Свирепият поглед на Астър стана убийствен.

Странен съскащ звук се разнесе във въздуха и Син залитна напред, а погледът му потъмня, докато хватката му се затегна още повече. Познатият тик се върна на челюстта му.

Със същата бързина, с която я бе сграбчил, той я пусна.

— Какво беше това? — попита Кали и потърка горната част на ръцете си, където пръстите му бяха насинили плътта й.

Без да отговори, Син се обърна и тя видя, че лявото му рамо е пронизано от стрела.

Ужасът я връхлетя и докато се взираше в зловещата гледка, която представляваше забитата в плътта му стрела, тя осъзна какво бе направил Син. Знаел е, че стрелата е изстреляна и я бе защитил, за да се увери, че ще уцели него, а не нея.

Съпругът й бе спасил живота й.

— Намерете този, който направи това — изрева Астър към другите, преди да напуснат. — Искам главата на идиота, който рискува живота на Кали!

Когато мъжете се втурнаха през двора да търсят виновника, Астър тръгна към тях.

— Добре ли си?

— Не, уцелен съм — отвърна Син с ироничен тон. Като изключим намръщването му, изглежда напълно бе забравил за раната. — И в интерес на истината съм доста ядосан. Когато открия страхливеца, който направи това, с удоволствие ще ви връча тестисите му.

Кали страдаше, заради болката, която знаеше, че той изпитва, но не показва.

— Ние трябва да влезем вътре… — Гласът й заглъхна, когато Син се отдръпна от нея и се запъти към стената.

Тя размени озадачен поглед с намръщилия се Астър. Каквото правеше Син?

Чичо й сви рамене, сякаш четеше мислите й.

За неин ужас, Син отиде до стената и опря гърба си на нея, с което накара стрелата да премине напълно през тялото му.

Очите й се напълниха със сълзи и тя потисна писъка си, докато гледаше как Син счупи върха на стрелата със здравата си ръка. После се отправи към тях с пребледняло лице, като вървеше трудно и когато ги достигна, се обърна с гръб към Астър.

— Извади я.

Съдейки по изражението на чичо се, Кали знаеше, че той никога не беше виждал подобно нещо.

— Мили Боже, човече, как можеш да стоиш прав и да се движиш?

— Ако това беше най-лошото нараняване в живота ми, наистина щях да съм много щастлив. Сега я издърпай така, че раната да може да се зашие.

Астър поклати глава невярващо, докато обхващаше стрелата с ръка, а Кали прехапа устни в съчувствена болка.

Челюстта на Син трепна.

Кали инстинктивно хвана дясната му ръка и притисна лявата си към здравото му рамо. Той се наведе напред срещу ръката й в напрегнато очакване на действията на Астър.

Кали постави дясната му ръка върху гърдите си и я погали с пръсти, в стремежа си да му осигури някакво удобство.

С намръщено изражение, Син погледна сключените им ръце, но не каза нищо. Погледите им се срещнаха и тя видя болката и гнева, които горяха дълбоко в него.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Но ми се иска просто да ми беше казал да се наведа.

Думите й успяха да отпуснат лицето му.

Поне докато Астър не постави едната си ръка върху пострадалото рамо на Син и не дръпна стрелата. Рицарят прокле силно и залитна напред.

Кали го придърпа в ръцете си, държеше го здраво, желаейки да може да отнеме болката от тялото му и да направи така, че раната да се излекува незабавно.

Син не знаеше какво да каже, докато рамото му пулсираше. Жестоката болка бе засенчена от топлата мекота на гърдите й, притиснати в неговите и от сладкия женствен, лавандулов аромат на косата й. Той затвори очи, вдъхна успокояващия мирис и се остави на облекчението да го залее.

Кали беше увила ръката си около врата му, малката й длан бе заровена в косата му, докато го притискаше към себе си. Това беше най-удивителното усещане, което някога бе изпитвал, и за миг той почти можеше да се престори на съпруга, какъвто й беше в действителност.

Устните му бяха толкова близо до прекрасния й аромат, че всичко, което трябваше да направи, бе да обърне леко глава и можеше да ги зарови в извивката на шията й. Слабините му се втвърдиха при мисълта. Дори и болката от раната му не можеше да потуши желанието, което изпитваше към нея.

— Ще намеря и накажа този, който ти причини това — прошепна тя и се отдръпна от него, за да го погледне. Искреността в тези светли зелени очи го изуми. Той се втренчи с почуда в нея и изпита копнеж да й покаже колко много означаваха тези думи за него. — Няма да те видя наранен.

Син не знаеше как да отговори на думите й.

— Това е само повърхностна рана — отбеляза той презрително.

— Можеше да те убие.

— Жалко, че не го направи — резките, едва доловими думи на Астър, преминаха през него, и потушиха страстта му незабавно.

Не, никога не би могло да има нещо между него и Кали, освен мечти. Мисълта го нарани много по-дълбоко, отколкото би трябвало.

Пренебрегвайки коментара на чичо си, Кали хвана ръката му и поведе Син към замъка.

Двамата се изкачваха по стълбите, когато Саймън ги пресрещна.

Рицарят кимна за поздрав, мина покрай тях, след това се обърна, за да ги спре.

— Кървиш ли? — Саймън посочи струйките, стичащи се от туниката на Син.

— Така изглежда — отговори Син саркастично.

— Мили боже, какво стана?

Син сви рамене.

— Явно някой не ме иска тук. Няма съмнение в това, така че пази гърба си, малък братко. Последното нещо, което искам да направя, е да съобщя на Дрейвън, че си мъртъв.

— Не се страхувай. Последното нещо, което искам да направиш, е да му кажеш, че съм мъртъв. — Саймън спря и погледна назад към стаята си. — Мисля, че може би трябва да се върна и да си сложа ризницата, преди да отида да хапна.

— Звучи като добър план.

Кали ги прекъсна.

— Господа, моля ви, трябва да се погрижа за тази рана, за да не кърви до смърт от нея.

Син отхвърли тревогата й.

— Стрелецът пропусна артерията. Уверявам те, че няма да кървя до смърт от тази рана.

Кали се намръщи на мъжа си и на спокойствието, с което приемаше всичко. Сякаш не очакваше нищо повече от това да го обиждат и раняват.

— Тогава моля те, угоди ми.

Без повече изказани на глас недоволства, той я последва в стаята им, макар че погледът му й подсказа, че не малко оплаквания се въртят в ума му.

Кали му помогна да издърпа туниката, която носеше над бронята си. Намръщи се при вида на дупката, която стрелата беше пробила.

— Странно. Едва можеш да видиш кръвта по дрехата, и все пак я усещам.

Всъщност по дрехата имаше много кръв.

Син вдигна поглед, докато тя преглеждаше раната му.

— Черното е оцветено с червена боя, за да прикрие нараняванията, които може да съм получил. По време на битка това обърква и плаши враговете ми, които знаят, че са ме ранили, но не могат да видят кръвта.

— На това ли се дължи прякорът „Непобедимият дявол“, който са ти дали?

Той кимна, седна на ръба на леглото и задържа чиста кърпа до рамото си.

Кали взе игла и конец и се постара да не забелязва колко прекрасно е тялото на съпруга й, когато беше голо. Слабата светлина в стаята улавяше великолепната бронзова плът, правейки я още по-съблазнителна. О, беше толкова красив.

— Това е интересен трик. Откъде го научи? — попита Кали, опитвайки се да се разсее.

Наистина не очакваше отговор, така че когато получи такъв се изненада.

— Докато живеех със сарацините. Това беше един от уроците, на които те ме научиха.

Сега тя разбра странната тактика, която бе използвал, за да победи мъжете от клана й.

— Уменията, които показа преди малко в боя… те ли те обучиха толкова добре?

— Да.

Колко странно беше за него да бъде така открит. Кали взе кърпата от ръката му и огледа наранената кожа. Стомахът й се сви при вида на новата рана, която се открояваше върху кожата до белезите от предишни наранявания. Тя го погали и изпита болка при мисълта за това, което вече бе преживял. Твърдата му кожа беше толкова топла, а косата му се докосна до ръката й, докато тя подготвяше рамото му, почиствайки го с подгизналата от вино кърпа.

Бедният й съпруг.

— Колко дълго живя там? — попита Кали, опитвайки се да отвлече вниманието си от стегнатото му, мускулесто тяло и желанието да го целуне, което изпитваше.

— Почти пет години.

Кали спря. Пет години. Беше дълго време, през което да живееш сред враговете си. Опита да си представи, какво би било за нея да живее в Лондон толкова дълго, докато копнее за дома.

Нищо чудно, че й беше казал, че разбира нуждата й да се върне при семейството си.

Повече от всеки друг, той познаваше това чувство до такава степен, че тя дори не можеше да си представи.

— Защо си живял с тях за толкова дълго време? — попита Кали, когато направи първия бод.

Син се напрегна съвсем леко, преди да проговори:

— Нямах избор. Бях роб. Всеки път, когато се опитвах да избягам, те ме връщаха.

Сърцето й застина при думите му. Дрезгавата нотка в гласа му й подсказа, че сарацините са го накарали да страда за опитите му да се освободи. Погледът й се спусна към най-дългите и дълбоки белези върху гърба му и се запита колко ли побои е трябвало да изтърпи в техните ръце.

А е бил просто момче. Не по-голям от Дърмът. Кали преглътна, когато осъзна, че вероятно е бил по-млад от него.

Внимателно направи още един бод и попита.

— В крайна сметка как се измъкна?

— Благодарение на Хенри. Изпратиха ме да го убия и докато се промъквах през лагера му, бях обсебен от мисълта, че ако някога мога да бъда отново свободен, Хенри е единственият, който може да ми помогне. Така че, вместо да прережа гърлото му, аз се спазарих с него.

Тя завърза конеца и го отряза.

— Изненадана съм, че ти е помогнал.

— Както и аз. Честно казано очаквах да ме убие, след като го пусна. Но реших, че по един или друг начин щях да съм свободен.

Какъв ужас. Кали не можеше да си представи дори да се опита да вземе такова решение.

— На колко години беше?

— Осемнадесет.

— Ти си бил просто едно дете.

— Никога не съм бил дете.

Не, не е бил. И това беше най-лошото. Беше прекарал целия си живот като аутсайдер. Тук, в Англия и в Утремер. Кали не можеше да си представи да живее по този начин.

Мълчаливо заши раната на гърдите му, после погледна към предмишниците му, където мечът й го беше порязал.

— Много съжалявам, че те нараних.

Думите й го предизвикаха да я погледне.

Искреността й го попари.

— Ти не си ме наранила.

Само тя никога не го беше наранявала. Поне не все още.

Син се загледа в извивките на червените й къдрици, падащи върху раменете й, и нежността в зелените й очи. Усети нежеланието й да го нарани, когато докосваше кожата му. Това възпламени яростно цялото му тяло, настоявайки да я вземе в обятията си и да облекчи болката както в сърцето, така и в слабините си.

Тя беше толкова невероятна. И той я желаеше с такава дива страст, че се запита дали няма да го унищожи.

Кали наклони глава надолу към него и точно когато той отвори устните си, за да я вкуси, шумна суматоха изпълни въздуха.

Хората викаха, че група от конници влезли в двора.

Кали се отдръпна мигновено, оставяйки го да проклина прекъсването, докато тя отиде до прозореца, за да види какво се случва. Той се присъедини към нея и погледна над рамото й.

В двора имаше трима новопристигнали ездачи. Нейните хора и слугите бързаха да ги посрещнат, сякаш са отдавна изгубено семейство, докато Астър и Дърмът излязоха от замъка и поздравиха гостите си.

— Макалистър са тук — каза Кали с нотка на уважение в гласа си.

Син се насили да не се усмихне. Тя нямаше представа какво й предстоеше сега.

Брат му Брейдън яздеше свирепия си жребец Демон, който риеше и удряше в земята раздразнен, че трябва да спре. Конят и човекът имаха един и същ темперамент.

Дългата, черна коса на Брейдън беше заплетена от ездата, а плейдът в тъмнозелено и черно висеше, както винаги.

Юън яздеше до него на гърба на пъстър жребец, а русокосият Локлан прехвърли крак над гърба на сив кон на тъмни петна и се плъзна майсторски на земята.

Хубаво беше да ги види отново.

Кали се обърна към него, бузите й бяха порозовели. Той повдигна вежди при жизнерадостта й, донякъде ужилен от нея. Тя изглеждаше по-щастлива да ги види, отколкото някога е била с него.

— Ще отида да се уверя, че имат храна и напитки. Облечи се и ще се видим долу.

Син се намръщи, когато тя се втурна през стаята с лека стъпка. Погледна през прозореца към веселата тълпа, която топло посрещаше братята му. Виковете за поздрави звъннаха в ушите му, когато Астър тупна Локлан по гърба, сякаш баща приветстваше в дома си възлюбен син, а Дърмът се засмя с Брейдън.

Предполагаше, че някои неща никога не се променят.