Кали затвори очи, за да прогони съчувствената болка вътре в нея. Познавайки майка му, тя знаеше какъв прием е получил Син.

— Пристигнахме в навечерието на Коледа. Навсякъде бяха разпръснати подаръци, дойката ми ме поведе през голямата зала, където майка ми седеше на господарската маса с момченце в скута си. Държеше го с толкова любов, докато се смееше и го гъделичкаше. Гледката ме изпълни с радост, помислих си, че най-накрая ще имам майката, за която бях жадувал. Реших, че щом ме види там с износените ми обувки и парцаливо наметало, ще ме прегърне и ще ми каже, че се радва най-накрая да ме види отново. Когато дойката й каза кой съм и защо ме е довела, тя изкрещя обидено. Ядосана, хвърли виното си в лицето ми и каза, че има само един син и че не желае никога отново да я унижавам с присъствието си. След това ни изхвърли навън и студената нощ.

Син пое дълбок, накъсан дъх и продължи да се взира в огъня. Сякаш отказваше да я погледне, от страх, че тя също ще го отхвърли. Повдигна крак и ритна парче дърво обратно в камината.

— Тогава разбрах, че за мен не съществува такова нещо като семейство. Не бях нито шотландец, нито англичанин. Нищо повече от едно бездомно копеле. Нежелан и безполезен. Дойката ми ме върна на баща ми и неговото презрение нарастваше с всеки изминал ден, до пристигането на хората на крал Дейвид. Искаха заложници, синове, които да бъдат изпратени на крал Стивън в Англия, като гаранция, че шотландците повече няма да нахлуват в земите му или да нападат хората му.

— Дал е теб.

Син кимна.

— Айлийн му каза, че ако изпрати един от синовете й, ще се самоубие. Не че имаше нужда да го изрича. Всяко едно момче от нас, знаеше кой ще бъде даден. — Той се засмя горчиво, преди да продължи. — Това беше единствения път, през целия ми живот, в който баща ми ме погледна или говори с мен.

Син прокара ръка през лицето, сякаш мисълта за миналото го уморяваше.

— С баща ми си разменихме гневни думи, в крайна сметка той ме сграбчи за ризата и ме хвърли в ръцете на хората на Дейвид. Каза, че никога отново няма да съм добре дошъл в дома му и що се отнася до него, аз вече не съществувам.

Сълзите на Кали се стичаха свободно по лицето й, докато си представяше ужаса, който е представлявал животът му. Никога желан, никога обичан. Нищо чудно, че бе толкова резервиран към нея.

Когато се замисли, осъзна по-лошото, как кланът й бе посрещнал братята му, след начина, по който хората й се бяха отнесли към него и Саймън. Как от своя страна го бе изоставила ранен и сам, за да се погрижи за нуждите на Макалистър.

Син винаги е бил сам.

Господи, пожела си да може да върне времето и да промени този следобед. Бил е отблъскван повече пъти, отколкото някой някога е бил. И тя изпитваше такава болка, заради преживяното от него. Плачеше, заради ужасното отношение, което бе понесъл и в сърцето си знаеше, че никога няма да е в състояние да му позволи да я напусне и да продължи живота си отново сам.

— Син, винаги ще искам да си до мен.

Той се отблъсна от камината, думите й го накара да стисне устни.

— Не ми се подигравай — изръмжа той гневно — Не ми е нужно съжалението ти.

Не, това от което се нуждаеше беше любовта й. Но той беше живял толкова дълго без ничия обич и тя се запита, дали не беше прекалено късно за него. Дали шокът не би бил прекалено силен.

— Не съжаление изпитвам към теб — каза Кали и се пресегна, за да докосне ръката му. За нейна изненада той не се отдръпна. Тя прокара ръката си по бицепса на ненаранената му страна, повдигна я към лицето му и го принуди да я погледне, за да види искреността в очите й.

— Син, ти си моят съпруг, двамата се заклехме пред Бог и аз винаги ще бъда тук, за теб.

Думите й го накараха да преглътне, неспособен да проумее, да повярва, че тя наистина ги мисли. Играеше си с него и той можеше само да предполага, защо иска да му причини това.

Син се втренчи в пода, докато си припомняше случаите в живота си, когато е бил измамен. Времената, когато лежеше пребит от Харолд, мислейки си, че баща му е бил ядосан само когато го отпрати. Вярващ, че ако е послушен и направи всичко, което искат англичаните, ако не ядосва стария граф, той ще му разреши да се прибере у дома, а баща му ще го посрещне с отворени обятия.

В крайна сметка, баща му бе продължил да го пренебрегва. В писмото му до Хенри, дори не бе споменал името му и не го признаваше като свой син. Беше студено и сурово, окончателното отхвърляне, което все още отекваше в сърцето му.

Спомни си жилото на сарацинските камшици, побоите, които бе понесъл по време на обучението си. Единственото нещо, което го поддържаше жив, бе вярата, че ако успее да избяга и да се върне в Англия, всичко ще бъде наред. Народът на майка му, щеше да го приветства.

Но след като Хенри го върна в Лондон, хората му се присмиваха, мразеха го или се страхуваха от него. Отнасяха се към него по-лошо, отколкото към прокажен или еретик. Дори самият бог не можеше да обича някой като него. Осъждането от папата прозвуча в ушите му.

Не, той все още беше онова малко момче, което на Бъдни вечер стоеше пред майка си, а сърцето му бе изпълнено с надежда и копнеж. Какво бе получавал винаги в отговор на глупавите си мечти.

Нищо друго, освен болка и подигравки.

Поради липса на употреба, преди години сърцето му бе изсъхнало и умряло. Ако сега се разкриеше пред Кали, беше сигурен, че тя ще го предаде.

Това беше единственото сигурно нещо в живота му. Единственото, на което можеше да разчита.

Неохотно свали ръката й от лицето си.

— Късно е, трябва да си лягаш.

— Ти къде ще спиш.

— На пода, пред камината.

Устните на Кали потрепериха, докато тя се бореше със сълзите в себе си. Неудовлетвореността й нарасна. Искаше й се да знае начин, по който да достигне до него. Да го накара да повярва в нея, в тях. Но самият той, отново се бе затворил за нея.

Кали го наблюдаваше, докато сваляше ризницата и туниката си. Бронзовите му рамене, блестяха на светлината на огъня. Той взе една кожа от леглото, постави я на пода и легна отгоре й, прегръщайки меча си. Кали отпусна ръце отстрани на тялото си, юмруците й бяха свити и упоритостта му извика желанието й да го удуши.

Какво трябваше да предприеме, за да достигне този мъж.

Момиче, когато се провалиш с печеленето на нечие благоразположение, може би трябва да споделиш свободата му.

Думите на баща й прокънтяха в главата й, давайки й вдъхновението, което й трябваше.

Тя се разсъблече, остана само по тънката долна риза и грабна една възглавница от леглото.

Син слушаше как жена му се движи наоколо и се взираше в огъня. Изпитваше силно желание да се присъедини към нея в леглото. Да я придърпа в ръцете си и най-накрая да получи единственото късче от рая, за което мъж като него можеше да се надява. Но той беше свикнал с несбъднатите мечти.

Изведнъж една възглавница бе поставена до тила му. Намръщен, той се облегна назад, за да види как Кали си прави постеля.

— Какво правиш?

В отговор тя сви рамене, легна на пода и издърпа одеялото му върху себе си.

— Състрадателна съм. Леглото ми е там, където е съпругът ми. Ако не искаш да дойдеш при мен, тогава аз ще дойда при теб.

— Държиш се абсурдно.

— Аз ли? — попита тя и се облегна на лакът, за да го погледне. — Струва ми се нелепо да лежиш на студения, каменен под, когато наблизо те очаква удобно легло.

Син затвори очи, неспособен да спори с нея и да се справи с обърканите си чувства. Тази вечер й бе казал неща, който никога преди не бе изричал. Никой, дори братята му нямаха представа за казаното от майка му през онази нощ.

Чувстваше слабост и умора и единственото, което желаеше, бе почивка от миналото си.

— Лягай си, Кали.

Но тя не си отиде, вместо това просто се сви до него и продължи да говори:

— Защо? Аз ли направих нещо нередно през първата ни брачна нощ? Разочаровах ли те?

Син почти се задави, спомняйки си колко топла и отзивчива бе тя тогава. Никога не го бе разочаровала. Не и досега, когато отказа да изпълни молбата му.

— Не, не бях разочарован.

— Тогава защо не искаш да правиш любов с мен?

Той бе изгорен от спомена за нея, гола и гореща в ръцете му. Няколкото й думи събудиха тялото му за живот. Тя беше първата жена, която молеше за услугите му. Осъзнаването бе еротично и чувствено и го изпълни с огън.

— Не мога да повярвам, че водим този разговор.

— Добре тогава, край на дискусията. Продължавай да лежиш така с раненото си рамо и се преструвай, че не съществувам. В което си много добър, между другото.

Болката в гласа й го ужили. Син не искаше да я наранява. Искаше просто да го остави на мира. Да му остави малкото късче спокойствие, което изолираното му сърце можеше да намери.

— Кали, причината не е в теб. Защо просто не приемеш факта, че съм нечестно, нищо неструващо копеле и не ме оставиш на мира.

— Както правят всички останали?

— Да.

Кали седна и се наведе над него. Гърдите й се отъркаха в ръката му и в отговор на невинното й докосване, мъжествеността му се втвърди. Естествената й красота го прикова към пода, медните й къдрици падаха свободно около лицето й, а светлината на огъня блестеше в зелените й очи, които присви гневно към него. Яростта й бе оцветила бузите й в розово.

— Защото не вярвам, че си нечестен и знам, че струваш нещо. Колкото до това, че си копеле, вината не е твоя.

Тя опря брадичката си върху бицепса му и се втренчи в него, с желание в очите си, което му се струваше невероятно. Не вярваше, че тя наистина иска да има нещо общо с него.

— Ще те обичам, съпруже, ако ми позволиш.

Думите й го разкъсаха на парчета, оставяйки го толкова уязвим. Не можеше да й повярва, защото знаеше…

— И ако го направя? Какво ще стане със семейството ти? Готова ли си да ги изоставиш завинаги. Наистина ли, дори за миг вярваш, че биха приели един англичанин в сърцата си.

— Ти не си англичанин, ти си шотландец.

— Не! Роден съм в Англия и прекарах по-голямата част от живота си там. Бях изхвърлен от Шотландия с думите, никога да не се завръщам отново. Мразя това място повече, отколкото някой би могъл да разбере и ще сграбча първата възможност, която ми позволи да се върна обратно в Лондон. Готова ли си да заминеш с мен.

Очите й заблестяха гневно, когато си спомни това ужасно място.

— Аз презирам Лондон, мръсотията и вонята му. Хората там ме мразят.

— Тогава можеш да разбереш как се чувствам тук.

Думите му секнаха дъха й. Скъпи светии, тя знаеше. Разбираше ужасяващата агония, която изпълваше сърцето й ден след ден и страхът, че никога отново няма да види любимата си Шотландия.

— Защо се ожени за мен? — попита тя тихо, наполовина уплашена от отговора, който той щеше да й даде.

— Защото знаех, че няма друг начин да те върна у дома. Видях как другите се отнасят към Джейми, презрението им. Той е прекрасно момче с добро сърце. Не исках да стане като мен. Затова върнах и двама ви, преди да е станало прекалено късно.

Кали замръзна, когато бе връхлетяна от изобилие от емоции. В този момент, знаеше че го обича. Силата на чувството я разкъса, изпълвайки я с желанието да го вземе в ръцете си и да го прегръща през остатъка от вечността.

Този мъж, толкова силен и толкова наранен, който пренебрегваше себе си и помагаше на другите, когато никой, никога не бе помогнал на него. Той я изумяваше и плашеше, но най-вече я бе развълнувал дълбоко.

Кали прокара ръка по челюстта му.

— Ще те накарам да пожелаеш да останеш тук, с мен.

Очите му потъмняха и той отговори:

— Уверявам те, че няма да успееш.

— Това предизвикателство ли е?

— Не, гълъбице. Просто признание.

Може би в съзнанието му, но в сърцето на Кали това бе предизвикателство, а тя оценяваше доброто съревнование. По някакъв начин щеше да пробие защитата му и да достигне до сърцето. Щеше да го изпълни с желание да остане. Щеше да се превърне в това, от което Син се нуждаеше и това, което искаше, без значение какво.

Син се претърколи и й обърна гръб. Очакваше Кали да си тръгне, но тя не го направи.

Вместо това се настани зад него и проследи с ръка белезите на гърба му. Усещането бе странно, да изпита удоволствие там където бе понесъл толкова много болка. Потрепери, когато тя се наведе и постави устните си върху раната от стрелата. Тялото му изгаряше от желание за нея. В този момент би било толкова лесно да я преобърне, да я вземе в обятията си и да се забие дълбоко в нея, за да облекчи с тялото й болката между краката си.

Сякаш отново усещаше в ръцете си гърдите й, вкусваше сладостта на кожата й… Но това беше безумен сън.

В този свят нямаше безопасност, нямаше щастие за някой като него. Любовта бе отредена на други мъже. Мъже, които бяха благословени и късметлии. Мъже, които знаеха как да обичат някого.