— Не искам нищо — изръмжа той.

И наистина беше така. Нито Кали, нито земите й. Нищо. Искаше само…

Затваряйки очи, той призова черупката от безчувствена празнота, с която беше живял в продължение на толкова дълго. Тук нямаше болка. Нямаше минало.

Нямаше нищо.

Това беше единствената утеха, на която мъж като него можеше да се надява. Да, тук, ако не удоволствието от допира на жена му, поне имаше точно копие на спокойствие. И това беше достатъчно.

Но вътрешно, осъзнаваше истината. Кали го изтръгна от черупката му и той никога нямаше да бъде същият.

Глава 10

Кали прекара следобеда със семейството и приятелите си, научавайки за всички новини и събития, които беше пропуснала през последните няколко месеца. Шана беше родила малко момченце на име Греъм. Сузана се беше омъжила за своя годеник и сега мислеше, че носи дете. Морна се беше грижила за селската пивоварна, докато се бе тревожила за Кали и Джейми.

А Дърмът се беше влюбил три пъти през последните два месеца. Поне така й каза Морна. Кали искаше да попита брат си по този въпрос, но това беше проблем, защото той отказваше да я види, откакто бе обзет от неразумния си гняв към Син.

Все пак, беше толкова хубаво да види всички тях отново. Дори и Дърмът, който наистина се държеше като изтривалка — груба и готова да ожули краката й, ако се приближи по-близо.

За щастие леля Диара, която планираше да посети, когато бе задържана от Хенри, вече беше оздравяла и се чувстваше по-добре след болестта.

Всички се зарадваха на новината за брака й, докато не научиха, че съпругът й е английски лорд. Сега, Кали видя как лицето на всеки един от тях се изпълва с тревога и ненавист.

Кали почувства униние. Нямаше да е лесно. Морна беше единствената, която поне се опита да се зарадва заради нея.

Сега Кали стоеше сама с Морна и месеше хляб в кухнята. Двете наваксваха пропуснатото през седмиците, докато беше в Лондон.

Лицето на Морна излъчваше нежност, докато работеха, а в очите й се четеше разбиране.

— Миличка, знам, че ти е трудно, но не е важно какво мислят другите. Важно е това, което мислите ти и Син.

— Защо си единствената, която го приема?

Морна се усмихна, докато изтупваше ръцете си от брашното. Дългата й, тъмнокестенява коса бе навита подобаващо около главата, а над роклята си тя носеше червено и зелено каре.

— Защото веднъж бях на мястото на Син. Когато срещнах баща ти, разбрах в същия момент, че никога няма да обичам друг мъж така, както обичах него. Той беше единственото нещо в моя свят и аз го исках толкова много, че сърцето ми плачеше постоянно от страх, че той няма да има нищо общо с мен.

— Баща ми те обичаше.

— Да, така беше. Но той беше страховит леърд и почти два пъти по-възрастен от мен, а аз бях просто дъщеря на овчар. Мнозина — като Астър, се бореха упорито да го държат далеч от мен.

Тази новина изненада Кали. Тя не можеше да си спомни за нито един момент, в който Астър да не е бил мил и уважителен към Морна. Напротив, спомняше си, че той я беше посрещнал в семейството с отворени обятия.

— Астър?

— Да, той си мислеше, че аз преследвам единствено парите и общественото положение на баща ти и че той е оглупял да тича след девойче, което е по-скоро дете. Направи всичко по силите си, за да ни раздели. Имаше и други, които си мислеха, че не влиза в задълженията на вдовеца на жена от кралското семейство да губи времето си като харесва мен.

Кали ахна, възмутена от тази проява на снобизъм. Как е посмял някой да каже нещо подобно за толкова мил и обичлив човек като Морна?

По-възрастната жена й подаде тава за хляба.

— Дори и малкото съкровище на име Каледония не ме искаше наоколо.

Кали се изчерви, като си припомни първата година, през която Морна беше живяла с тях. В интерес на истината, тя беше груб дребосък. Но тогава, сърцето й се беше пречупило от мисълта, че баща й е забравил нея и майка й. Тя беше ужасена, че той ще обича повече Морна, а нея ще изпрати да живее сама в гората.

Всичко тези страхове бяха глупави, но за едно младо момиче изглеждаха основателни. За щастие, Морна притежаваше силата и търпението на светец и беше спечелила всички.

— Толкова съжалявам за това.

Морна я потупа по ръката.

— Недей. Бях така щастлива, когато най-накрая се сближи с мен и просто ме хареса.

— Обичам те, Морна. Не бих могла да те обичам повече, дори да беше моя майка.

Морна я прегърна сърдечно.

— Аз чувствам същото към теб.

Кали стисна ръката на мащехата си, когато Морна я освободи от прегръдката си.

— Радвам се, че ти остана, но се страхувам, че Син няма да го направи. Той има отговорности в Англия, които е длъжен да поеме.

— Искаш ли да остане?

— Да, поради някаква причина го искам.

Морна я погледна преценяващо.

— Каква причина?

Кали насочи вниманието си към хляба, който оформяше. Лицето на Син изникна в съзнанието й. Добротата му към Джейми, упорството му към Дрейвън. Спомни си начина, по който се чувстваше в обятията му, докато я държеше. Също и усещането за твърдите му мускули под ръцете си.

Представи си настойчивия натиск на устните му върху своите. Но най-силен бе споменът, за това как я беше погледнал първият път, когато се държа мило с него. Никога нямаше да забрави недоверчивото, шокирано изражение на лицето му.

— Той е добър човек и мисля, че има нужда от някой, който да го обича.

Морна пристъпи напред, за да сложи нейните хлебчета в пещта.

— Ще направя каквото мога, за да помогна. Ако се наложи, дори ще нашибам с пръчка гърба на Астър.

Тя се засмя на думите. Щеше да се радва да види това.

Кали също сложи своите хлебчета в пещта, избърса ръцете си и после се извини, отправяйки се към голямата зала, където се намираше килерът. Спомни си, че Син хареса хляба с мед, който беше приготвила за Джейми в Лондон и искаше да го изненада като му поднесе малко тази вечер.

Спря се, докато влизаше в залата.

За нейно учудване около Астър се беше събрала група от мъже. Бяха най-малко двадесет. Говореха тихо и темата на разговора им я ужасяваше най-много.

— Не искаме английския дявол в нашите земи. Предлагам да го изпратим обратно на парчета.

Червена пелена заслепи очите на Кали.

— Дейвид Макданиел — каза тя, като се втурна през залата, за да застане пред високия, силен брюнет, който беше произнесъл думите.

Той се изправи с цялата си височина пред нея. Носеше червено и черно каре и беше доста хубав, но твърде набит за нейния вкус, не че това имаше някакво значение. Тя просто съжаляваше бедната му съпруга, задето й се налага да се справя с ината му.

Кали постави ръце на кръста си и го изгледа смръщено.

— Не мога да повярвам, че каза такова нещо за съпруга ми.

Той отказа да отстъпи.

— Защо? Това е истината. Щом тук има един сасенах, тогава ще изпратят още. Колко време мислиш, че ще измине преди Хенри да ни превземе?

— Нека той да им служи за пример! Да покажем на англичаните какво правим, когато се осмелят…

— Защо ти не го направиш?

Настъпи внезапна тишина.

Кали се обърна и видя Син, който слизаше бавно надолу по стълбите. Движеше се като опасен черен лъв. Раменете му бяха изпънати назад, а в походката му се четеше смъртоносна прецизност. Тъмният му поглед подкоси мъжете със стоманения си блясък и накара няколко от тях да преглътнат шумно.

Те отстъпиха назад, което позволи на Син да се доближи до центъра на групата. Около него се носеше властната му аура и тя почувства как я побиват тръпки.

Отново бе поразена от това колко малко този смъртоносен рицар й напомня за игривия мъж, който се закачаше с нея в двора в Лондон. Когато Син носеше наметалото си на воин, той бе нещо, от което не можеш да откъснеш поглед и все пак тя предпочиташе онази, закачливата част от него. Онази половина, която можеше да я накара да се смее и да се изпълва с нежност.

Но двете страни на характера му я караха да трепери от желание.

Той отправи хладен, преценяващ поглед към мъжете, които го заобикаляха.

— Искате да се махна оттук? Вземете дванадесет от най-добрите си бойци и да се срещнем навън след три минути. Ако спечеля, всички вие ще правите, каквото ви казвам, а ако вие спечелите, ще си тръгна.

Дейвид изсумтя.

— За какви глупаци ни вземаш? Ние добре знаем, че не трябва да се доверяваме на думата на един сасенах.

Една подигравателна, зла усмивка изкриви устните на Син, докато се отправяше към Дейвид.

— Какво, страхувате се, че не можете да ме победите?

Мъжете изреваха.

— Тези, които са готови да се пробват, да се срещнем отвън — каза Син и небрежно напусна залата през вратата.

Кали хукна след него с разтуптяно от страх сърце.

Дванадесет мъже срещу него? Това беше нелепо! Щяха да го смажат в пясъка.

Пред вратата на площадката, тя го хвана за ръката и го спря.

— Ти луд ли си? Те ще те разкъсат.

Развеселен блясък се появи в тъмните му очи, докато протягаше ръката си, за да обхване лицето й.

— Не, ангел мой, те няма да направят нищо повече, освен да се наранят, докато се опитват.

О, тя можеше да го удуши.

— Трябва ли всичко в теб да е борба?

Погледът му стана блуждаещ и той свали ръката си от бузата й, оставяйки я студена без топлината му.

— Това е всичко, което знам, Кали. Сега стой настрана.

Тя видя мъжете, които излязоха отвън. Сърцето й заблъска още по-яростно. Не искаше той да прави това.

— Астър! — извика тя на чичо си. — Спри ги.

— Не, той отправи предизвикателството и аз ще видя, как го изпълнява.

Преди да успее да протестира повече, дванадесет мъже атакуваха Син. Кали се прекръсти и се сви, тъй като те се спуснаха върху съпруга й и го събориха на земята.

Той се претърколи и скочи на крака и точно когато следващият мъж го нападна, Син го сграбчи за ръката и го преметна, стоварвайки го по гръб.

Зяпнала, тя видя как той съвсем сам накара всичките дванадесет мъже да паднат на земята. Отново и отново. Всеки път, когато някой се нахвърляше върху него, в крайна сметка се озоваваше в краката на Син. Съпругът й нито веднъж не извади оръжие и нито един мъж от клана й не успя да отправи удар към него.

Никога не бе виждала подобно нещо през живота си.

Мъжете от клана продължиха да се бият, но Син отвръщаше на всяко тяхно движение и ги хвърляше в мръсотията.

— Той е дявол! — изръмжа Астър. — Никой човек не може да се бие по този начин.

След няколко минути, всички дванадесет мъже лежаха на земята, задъхани.

— Предавате ли се? — попита Син като огледа падналите. Той дори не се беше задъхал. Единственият признак за борбата му с тях беше прахът върху дрехите му. — Или трябва да продължим?

Мъжете от клана се надигнаха бавно и се спогледаха засрамени. Кали знаеше, че никой не искаше да се признае за победен, но и никой не искаше да се приближи отново до Син.

Единственият, който се обърна към него отново беше Тавиш Мактайни. Не много по-нисък от Син, той беше два пъти по-едър, с мускулести ръце. Мъжът никога преди не беше побеждаван в битка. Той се приближи бавно и спокойно към Син, след което протегна ръка към него.

— Момче, името ми е Тавиш. Беше честна битка и не изпитвам яд. Един ден, бих искал да ми покажеш как го правиш.

Син се втренчи в протегнатата ръка. Това беше жест, който не беше очаквал.

— Ще се радвам да го направя. — Той разтърси ръката на едрия мъж, който му напомняше доста за брат му Юън.

Тавиш кимна, изтупа дрехите си, след това се отдалечи от тях, към портите на замъка.

Другите мъже присвиха устни, докато очите им крещяха шумно за омразата, с която го наблюдаваха.

Син тръгна право към Астър, който го изгледа с открита враждебност, докато останалата част от мъжете се разпръснаха. Келтските им обиди бяха промърморени, но Син чу и разбра всяка една от тях.

Астър дори не се опита да прикрие чувствата си. Така да бъде. Син не се нуждаеше от помощта на стареца, за да намери Нападателя.

Син отправи топла, дразнеща усмивка към Астър.

— Явно ще остана.

По-възрастният мъж изглеждаше така, сякаш току-що Син му бе предложил фъшкия.

Кали въздъхна с облекчение, въпреки че знаеше, че нещата съвсем не са наред. С течение на времето те щяха да проумеят що за човек е съпругът й и се надяваше след това да се научат на толерантност.

Тя пристъпи напред, с желанието да хване Син за ръката.

Той я сграбчи грубо, така бързо и изненадващо, че Кали не успя да помръдне, а после я бутна пред себе си и я задържа на една ръка разстояние. Хватката му върху горната част на ръцете й беше толкова силна, че тя протестира шумно, но той отказа да я пусне.