— Нямах това намерение. О, Боже, не исках да умреш, Астър, ти стари глупако.

Морна изрида и обви ръце около Дърмът, докато той седеше там и поклащаше Астър в ръцете си. Джейми слезе, тичайки по стълбите, за да види какво става, но Кали се завъртя и го изпрати в стаята му с Юън. Не искаше момчето да види това.

Тя самата не искаше да е свидетел и последното нещо от което се нуждаеше Джейми бе споменът за брат си и чичо си заедно, покрити с кръв.

Сълзи напълниха очите й, но тя ги сдържа. Трябваше да проумее случилото се, което беше напълно извън разбиранията й.

Тя коленичи на пода отстрани на Дърмът.

— Дърмът, кажи ми какво се случи.

Сега той плачеше.

Кали хвана лицето му в ръце и го принуди да я погледне.

— Трябва да ми кажеш какво се случи.

— Исках само да хвана Хенри — произнесе думите отсечено.

Сърцето й се сви.

— Хенри… кралят на Англия?

Той кимна.

— Какво си мислеше?

Дърмът изрида.

— Фрейзър ми каза, че той идва да реши този проблем веднъж и завинаги. Че кралят ще ни прати всичките на бесилото. Помислих си, че ако го пленим, както той теб, можем да решим това като го принудим да подпише харта, че оставя Шотландия на шотландците.

Раменете му се тресяха от тежестта на мъката и вината му.

— Предполагаше се, че англичаните са страхливци. Татко винаги казваше, че един шотландец може да разбие десетима от тях и че те винаги са бягали от нас в миналото. Никога не са оставали да се бият.

Сълзите на Кали закапаха, докато съчувстваше за младежката арогантност на брат си. Това беше суров начин да пораснеш и тя щеше да продаде душата си, ако можеше да изтрие тази нощ и да върне обратно невинността му.

— Преди атакуваше заселници, Дърмът. Не рицари, които са тренирани и са се заклели да защитават краля си.

— Те се биеха като демони. Изведнъж бяха навсякъде. Зад нас, пред нас. Не можехме да избягаме.

Тя приглади калната му и окървавена коса назад, докато той продължаваше да разказва.

— Астър се опита веднага да спре всичко. Опита се да ме прибере у дома и… — Той стисна очи, сякаш го преживяваше отново. — Страхливите копелета го прободоха в гърба, докато той посягаше към мен.

Кали затвори очи, докато сърцето й се разбиваше.

Вратата на залата се отвори. Тя погледна нагоре, наполовина очаквайки да види английския крал на вратата, настоявайки за главата на Дърмът.

Не беше кралят.

Син стоеше на входа с братята си. По вида на лицето му, тя разбра, че той вече беше разбрал за атаката.

Син стоеше замръзнал заради гледката, която се разкри пред него. Дърмът държеше тялото на Астър, докато майка му го придържаше за рамената и плачеше. Кали стоеше до него, а в големите очите й имаше печал и ужасен страх. Сълзите по страните й отслабиха гнева му.

Звукът от плача на Дърмът и Морна го проряза.

— Било е инцидент — каза Кали, изправяйки се на крака. — Не е имал намерение нищо от това да се случи.

Син я погледна безизразно, прикривайки собствената си мъка от нея.

— Трябва да говоря с Дърмът. Насаме.

Като кимна, тя дръпна Морна настрани, докато по-възрастната жена протестираше.

— Мъничката ми рожба има нужда от мен — изплака тя, протягайки се към Дърмът.

Син погледна с благодарност Кали, после взе ръката на Дърмът и го затегли към малката стая за съвещания близо до стълбите.

Не прекалено нежно, той сложи момчето да седне на стола, после затвори вратата.

— Избърши лицето си — каза Син със суров глас. — Ако си достатъчно мъж, за да поведеш армия в битка, тогава си достатъчно мъж да стоиш тук и да не ревеш като жените там.

Дърмът избърса лице с ръкавите на скъсаната си парцалива туника, жест толкова детински, че Син осъзна с какво точно си има работа. На шестнадесет години той бе умело трениран в битка и съсипан. Смъртта не означаваше нищо за него.

Но момчето пред него не беше познал това. Той беше глезен и изнежван от цялото семейство и клана. Малките нападения, които бе извършил, бяха предназначени да сплашат англичаните и бяха само заради развлечението и щетите по имуществото.

Тази вечер беше тежко начало за Дърмът.

Момчето подсмръкна обратно сълзите си и пое накъсано дъх.

Син смекчи тона си, когато проговори.

— Сега ми кажи какво стана.

За негова похвала, Дърмът се взе в ръце и го погледна като мъж.

— Отидохме да пленим Хенри за заложник.

— Твой ли е брилянтният план?

Дърмът кимна.

— Научихме, че отива до Оксли и чакахме в долината, знаейки, че трябва да мине оттам, за да стигне до мястото. Решихме, че можем да му поднесем гостоприемството си.

— Как започна боят?

Устните на момчето потрепериха.

— Спряхме ги и поискахме да предадат Хенри. Те ми се изсмяха и следващото нещо, което осъзнах бе, че англичаните ни атакуват.

Беше на върха на езика му да го попита как е могъл да бъде толкова глупав, че да мисли, че ще предадат просто така краля си, но Син сдържа изгарящия го сарказъм.

Дърмът пое отново дълбоко дъх.

— Опитах се да кажа на останалите да бягат, но те не слушаха. Продължаваха да крещят да убия краля. Аз се уплаших и…

— Избяга?

Той кимна.

— Срещнах Астър в гората. Той мислеше, че може да спре останалите. Помисли, че ще го послушат. — Сълзи се стичаха тихо от очите му. — Вие копелета, вие го убихте.

— Не — каза нежно Син, — съдбата го уби. Не си бил ти, нито аз, нито някой друг. Не си бил в битка преди, за да знаеш какво обзема ума на войник. Кръвожадност, страх и самозащита, които превземат същността ти и те карат да правиш немислими неща.

За нещастие сега вече момчето го знаеше.

Дърмът погледна нагоре към него със зрялост, която изненада Син.

— Какво да правя сега? Мъртъв съм, нали?

Рицарят пое дълбоко дъх, докато обмисляше въпроса. Бог да му е на помощ, но не виждаше друго решение.

— Искаш ли да те излъжа?

Дърмът поклати глава.

— Как продължаваш да живееш със знанието за мъжете, които си убил?

— Честно казано, не знам. Опитвам се да не мисля за това, но когато го правя се старая да подходя разумно. Казвам си, че ако не съм ги убил аз, те са щели да убият мен. А колкото до останалите… отново нямах друг избор. Ако не го направех, животът ми щеше да приключи по начини, които щяха да причинят кошмари дори на палач.

Син се премести, за да седне на ръба на бюрото и погледна момчето със съчувствие.

— Плащът на водачеството е тежък товар. Но веднъж сложен, не можеш да го свалиш от раменете си небрежно.

— Какво означава това?

— Трябва да поемеш отговорност за действията си. Тези мъже са ти вярвали и са те последвали, защото са си мислили, че си достоен да ги поведеш. Ако избереш да избягаш и да се скриеш, това ще бъде шамар за всеки мъж, който е бил с теб тази нощ. За всеки мъж, който е мислел, че си заслужава да жертва живота си за теб.

Дърмът седя мълчаливо за дълго, обмисляйки думите му.

— Иска ми се да мога да върна времето назад.

— Знам, момче. Много пъти съм си мислил същото.

Той срещна погледа на Син.

— Ако ми позволиш да сменя дрехите си и да измия лицето си, ще отида доброволно при краля ти.

Син стоеше мълчаливо. В ума си, можеше да види начина, по който Морна държеше Дърмът. Начина, по който Дърмът беше погледнал Син, когато за първи път бе седнал на този стол.

В рамките на последните няколко минути, момчето беше станало мъж.

— Отиди да се почистиш.

Дърмът кимна и напусна.

Син го последва и спря при вида на слугите, които носеха тялото на Астър по стълбите, за да го подготвят за погребение. Жена му стоеше в предверието, наведена към Локлан. Но веднага след като го видя, изтича при него за утеха.

Син я притисна силно към себе си и почувства как трепери в ръцете му. Тя не проговори, но той знаеше какво мисли. За една нощ, заради един акт на безразсъдна постъпка, тя бе изгубила брат си и чичо си.

Той само се молеше да не изгуби и клана си.

— Брейдън — обърна се той тихо към брат си, — трябва да изпратя съобщение до Хенри. Ще се облечеш ли в някоя от моите дрехи, за да му го занесеш?

— Да.

Син кимна в знак на благодарност. Кали повдигна глава и погледът в очите й го съсипа. Тя беше ужасена и поразена от мъка.

— Ще им предадеш Дърмът. — Това беше прошепнато твърдение, не въпрос.

— Хенри ще настоява някой да му бъде предаден. Той не може да остави подобни действия да останат ненаказани. Това беше покушение върху живота му и много мъже бяха убити заради това. Ако не направи нищо, ще се покаже слаб и неспособен. Две неща, които крал, борещ се за трона си, не може да си позволи.

— Знам. — Тя затрепери дори по-силно, но сълзите й бяха спрели. — Трябва да говоря с Дърмът.

С неохота Син я наблюдаваше как се отдалечава, после отиде да напише посланието си за Хенри, докато Брейдън се обличаше като английски рицар.

С всяка дума, която пишеше на Хенри, Син знаеше в сърцето си, че ще изгуби жена си. Можеше и да казва, че разбира, но трябваше да избира между брат и съпруг. Съпруг, когото едва познаваше и брат, когото обичаше почти двадесет години. Наистина, не всички роднини се обичаха един друг, но двамата с Дърмът бяха изключение. Почти както той и братята му. Дори през разстоянието и времето, които ги разделяха, те винаги се бяха грижили един за друг.

Не. След време, тя щеше да започне да го мрази.

Изръмжавайки, той скъса бележката си и бързо написа друга. В сърцето си, знаеше какво трябва да се направи. Това беше единственият начин да я види щастлива.

Глава 17

Кали беше изумена, че Син не изпрати брат й право при краля.

Но на сутринта разбра защо. Хенри, охраната му и всички англичани, които обитаваха Оксли отседнаха пред замъка й. Хората й се бяха събрали в двора на замъка, ужасени от това какво може да иска английската армия.

Син беше заповядал да затворят портите и да се охранява и после я беше оставил, за да се въоръжи. Сърцето й биеше ускорено, но правеше всичко възможно да успокои всички.

Но отвътре тя трепереше и беше ужасена.

Стоеше пред портата на замъка, а до нея бяха Брейдън, Локлан, Дърмът и Юън. Саймън, който изглеждаше малко блед и слаб, се присъедини към тях.

— Хенри е отвън, а?

Кали кимна.

— Да, и иска кръвта на Макнийли.

Погледът й се спря на Дърмът, който стоеше гордо до нея. Тя видя страха в очите му, докато се държеше здраво за ръката на Джейми.

Вратата на замъка се отвори и всички присъстващи замлъкнаха. Кали се обърна, за да види какво ги беше вкаменило.

Сърцето й спря.

Застанал в рамката на вратата беше съпругът й. И беше облечен в наметало на баща й в карирано тъмносиньо, зелено и жълто.

Важността на жеста я разкъса. _Няма да бъда притежаван._ Колко пъти й беше казвал това?

Сълзи напълниха очите й при гледката. В този момент, Син беше декларирал верността си към нея по начин, който я разтърси дълбоко. Мъж, който не искаше никой да претендира за него и нищо да не го притежава, носеше нейните цветове.

Никога не го беше обичала повече.

Погледите им се преплетоха, но празнотата в неговия я изплаши дори повече от факта, че Хенри чака отвън, за да убие брат й.

Син криеше чувствата си от нея.

— Готов съм да отида — обяви смело Дърмът.

Син наклони глава към него.

— Нека първо да говоря с Хенри.

— Мислиш, че можеш да го уговориш да е милостив към Дърмът? — попита Морна, тонът й беше пресипнал от надежда.

— Ще видя какво мога да направя.

Син отиде до Кали и обхвана страната й с топлата си ръка.

— Пожелай ми късмет.

— Пожелавам ти, Син. Знаеш, че е така.

Той наведе глава и я целуна леко по устните, след което слезе по стълбите и мина през тълпата. Кали не се помръдна, докато не го видя да напуска замъка й през малката странична порта.

Тя изтича до стената и се качи по дървените стъпала на парапета със Саймън, братята си и Макалистър зад нея. Сърцето й биеше силно, докато наблюдаваше съпругът й да приближава краля.

Настана тишина и дори самият вятър не смееше да разсее напрежението на сутринта.

Син пое дълбоко дъх, докато изучаваше английските рицари около него. Няколко, които познаваше, се намръщиха на облеклото му, но не казаха нищо, докато той бавно пристъпваше към Хенри, който го погледна любопитно.

— Хенри Плантагенет, крал на Англия, аз Син Макалистър от клана Макнийли, ви поздравявам.

Хенри не изглеждаше доволен.

— Опитваш се да ни развеселиш или да ни ядосаш с дрехите си?

— Нито едното, Ваше Величество. Тук съм, за да обясня какво се случи миналата нощ.