— Да, и съм най-лудата от всички.

Очите му бяха нежни и мили, докато се взираше в нея с изпепеляващ поглед, който я остави слаба и без дъх. Навеждайки се, той потърка носа си в нейния, и сниши устни, за да я целуне.

Кали въздъхна заради страстта, която вкуси. Ох, усещаше го толкова добре върху себе си, макар че цялата му тежест, заедно с ризницата, я смазваха. Той захапваше и си играеше с устните й, докато езикът му се движеше срещу нейния.

Тя зарови ръце в копринената му коса и го придърпа по-близо, наслаждавайки се на усещането за него. На топлата му, мъжествена миризма. _Не ме оставяй…_

Тази безмълвна молба я изгаряше и й се искаше да може да го обвърже с нея. Искаше да знае думите или действията, които ще го накарат да желае да остане с нея толкова, колкото тя искаше да остане с него.

Само ако това бе възможно.

Син затвори очи и вдъхна сладкия й лавандулов аромат. Усети гърдите й притиснати в него, дори през ризницата си. Искаше да е в нея толкова силно, че се шокира.

Би дал всичко, за да я има. Всичко, за да избяга от това, което Хенри искаше той да направи.

Тя виждаше само най-доброто в него и мисълта за деня, в който мнението й за него щеше да се промени го плашеше.

Рано или късно крехката пъпка на любовта винаги се превръщаше в нещо друго. Ако един мъж бе късметлия, тя разцъфтяваше в дълготрайно приятелство, но в повечето случаи се превръщаше в омраза. За нея той бе нещо ново. Но ако остане и тя научи повече неща за него, ще види недостатъците му и ще започне да го презира.

Това бе риск, който той не искаше да поеме. Защото в сърцето си знаеше, че тя може да го унищожи. Държеше в очите си силата, с която можеше да му причини повече щети, от който и да е враг или армия.

Предпазливото му, разбито сърце бе в нейните ръце.

— Долу ще ни чакат — прошепна той, помръдвайки се, за да стане от нея.

— Казват, че чакането е добро за душата. Изгражда характер.

Син се усмихна на думите й.

— Да, но ти се потруди толкова заради мен, че ще е грехота да не му се насладя.

Тя се подсмихна.

— Обвиняваш ме, нали? Хубаво. Добре, да вървим, но тази вечер, след като вечеряме си мой. — Тя го погледна с гладен поглед, който го разгорещи още повече. — Изцяло мой.

Син изстена заради съблазнителното й лице и я изправи на крака.

— Когато говориш така, милейди, ме побиват тръпки.

— Остани в тази стая с мен и ще направя много повече от това.

Тялото му реагира мигновено на думите й, ставайки още по-горещо и твърдо от когато и да било. Против волята си той погледна към леглото и си я представи гола под него.

— Ти си жестока изкусителка.

Тя хвана ръката му и я целуна. Прокара език по кожата му, предизвиквайки страстни вълни да преминават през него, преди да захапе плътта му със зъби. След това го повлече към вратата. Бедрата й се полюшваха по начин, който накара тялото му да се оживи още повече.

— По което и време да се изкушите, милорд, ме уведомете.

Стискайки зъби, за да потуши желанието си, той я остави с неохота да го изведе от стаята.

Двамата слязоха долу, но вместо семейството, което бяха оставили там, залата бе пълна с членове на клана, които говореха на висок глас, докато гласовете им не се обединиха във висок, кънтящ тътен. Хората стояха на групи, смееха се и се шегуваха. Кучета бягаха свободно измежду краката на хората, докато те ядяха и пиеха, а петима мъже бяха взели гайди и тъпани, за да свирят в единия ъгъл на залата.

Кали замръзна на място при гледката, почти уплашена от причината за присъствието им. Но щом тълпата видя Син, из стаята се понесоха радостни приветствия.

— Ти не ни каза, че си спасил града, момко — каза Астър, пристъпвайки към него, за да го потупа по гърба.

Син се отърси и тя бързо забеляза, колко непривикнал е той към внимание.

— Всъщност не съм направил нищо.

— Също така е и скромен — каза Пег.

— Защо не ни каза, че си шотландец? — попита Ангъс. — При това Макалистър. Трябваше да се досетим, че нашата Кали няма…

— Ангъс — намеси се Кали, прекъсвайки мъжа преди Син да се разстрои още повече. — Какво правите всички тук?

Морна пристъпи напред, повеждайки група слуги, които носеха храна от селото.

— След като вие двамата се оттеглихте, селото реши, че е време за сватбено празненство.

Син изглеждаше смутен от новото отношение на хората.

Морна се усмихна на Син.

— А след като дойдохме, Астър ни каза, че днес е рожденият ти ден и сега имаме двоен повод за празнуване.

Морна се зае с напътствието на слугите.

Усмихвайки се, Кали се приближи до съпруга си, който гледаше почти стеснително към тавана.

— Нещо не е наред ли?

— Да, чудя се по кое време покривът ще се срути и ще убие всички ни до един.

Тя се намръщи на черногледството му.

— Моля?

Той все още продължаваше да оглежда стените и тавана.

— Нищо добро не идва безплатно. Просто се опасявам, че ще трябва да платя за този момент с някой крайник.

Тя поклати глава.

— Винаги си такъв песимист.

— Успокой се — каза Брейдън, подавайки му чаша ейл. — Бих казал, че вече си платил цената и това е наградата ти.

Син не вярваше в това и за миг. Нещо лошо щеше да се случи. Винаги ставаше така. Всеки път през живота му, когато той решеше, че е в безопасност или просто спокоен, се случваше нещо ужасно.

Наблюдаваше как няколко мъже от селото разчистиха място в средата на залата, където щеше да се танцува. Разнасяха се храна и напитки и всички се забавляваха.

Той наблюдава как една по една жените се изреждаха да идват до жена му и да разговарят с нея, а странното бе, че разговаряха и с него.

Ох, това беше лошо. Напълно и изцяло сатанинско.

Почти очакваше самият дявол да се появи през стената, да плени Кали и да избяга с нея.

— Изглеждаш като елен, хванат от някой бракониер — каза Саймън щом дойде да седне до него.

— Чувствам се повече като елен, който знае, че бракониерът е наблизо, но не може да го види.

Морна се приближи до тях и предложи на Син малък сладкиш.

— Традиция е младоженецът да го изяде.

Син го взе от ръката й.

— Благодаря ви, милейди.

Тя се изчерви и се оттегли.

Саймън се наведе към него.

— Това ухае превъзходно.

Син се усмихна.

— Ти с твоя стомах, Саймън. Заклевам се, един ден лакомията ти ще донесе смъртта ти.

Кали се приближи до тях и го хвана за ръка.

— Хайде, лорд Страшилище, искам да танцувам с теб.

Син подаде сладкиша на Саймън и последва дамата си.

Кали бе удивена от това колко добре танцуваше Син. В действителност тя очакваше той да протестира или да й каже, че не знае как, но това изобщо не се случи. Този мъж бе невероятен танцьор.

— Мисля, че каза, че никога не си танцувал.

— Не съм, но съм наблюдавал достатъчно как го правят другите, за да запомня. — Докато се завърташе зад него, тя се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.

Изражението му я накара да се разсмее, докато тълпата ги окуражи.

— Ти си невероятна жена — каза той задъхано.

— Не точно, милорд, но се радвам, че мислите така.

Щом песента свърши, те се оттеглиха. Морна подаде на Кали, нейния сватбен сладкиш.

Кали се обърна към него.

— Трябва да ги изядем заедно. Ти изяде ли вече твоя?

Той посочи Саймън с пръст.

— Дадох го на Саймън, но съм сигурен, че вече го няма.

— Счита се, че носи добър късмет, ако ги изядем заедно.

Морна изцъка с език към Син.

— Това носи плодовитост. По едно дете за всяко маково семе, което изядете.

Той се усмихна дяволито на Кали, не вярвайки изобщо на суеверието. Въпреки това не искаше да обиди жената, която бе толкова мила към него.

— Е, в такъв случай, ще е най-добре да ида да си го поискам. — Той намигна на жена си.

Син премина през залата и чак тогава забеляза, че Саймън изглежда малко блед.

— Нещо не е наред ли?

На челото на Саймън изби пот.

— Не мога да дишам.

Син чу как Джейми извика, че една от хрътките е болна. Кучето докуца до центъра на залата и падна.

Сърцето на Син замря.

— Саймън даде ли нещо за ядене на хрътките?

— Сладкиша — каза той с дрезгав глас. — Не бе както трябва на вкус, затова го дадох на кучето.

— Отрова. — Син присви очи към Кали. — Донеси ми очистителното.

Той хвана ръката на Саймън, преметна я през рамото си, и се запъти към стълбите.

— Трябва да те занесем горе преди отровата да се разпространи из тялото ти.

Саймън се препъваше постоянно, затова накрая Син го вдигна и го понесе като бебе.

За изненада на Син, Саймън не започна да спори. Това бе най-показателно за сериозността на състоянието на приятеля му.

Докато стигнат до стаята му, Саймън трепереше и се бе изпотил целия.

Кали бързо се присъедини към тях. Тя даде на Син чаша с лекарството й и една кофа.

Син принуди Саймън да изпие ужасно миришещата отвара и изчака, докато приятелят му изпразни съдържанието на стомаха си в нея.

През цялото време Син се терзаеше вътрешно, че някой бе паднал толкова ниско, че да го убие. И че бедният Саймън е невинната жертва на този план.

Кали се погрижи за Саймън доколкото можеше. Той все още изглеждаше блед и слаб и тя се молеше да е изхвърлил отровата от организма си навреме, за да не останат трайни щети.

— Кой би направил това?

Син присви очи.

— Очевидно някой от бунтовниците.

— Но защо Саймън? — попита тя, без да може да разбере, защо някой ще иска да нарани един толкова мил мъж.

— Той изяде сладкиша вместо мен, Кали.

Сърцето й се сви. Не, не може да бъде. След днес тя бе решила, че кланът й започва да приема съпруга й. За бога, той бе спасил живота на Фрейзър. Защо някой би искал да нарани Син, след това, което бе направил по-рано?

— Кой?

Син не отговори.

— Стой тук и го наглеждай. Ще пратя известие до брат му.

Тя кимна, но той можеше да види съмнението, изписано в очите й. Болката. Господ да се смили над нея, но той можеше да види, че тя не може да проумее ужаса от това, което някой бе извършил.

За жалост, той можеше.

Ядосан и нуждаещ се от отмъщение, Син напусна стаята и тръгна надолу.

Щом стигна залата видя, че празненството бе приключило. Само няколко души бяха останали в залата. Братята му, Астър и Ангъс.

— Как е момъкът? — попита Астър.

— Все още не знаем.

По лицата на братята му бе изписан бесен гняв.

— Целели са ти да си потърпевшият, нали? — попита Локлан.

— Предполагам.

Юън изпука кокалчетата си.

— Тогава казвам, че е време да пукнем няколко глави. Какво ще кажете вие, братя? Готови ли сте за бой?

— Не, още — каза Син. — Първо има нещо, което трябва да направя. — Той погледна към Астър. — Виждал ли си Морна наоколо? Имам няколко въпроса към нея.

— Последно я видях да отива към кухнята.

— Благодаря. — Син тръгна след нея. Докато стигне до кухнята, тя вече бе готова да си тръгне.

Жената погледна нагоре и се сепна щом той мина през вратата.

В този момент Син знаеше истината. Нервният начин, по който се оглеждаше наоколо, мигновеното й безпокойство.

— Къде е той? — попита Син.

— Кой?

— Дърмът.

Лицето й стана още по-бледо. Ръцете й се разтрепериха.

— Защо питаш?

— Морна — каза той, поставяйки ръка върху нейната, за да я успокои, — това е сериозно. Достатъчно лошо бе, когато стреля по мен със стрела, но сега един невинен мъж може да умре, защото той иска да си играе на герой пред хората си.

Тя се изплъзна от докосването му.

— Синът ми никога не би направил нещо подобно. — Но тялото й му каза друго нещо.

— Кълна ти се, просто искам да говоря с него. Няма да му навредя. — Поне засега.

По бузите й се спуснаха сълзи.

— Не знам къде е. Той избяга в момента, в който ти качи приятеля си горе. Но той не го е направил. Знам, че не го е направил.

Син пое дълбоко дъх, когато потвърждението на подозренията му премина през него. Вече нямаше никакво съмнение.

— Той ти даде сладкиша, нали?

— Той не го е направил — изплака тя. — Той е добро момче. Обича сестра си. Никога няма да я нарани.

Син придърпа жената в прегръдките си и я задържа мълчаливо, докато тя ридаеше.

— Шшт — прошепна той. — Просто искам да поговоря с момъка.

Възвръщайки част от хладнокръвието си, тя се отдръпна.

— Наистина не знам къде отиде.

По дяволите.

Син я пусна и й се усмихна.

— Избърши очите си, Морна. Всичко ще бъде наред, ще видиш.

Тя кимна.

Син излезе от кухнята и тръгна обратно към залата. В тесния коридор откри Астър, който кършеше ръце.