

Син не се подчиняваше на никого, бил той крал, папа, султан или просяк. И нямаше нищо в живота си, пред което благоговееше. Нищо не го контролираше или вълнуваше. Беше абсолютно сам.

И предпочиташе да живее по този начин.

— Син, не спечелих този трон, защото съм глупак. Заповядам ли ти, знам точно как ще постъпиш. Ще ми обърнеш гръб и ще се насочиш право към вратата.

Хенри изглеждаше искрен.

— Кълна се, ти си единственият жив човек, когото не съм искал да превърна в свой враг. Ето защо те моля като приятел.

— Проклет да си.

Хенри се засмя.

— Ако съм прокълнат, то със сигурност е за далеч по-сериозни деяния от това — смехът изчезна от лицето на краля и той се втренчи право в очите на Син. — Сега, като приятел те питам отново. Ще се ожениш ли за шотландка?

Син не отговори. Стисна зъби толкова силно, че на бузата му яростно затрептя нервен тик.

— Хайде, Син — продължи Хенри с почти умолителна нотка в гласа си. — Имам нужда от теб в тази ситуация. Познаваш шотландците. Ти си един от тях.

— Аз не съм шотландец — изръмжа Син. — Нито сега, нито никога.

Хенри пренебрегна отричането му.

— Знаеш как разсъждават, говориш езика им. Единствено ти си способен. Ако изпратя някой друг, несъмнено тези диваци ще прережат гърлото му и ще ми изпратят обратно главата му.

— И си мислиш, че няма да го направят с мен?

Хенри се засмя.

— Съмнявам се, че дори архангел Михаил ще успее да пререже гърлото ти, освен ако ти не си съгласен с него.

По-верни думи никога не са били изричани. И все пак, тази похвала не накара Син да се почувства по-добре. Последното нещо на света, което желаеше, е да се забърква с шотландци. Мразеше всичко свързано с Шотландия и хората й, и по-скоро щеше да изгние от чума, отколкото кракът му отново да стъпи там.

— Обещавам ти голяма награда — каза Хенри.

— Нямам нужда от парите или наградите ти.

— Знам — кимна кралят. — Ето защо ти имам такова доверие. Ти си единственият човек, който не може да бъде подкупен. Също така си мъж на честта и знам, че никога няма да изоставиш приятел, който се нуждае от теб.

Син срещна погледа му, без да трепне.

— Хенри, като приятел те умолявам да не искаш това от мен.

— Иска ми се да не се налагаше. Не се наслаждавам на мисълта, че единственият ми съюзник ще е толкова далеч от мен. Но се нуждая от мъж, на когото мога да вярвам, човек който познава сърцето на шотландския народ и е в състояние да го управлява. Единственият друг мъж, който може да разреши проблема е брат ти Брейдън. Тъй като той вече е женен…

Син стисна зъби. Радваше се да види брат си женен, но колко желаеше да бе останал ерген още малко. Брейдън беше този, който знаеше как да задоволи една жена.

Син познаваше войната. Неговият дом беше бойното поле, а в живота си се доверяваше само на три неща, които знаеше, че няма да го предадат — мечът му, щитът и конят му. И дори не беше съвсем сигурен за коня.

Не знаеше нищо за жените и деликатността им и не желаеше това да се променя.

— Ако е някаква утеха за теб — продължи Хенри, — тя е привлекателно момиче. Няма да ти бъде трудно да й направиш дете.

Син присви очи. Мисълта за зачеване на дете го стресна особено когато единствената цел за създаването му е предаването на земи и титли, които не означаваха нищо за него.

— Хенри, аз не съм жребец.

— Слуховете в двора говорят друго. Чувал съм, че си доста…

— Тази жена знае ли какво си планирал? — прекъсна го Син. Не му харесваше да обсъжда нещо лично. И най-вече с Хенри.

— Разбира се, че не — тя не знае нищо за теб. Това не я касае. Тя е моя заложница и ще направи каквото й заповядам или ще бъде екзекутирана.

Син прокара ръка през лицето си. Не се съмняваше, че кралят би го сторил. И знаеше кой ще трябва да изпълни заповедта.

— Хенри, знаеш моето мнение за брака.

— Да, така е. Но ако трябва да съм честен, истински желая да те видя женен. Ценя службата ти, но съм загрижен, че няма нищо в живота ти, което ти да цениш. Давам ти земи, титли, богатство, а ти се отнасяш с презрение към тях, сякаш са отрова. През всички години, в които те познавам, живееш с единия крак в гроба.

— И вярваш, че една съпруга ще ме върне обратно.

— Да.

— Ще ти го припомня следващия път, когато се оплакваш от Елинор — изсумтя Син.

Хенри се засмя силно, почти задавяйки се.

— Ако друг беше на твое място, щеше да изгуби живота си за проявената дързост.

— Същото важи и за теб — каза Син и думите му успяха да укротят смеха на Хенри. Той замълча и започна да се разхожда пред Син.

Изражението на лицето му говореше, че мисли за нещо от миналото. Когато проговори, гласът на краля бе пропит с носталгия.

— Спомням си добре нощта, когато притисна камата към гърлото ми. Помниш ли какво ми каза тогава?

— Да, предложих ти верността си в замяна на свободата ми.

— Така е, направи го. И сега се нуждая от лоялността ти. Филип е по петите ми и се опитва да измъкне от властта ми Нормандия и Аквитания. Синовете ми хленчат за собствените си парчета от властта, а сега този шотландски клан нападна няколкото англичанина, които охраняват северната граница. Не мога да си позволя да бъда атакуван от всички страни. А глутница гладни кучета може да повали на земята дори разярен бик. Уморен съм от всичко това. Имам нужда от мир, преди да ме убият. Ще ми помогнеш ли?

Вътрешно Син се сви, когато чу четирите думи, които никога не би бил в състояние да отхвърли. Проклета да е черната му душа. Все още имаше парченце от съвестта, което не бе разрушено и Хенри го знаеше.

Глухо ръмжене се зароди в гърлото на Син. Със сигурност имаше начин да се изплъзне от тази ужасна ситуация. Със сигурност той…

Почти се усмихна, когато бе осенен от внезапна мисъл. Беше перфектна и хитра, също като него.

— Ще се оженя за момичето, но само ако намериш свещеник, който да благослови брака ни.

Лицето на краля пребледня. Син се усмихна зловещо. През последните девет години бе отлъчен от църквата пет пъти. Последният път самият папа го анатемоса, забраната бе толкова тежка, че му отреждаше пържене във вечността, редом със самия дявол. Папата определи Син като личен любимец на Сатаната измежду потомството му.

Хенри никога не би могъл да открие свещеник, който би посмял да позволи на Син да участва в тайнство.

— Мислиш, че си ме пипнал? — попита Хенри.

— Нищо подобно. Както каза, аз познавам шотландците и знам, че няма да приемат нищо по-малко от църковен брак. Просто ти представям условията на съюза ни.

— Много добре тогава. Приемам условията ти и държа да ги спазваш.

Глава 2

— Кали, ще избягаме ли този път?

Каледония от клана Макнийли дръпна малкия си брат, за да спре в тесния коридор, през който щяха да избягат от замъка на крал Хенри.

Тя коленичи пред дребничката му фигура и прошепна:

— Ако запазиш думите за себе си, може и да успеем.

Кали се усмихна, за да смекчи укорителния си отговор и приглади кафявата фригийска шапка[4] върху малката му глава. Лицето му все още притежаваше бебешка закръгленост и светлите, доверчиви сини очи на прохождащо дете, каквото бе доскоро.

— Сега, помни, ние сме английски слуги, което означава, че ако проговориш, те със сигурност ще разберат, че сме шотландци.

Детето кимна.

Кали прибра оранжево-червените къдрици на Джейми под шапката му. Косата му беше със същия нюанс като нейния, но с това се изчерпваха приликите помежду им, защото Кали приличаше на скъпата си покойна майка, а Джейми приличаше на собствената си майка Морна.

Той я погледна със сините си очи, изпълнени с решителност и проницателност, каквито не трябваше да притежава момче на крехката му възраст. Само на шест години детето бе видяло повече от полагащия му се дял трагедия. С божията воля нямаше да стане свидетел на повече нещастия.

Кали целуна леко по челото обичния малък дявол и се изправи на крака. Стомахът й се присви нервно и тя го поведе бавно по пустия коридор към стълбите, които трябваше да ги изведат от задната страна на замъка.

Поне така им беше казала прислужницата, която им помогна да организират бягството си. Сега Кали се молеше новооткритата им приятелка да не ги е излъгала или предала.

Трябваше да се махнат от това място. Кали не издържаше повече. Ако се наложеше да преглътне още някой изучаващ, похотлив английски поглед или поредния суров коментар за дивата й шотландска природа, щеше да изтръгне нечий език.

Но това, което наистина караше кръвта й да кипне, бе начинът, по който се отнасяха с Джейми. Като син на леърд той беше равен на английските благородници с най-висок произход. Тези зверове го принудиха да им прислужва като низш селянин, докато му се присмиваха и го унижаваха. Кали не можеше да понася повече сълзите на братчето си, нито да наблюдава как рицарите грубо опипваха момчето или дърпаха ушите му.

Англичаните бяха животни.

Откакто хората на крал Хенри убиха стражата им и ги отвлякоха, докато пътуваха, за да посетят болната леля на Кали, младата жена се опитваше да намери път за бягство и начин да се приберат у дома.

Внимателно обмисляше всякакви хитрини, но тези ужасни английски зверове бяха истинското потомство на дявола. Без значение какво опитваше, някой от тях предвиждаше бягството й и го осуетяваше.

Но този път… този път тя щеше да успее. Знаеше го.

Стискайки ръката на Джейми, тя спря на върха на стълбището. Повдигна ленения си воал и наведе глава, ослушвайки се. Тишина.

Очевидно никой нямаше да ги спре. Бяха свободни!

Прислужницата Елфа й обеща, че щом слязат надолу по стълбите, ще открият малка задна врата на крепостната стена, която се използваше през светлата част на денонощието от прислугата, за да пътуват от замъка до Лондон. Елфа се закле, че щом веднъж достигнат вратата, никой няма да ги спре.

Сърцето на Кали заби силно от сладкото очакване. Тя се втурна през глава надолу по тъмните стъпала на спираловидната стълба, влачейки Джейми след себе си.

Свобода!

Можеше да усети вкуса й, да долови мириса й, можеше…

Мислите й се разпръснаха, когато се спъна и падна върху нещо на стълбите.

Усети как тялото й полита напред и всичко, което успя да направи, бе да разпери ръце с надеждата да се улови някъде. Но вместо падането, Кали почувства как едни силни ръце я прегръщат и притискат към гърди толкова твърди, колкото тъмния камък на стените, които ги заобикаляха.