Син стисна зъби, когато по цялото му тяло се разляха странни и непознати усещания. Никой никога не го бе докосвал толкова нежно, с такова желание.

Но най-ужасяващото от всичко бе внезапната нужда, която почувства, да се протегне, да обхване главата й с ръце и да притисне устните й към своите.

В името на всички светци, какво се случваше с него.

Всичко, което можеше да направи, бе да се взира в нея като оглупяла маймуна, докато се мъчеше да поддържа дишането си поне нормално. Тя наведе леко глава, докато изучаваше раната.

— Тази не е толкова дълбока, но трябва да се наложи с лапа, за да заздравее, без да забере — дългите й, тънки пръсти все още изгаряха кожата му с непозната доброта. — Този белег от изгаряне изглежда сравнително нов. От битка ли е?

Син поклати глава, но не добави повече подробности. Нямаше нужда да се връща към събитията, причинили конкретно това нараняване.

Освен това, когато през ума му премина представата как тя лежи под него, всичко, което успя да направи, бе да запази спокойствие и да не я придърпа в прегръдката си.

Кали се обърна и отиде до леглото, където бе оставила личните си принадлежности. Син се втренчи в гърба й, но това, което привлече най-силно вниманието му, бяха бедрата й. Добре оформени и закръглени, те го примамваха по най-плътския начин. Лесно можеше да си представи как застава зад нея, повдига подгъва на роклята й и потъва в тялото й, докато огънят в слабините му бъде напълно потушен.

— Раните ми са добре — изсъска Син, искайки я незабавно вън от стаята си.

Тя го погледна втренчено през рамо, преди да продължи с изваждането на лошо миришещите растения, сякаш не даваше пукната пара за думите му.

Тази жена беше обезумяла, луда. Изцяло и напълно побъркана. Когато той говореше, никой не пренебрегваше думите му, абсолютно никой.

Поради липсата на опит в такава ситуация, рицарят не знаеше как да се справи с нея.

След няколко секунди тя се изправи от леглото и каза:

— Имам нужда от вино, имате ли?

— Не — излъга той.

Но не се получи, защото тя съзря гарафата до камината. Когато я взе и разбра, че не е празна, Син съжали, че предишната нощ не бе изпил съдържанието й до дъно. Кали му хвърли един изгарящ поглед и наля чаша вино. Той присви очи в отговор.

— Иска ми се да спрете с това мръщене — каза тя, докато затваряше гарафата. — Изнервящо е.

— Дяволът често е такъв.

— И престанете с тези глупости. Казах ви, че знам кой сте и не се страхувам от вас.

— Тогава, милейди, вие сте глупачка.

— Не съм глупачка — отвърна тя с многозначителен поглед, обви бокала с дългите си, чувствени пръсти и се отправи към него. — Но мога да позная демоните, когато ги видя.

— Очевидно е, че не можете.

Тя издърпа няколко листенца от растението и ги пусна във виното.

— Демоните се хранят с деца, не ги спасяват.

— И какво знаете за демоните?

Тя посрещна погледа му спокойно:

— Всъщност съвсем малко.

Кали добави още билки и листенца във виното, докато не се получи гъста смес, взе малко от нея и я намаза върху кожата му. Докосването й го изгори с топлината си.

— Имате ли си име? — попита тя.

— Тъй като твърдите, че ме познавате толкова добре, вие ми кажете.

Тя замълча, преди да отговори:

— Е, почти съм сигурна, че майка ви не ви е кръстила Демонът Убиец, Изчадието на Сатаната или Кралският Екзекутор.

Син потисна усмивката си, породена от дързостта й. Да, тя беше смела дама със сърце на лъвица.

— Майка ми не ме е нарекла никак — каза той, докато я наблюдаваше как увива превръзка около ръката му.

Светлите й зелени очи проблеснаха, когато срещна погледа му.

— Все някак трябва да се наричате.

Тя стоеше толкова близо, докато говореше, че дъхът й нежно докосна кожата му и топъл, цветен аромат изпълни главата му.

Син осъзнаваше напълно факта, че облеклото му се изчерпваше с чифт панталони, а тя носеше нищожно тънка слугинска рокля. Такава, от която можеше лесно да я лиши. Устата му пресъхна при мисълта за това.

Тази жена беше изкусителна и по някаква причина, която не проумяваше, искаше да чуе как произнася името му.

— Онези, които се осмеляват да говорят с мен, ме наричат Син.

— Син. — кимна тя. — Накратко от Синрик?

— Не — отвърна той, възстановявайки твърдостта си, когато си спомни кой е и какъв е. — Син[6]. Грях, в какъвто съм заченат, роден и в момента живея щастливо в него.

Той почувства как за първи път ръката й трепна.

— Обичате да плашите хората, нали? — попита тя.

— Да.

— Защо?

— Защо не?

За негова изненада тя се засмя. Беше удивителен, мелодичен звук, извиращ дълбоко от нея. Той се втренчи в девойката, очарован от начина, по който лицето й омекна. В името на всички светци, тя беше красавица. Точно в този момент, изпитваше отчайващо желание да вкуси устните й. Да усети дъха й, смесен с неговия, докато я покоряваше. Да позволи на Хенри да ги венчае и да й се наслаждава през остатъка от живота си.

Син замръзна, когато бе осенен от тази мисъл. Не, никога не би си позволил такава утеха. Въпреки че сега го докосваше нежно, щеше да го проклина и да се страхува от него, както всички останали, когато разбереше истината за същността му и какво се криеше в миналото му.

Не му беше позволено да изпитва утеха или доволство. Отдавна бе смачкал и прокудил тази заблуда.

Кали разтвори другата му превръзка и ахна, когато видя кръвта, която вече бе напоила плата.

— Съжалявам за това — каза тя. — Никога не съм искала да се нараните.

Той повдигна вежди и я погледна укоряващо.

— Милейди, мога ли да отбележа, че когато човек вдигне меч в настъпление или защита, до голяма степен може да се каже, че някой ще пострада.

Страните й поруменяха, докато посягаше към иглата.

— Тази рана трябва да се зашие.

— Ще се затвори сама.

— Но така ще остави белег.

Син погледна надолу към множеството белези, обезобразяващи голите му гърди и ръце.

— Мислите ли, че има значение?

Думите му я накараха да вдигне поглед. Дори сега тя не можеше да разчете чувствата, погребани в тези дълбоки, черни очи. Каква ли болка бе изстрадал, за да се защитава така.

Обикновено успяваше да разбере дори най-предпазливите души. Но този мъж беше пълна загадка за нея.

— Има значение за мен — отвърна тя, питайки се защо. Но това беше истината.

Възможно най-внимателно, тя направи четири къси шева на ръката му. Беше изумена, че той не извика и не се напрегна. Сякаш не усещаше какво прави тя, но предвид по-големите сурови белези, Кали стигна до извода, че е бил нараняван много често и тази малка рана не означаваше нищо за него.

Но означаваше много за собствената й съвест, защото не беше жена, която причинява болка на другите. Въпреки че баща й бе могъщ воин, майка й беше лечителка и Кали бе наследила любовта й към живота.

Тя приготви нова превръзка и я уви около шева. Лорд Син мълчеше, докато тя работеше, но можеше да усети изучаващия му поглед.

Имаше нещо различно в този мъж, макар че не можеше да разбере какво. И не защото изглеждаше, сякаш се наслаждава на това да плаши хората.

Той е самият дявол, прозвуча в ухото й тихото прошепване на Елфа. Хората говорят, че е убил над сто души само за удоволствие и повече от хиляда в битка. Когато за първи път бе представен в двореца, беше облечен като езичник и говореше на езици, които никой не разбираше. Казват, че продал душата си на дявола, за да го направи недосегаем.

Кали не знаеше каква част от слуховете са истина, но съдейки по тялото му, можеше да каже, че рицарят бе далеч от определението недосегаем.

Въпреки това, безспорно притежаваше сила и мощ. Никога не бе срещала равен на него.

За първи път в живота си, тя почувства привличане към един англичанин.

Кали премигна. Наистина ли си мислеше това. Тя беше дъщеря на леърд, който бе прекарал целия си живот в опити да отърве безценните им земи от англичаните. Баща й бе загинал в битка с тях и тя не биваше никога да предава паметта му.

Изучавайки с поглед гърдите на лорд Син, Кали се запита колко от белезите по тялото си бе получил, докато е воювал със собствения й народ. И колко от хилядите убити в битка са били шотландци?

— Готово — каза тя, когато завърши превързването на ръката му.

Син се намръщи на внезапната студенина, която излъчваше лицето й. Не знаеше каква мисъл я бе предизвикала, но се огорчи, защото вече не изглеждаше спокойна.

Кали събра принадлежностите си, измърмори едно „довиждане“ и бързо напусна стаята му.

Намръщването му се задълбочи. Трябваше да е доволен, че си отиде, но…

Защо изведнъж всичко в стаята изглеждаше по-студено?

Разтърсвайки глава, той прогони мисълта. Имаше по-важни неща за вършене от това да мисли за жена, която не беше негова грижа.

Просто Хенри трябваше да намери друг сред хората си, който да се ожени за нея.

На следващата сутрин, Син най-накрая успя да прогони жената от мислите си. Разбира се, за да го направи, му се наложи да вземе студена вана. Бе прекарал тежка нощ, измъчван от сънища за розовите й устни и нежните й зелени очи.

След като бе закусил, удари палеца на крака си толкова силно, че се съмняваше да не е счупен. Болката от удара изхвърли директно жената от съзнанието му.

Сега се бе отправил към конюшнята, с намерението да се наслади на една хубава бърза езда, за да запази мислите и тялото си под контрол.

— Син?

Рицарят спря насред крачка. Гласът му звучеше странно познато, но все още не можеше да определи на кого принадлежи. Погледна през рамо и съзря близо до себе си мъж с тъмнокестенява коса. Имаше нещо познато в лицето му, но едва когато непознатият се усмихна, Син се сети за името му.

— Малкият Саймън от Рейвънсууд — поздрави Син и протегна ръка, когато другият мъж спря пред него. — Колко време мина?

Саймън разтърси ръката му и го потупа възторжено по рамото с братска обич.

— Близо двадесет години, мисля.

Да, така беше, помисли си Син. Последният път, в който видя своя побратим, бе в деня, когато бащата на Саймън бе отишъл в Рейвънсууд, за да предяви претенциите към сина си пред Харолд, предишния граф на Рейвънсууд.

— Брат ти? — попита Син, мислейки си за Дрейвън от Рейвънсууд. Двамата често се бяха съюзявали, за да защитят Саймън от омразата на стария граф. — Надявам се, че е добре.

Саймън кимна:

— Да, ожени се за Емили от Уоруик преди две години.

Син почти се усмихна на новината.

— Старият Хю, най-накрая е позволил на една от дъщерите му да се омъжи?

— Да, можеш ли да повярваш?

Син поклати глава.

— Не, не мога. Сигурен съм, че зад това се крие дълга история.

— Присъедини се към мен за по питие и ще ти разкажа. Ами ти? Жен…

— Шшт! — прекъсна го Син. — Дори не прошепвай тази дума, освен ако не искаш да ме урочасаш.

— Да те урочасам? Как? — намръщи се Саймън.

— Хенри ми отправи брачна заплаха. Засега успях да я избегна. Надеждата ми е да предотвратя изпълнението на присъдата му.

Саймън се засмя на думите му:

— Тогава може би ще успееш да се измъкнеш от примката.

— Е, Саймън, кажи ми какво те води в двора на Хенри?

Рицарят се усмихна дяволито.

— Дойдох да търся приключения, но не открих нищо повече от няколко бурета с ейл, малко слугинчета, нуждаещи се от ободряване и много постоянно хвалещи се рицари, преживяващи отново славата на събития, които никога не са се случили. Кой да предположи, че животът в двора е толкова скучен — въздъхна драматично той.

— Малки братко, дай му шанс. Дворът изобилства от интриги.

— Да, и всички се въртят около теб. Вече се срещнах с няколко от враговете ти.

Син кимна.

— Просто се увери, че няма да ги срещнеш в тъмните ъгли, особено ако ни видят да разговаряме.

Погледът на Саймън се изпълни с надежда.

— Е, това вече ми дава нещо интересно за правене.

Син се канеше да отговори, когато забеляза нещо с крайчеца на окото си. Обръщайки глава, той се опита да разбере какво бе привлякло вниманието му.

Придворни и слуги се разхождаха из двора, изпълнявайки заповеди и задължения. Нямаше нищо необичайно.

Нищо, с изключение на странно оформения мъж, който куцукаше в близост до далечната страна на вътрешния двор. Сякаш никой не обръщаше внимание на този човек, но нещо в него като че ли не бе съвсем наред.

Син докосна лакътя на Саймън, давайки му знак, че ще се върне и пристъпи напред, за да огледа по-добре мъжа, чието наметало бе прекалено дебело за необичайно топлия ден. Когато се приближи достатъчно, забеляза най-странното нещо. Старецът имаше четири крака.